Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Посещенията на Джун

Джолиън старши стоеше в тесния хол на Бродстейрз и вдишваше миризмата на мушама и херинги, просмукана във всички почтени крайморски пансиони. На едно кресло — лъскаво кожено кресло, разкрило през дупката в горния ляв ъгъл пълнежа си от конски косъм — беше оставена черна пътническа чанта, в която той прибираше книжа, вестник „Таймс“ и стъкло одеколон. Днес имаха заседания управителните съвети на „Златодобивните концесии“ и „Новата каменовъглена компания“ и той заминаваше, защото никога не пропускаше заседание на управителния съвет; „да пропусне заседание на управителния съвет“, би било ново доказателство, че започва да остарява, а такова нещо неговото форсайтовско честолюбие не можеше да допусне.

Докато прибираше нещата, изглеждаше, че очите му могат всеки момент да пламнат от гняв. Така святкат очите на ученик, притиснат до стената от наобиколили го другари; но той успява да се овладее, уплашен от страшното несъответствие на силите. Джолиън старши също се владееше и с властната си, постепенно отслабваща сдържаност, все още потушаваше раздразнението, предизвикани от някои събития в живота му.

От сина си бе получил едно глупаво писмо, в което момчето се омотаваше в общи фрази, за да не отговори на един общ въпрос. „Видях Босини — пишеше Джолиън младши; — той не е престъпник. Колкото повече гледам гората, толкова повече се убеждавам, че те не са нито добри, нито лоши, а просто смешни или трогателни. Но вие вероятно няма да се съгласите с мен!“

Джолиън старши не се съгласи; смяташе, че е безсрамие да се приказва така; не бе достигнал онази възраст, когато и Форсайтовци дори — отърсили се от илюзиите и принципите, за които са държали по практични съображения, без да са вярвали някога в тях, отърсили се от всякакви телесни наслади, осъзнали в цялото си същество, че не им остава вече на какво да се надяват — събарят преградите на сдържаността и казват неща, които не са смятали, че са способни да изрекат.

И той може би вярваше в „доброто“ и „злото“ толкова, колкото вярваше и синът му; но, както би се изразил сам: не се знае… не може да се твърди; може и да е така; а защо с едно неуместно изказано недоверие да се лиши човек от възможна изгода?

Свикнал да прекарва почивките си на планина, при все че (като истински Форсайт) не си позволяваше никакви приключения или безразсъдства, той обичаше страстно планината. И когато приказната гледка („уморителна, но възнаграждаваща“, както беше писано в „Бедекера“) се разстелеше пред него след усилието на изкачването, той усещаше несъмнено съществуването на някакво велико, достойно начало, увенчаваща безсредна суетня, незначителните пропасти и смешните, дребни оврази в живота. Това усещане беше може би най-голямото доближаване до религията, на което беше способен практичният му дух.

Но много години бяха минали, откакто не бе ходил на планина. След смъртта на жена си бе ходил с Джун две лета подред и бе разбрал с огорчение, че неговото време за излети е изтекло.

Отдавна вече беше чужд за внушаваната от планината вяра в някакъв порядък свише.

Знаеше, че е остарял, и все пак се чувстваше млад; а това го смущаваше. Смущаваше го и го изненадваше мисълта, че той, винаги така предпазлив, беше баща и дядо на хора, обречени сякаш на крушения. Не можеше да каже нищо против Джо — какво можеше да се каже против това любезно момче? — но животът му беше несполука. Съдбата на Джун не беше по-добра. Това приличаше на предопределение. А човек с характера на Джолиън старши не разбираше какво е предопределение, нито можеше да го приеме.

Когато писа на сина си, той се надяваше на някаква сполука. Още на бала у Роджър разбра съвсем ясно как стоят нещата — умееше да съобразява много по-бързо от повечето хора, — а като имаше пред очи примера на сина си, разбираше по-добре от всеки Форсайт, че бледният плам обгаря крилата на всеки мъж, все едно иска ли, или не иска той.

В дните преди годежа на Джун, когато беше неразделна с мисис Соумс, той бе видял Айрин достатъчно, за да почувства очарованието й. Тя не беше прелъстителка, нито дори кокетка — изрази, близки до сърцето на неговото поколение, което обичаше да определя понятията с хубава, обобщаваща и неточна дума, — но беше опасна. Не би могъл да каже точно защо. Ако се опитахте да му обясните, че у някои жени прелъстителността е вродена и дори не зависи от собствената им воля, той би отговорил само: „Глупости!“ Айрин беше опасна, и толкова. Той искаше да затвори очи пред тая опасност. Щом съществува — съществува; но той не иска да слуша за нея… иска само да спаси по положението и душевното спокойствие на Джун. Все още се надяваше, че тя може да му бъде отново утеха.

И написа писмото. Отговорът не му помогна. Мнението на Джолиън младши за срещата се изразяваше всъщност само със странното изречение: „Предполагам, че е понесен от течението“ Течението! Какво течение? Какви бяха тия новоизмислени приказки?

Той въздъхна и пусна последните книжа във вътрешния джоб на чантата; много добре знаеше какво значи „течението“.

Джун излезе от столовата и му помогна да си облече пардесюто. От костюма и израза на решителното й личице той разбра веднага какво предстои.

— И аз ще дойда — каза тя.

— Глупости, мила. Аз отивам направо в Сити. А не искам да се разтакаш насам-натам.

— Трябва да видя мисис Смийч.

— О, твоите скъпоценни „проскубани пилета“ — изръмжа Джолиън старши. Не повярва на тоя предлог, но замълча. Не можеше да се бори с нейната упоритост.

На гара Виктория я настани в каретата, която бе поръчал за себе си — нещо характерно за него: той не беше дребнав егоист.

— Внимавай да не се умориш, мила — каза той, и си взе файтон за Сити.

Джун отиде най-напред в една уличка из покрайнините на Падингтън, дето живееше „проскубаното пиле“ мисис Смийч — възрастна жена, която ходеше да чисти по къщите, — но след като я слуша половин час да се оплаква и я поутеши временно, се прибра в Станхоп Гейт. Големият дом беше затворен и тъмен.

Решила бе на всяка цена да узнае истината. Да узнае истината и всичко да се свърши. Планът й беше такъв: да отиде най-напред у мисис Бейнс, лелята на Фил, и ако не научи нищо там, да отиде у Айрин. Нямаше ясна представа какво би спечелила от тези посещения.

В три часа беше на Лоундис Скуеър. С усета на жена, която трябва да се справя с опасност, бе облякла най-хубавата си рокля и бе тръгнала към битката със смелия поглед на Джолиън старши. Вълнението й се бе превърнало в нетърпение.

Когато съобщиха за идването на Джун, лелята на Босини (на име Луиза), беше в кухнята, дето даваше нареждания на готвачката; тя беше отлична домакиня, а, както казваше Бейнс, „един добър обяд е много важно нещо“. Сам той работеше най-добре в следобедните часове. Бейнс именно беше строил забележителната редица тъмночервени къщи в Кенсингтън, които съперничат на още много други за титлата „най-грозна сграда в Лондон“.

Щом чу името на Джун, мисис Бейнс побърза да отиде в спалнята, взе от заключения скрин една червена кутия, извади две големи гривни и ги сложи на белите си китки — защото тя притежаваше в значителна степен „чувството за собственост“, което, както знаем, е отличителен белег за форсайтовщината и основа за висока нравственост.

Огледалото на нейния гардероб отразяваше нейната невисока, но доста плътна фигура, склонна към пълнеене, в рокля, ушита под личното й ръководство, в полутонове, напомнящи избелелите стени на коридорите в големите хотели. Тя вдигна ръце да оправи косите си с прическа à la Princesse de Galles[1], пипна ги тук-там, закрепи ги по-здраво, а очите й изразяваха в това време подсъзнателна практичност, сякаш виждаха пред себе си някаква житейска неприятност и се стараеха да я обърнат в своя полза. На младини бузите й бяха нежнорозови, но сега бяха луничави; същата сурова отблъскваща прямота се появи в погледа й, докато прекарваше по челото си пухчето за пудра. Остави го и спря неподвижна пред огледалото, за да нагласи с усмивка големия си важен нос, малката брадичка (която изглеждаше все по-малка, колкото по-дебела ставаше шията), отпуснатата уста с тънки устни и веднага, докато не се бе развалило постижението, хвана с две ръце полата си и слезе на долния етаж.

От доста време вече тя чакаше това посещение. Дочула бе, че работите между племенника й и годеницата му не вървят добре. Ни един от тях не бе и се обаждал от седмици насам. Неведнъж бе канила Фил на вечеря; но той отговаряше неизменно: „Зает съм“.

Тя се разтревожи инстинктивно, защото имаше остър усет за подобни неща. Би трябвало да бъде от форсайтовския род; и сигурно беше, според смисъла, влаган от Джолиън младши в това име; затова и заслужаваше да я опишем.

Омъжила бе и трите си дъщери по-добре, отколкото те заслужаваха, според хорското мнение, защото бяха грозни, каквито са по правило жените с почтени професии. Името й се срещаше във всички комитети за благотворителна дейност на църквата — за балове, театрални представления, базари, — но тя даваше името си, само ако се е уверила предварително, че всичко е уредено както трябва.

Според нея всичко трябваше да се поставя на търговска база; задача на църквата, на милосърдието, с една дума, на всяко нещо, е да укрепва формирането на „обществото“. Затова тя смяташе всяка индивидуална дейност за безнравствена. Единствено значима беше организацията, защото само чрез организацията можеше да сте сигурен, че ще получите нещо срещу парите си. Организация… и пак организация! Тя беше несъмнено, както я наричаше Джолиън старши, „майстор в тая работа“… Но той отиваше и по-далеко — наричаше я „хитруша“.

Начинанията, под които бе сложила името си, бяха така възхитително организирани, че когато се раздаваха печалбите, тя бяха само една мътеница, лишена от сметаната на каквато и да е човечност. Но както самата тя често смяташе и отбелязваше — в случая нямаше място за чувства. Тя беше всъщност малко академична.

Тази забележителна жена, така уважавана в църковните среди, беше една от главните жрици на форсайтовщината, поддържайки денонощно свещения огън пред бога на собствеността, на чиито олтар са изписани тия вдъхновяващи слова: „Нищо даром и съвсем мъничко за шест пенса“.

Когато влизаше някъде, веднага се усещаше, че влизаше нещо солидно и може би на това се дължеше популярността й на покровителка. Хората обичат да виждат нещо солидно, когато дават пари; и щом я видеха на благотворителни балове, с вирнат нос, ниска, дебела, в униформа от ламе, заобиколена от цял щаб, гледаха я като генерал.

Единственото й слабо място беше, че няма второ малко име. Тя беше сила в буржоазното общество, с неговите стотици групи и кръгове, който кръстосваха шпаги в общото бойно поле на благотворителността, дето се срещаше с дамите от „обществото“ с главно О. Беше сила в обществото с малко о, в това по-широко, по-значително и по-могъщо тяло, дето търговско-християнската институция, правила и принципи, въплъщавани от мисис Бейнс, бяха истинска животоносна, свободно кръжаща кръв, истинска търговска валута, а не някакъв безплоден заместител, какъвто течеше в жилите на онова по-малобройно общество с главно О. Хората, които я познаваха, чувстваха, че тя е здравомислеща… солидна жена, която нито се издава, нито дава нещо, щом може да не го даде.

Имала бе най-лошите отношения с бащата на Босини, който често я бе взимал за прицел на непоносимо осмиване. Сега, след като беше умрял, го наричаше „клетият ми скъп и непочтителен брат“.

Тя посрещна Джун с предпазлива излиятелност, на каквато беше майсторка, малко уплашено, доколкото жена с нейното значение в търговските и християнските кръгове можеше да се плаши — защото, макар и съвсем крехка, Джун притежаваше силно чувство за лично достойнство, издавано от безстрашния й поглед. А мисис Бейнс твърде предпазливо съзираше и това, че в неотстъпчивата прямота на Джун има твърде много форсайтовщина. Ако девойката беше само пряма и смела, мисис Бейнс би я сметнала за „смахната“ и би я презирала; ако беше само форсайтка — като Франси например, — би я покровителствала, заради паричната й стойност, но макар че беше дребна (а мисис Бейнс се възхищаваше обикновено от количеството), Джун й вдъхваше неприятно чувство за стеснение; и тя я настани в кресло срещу светлината.

За почтителността й към Джун имаше и друга причина, която мисис Бейнс — много набожна и следователно чужда на светските слабости — последна би признала: тя бе чувала често от съпруга си, че Джолиън старши бил извънредно богат; благоразположението й към внучката му имаше следователно съвсем солидно основание. Тя изпитваше днес вълнението, с което четем роман, дето има и герой, и наследство, защото се тревожим да не би по някаква страшна грешка на автора младият човек да остане накрая без наследство.

Държа се с много топлота; ни веднъж досега не бе съзряла така ясно колко изискана и привлекателна е девойката. Запита я за здравето на Джолиън старши. Чудесно изглеждаше той за годините си: съвършено изправен, младолик; на колко години е всъщност? Осемдесет и една? Никога не би го допуснала? На море ли били? Много добре са направили; Фил се обаждал навярно всеки ден? Светлосивите й очи изпъкнаха още повече, когато задаваше тоя въпрос, но девойката издържа погледа, без да мигне:

— Не — каза тя, — той изобщо не пише!

Мисис Бейнс сведе очи; непреднамерено, но все пак ги сведе и веднага се съвзе.

— Разбира се. Това е Фил… Винаги си е бил такъв.

— Така ли? — каза Джун.

Краткият въпрос разколеба за миг усмивката на мисис Бейнс; но тя прикри бързо смущението, оправи роклята си и отвърна:

— Да, миличка… той е страшно разпилян; не бива да се обръща внимание на постъпките му.

Джун разбра изведнъж, че напразно си губи времето; дори да заговори направо, пак не ще узнае нищо от тази жена.

— Виждате ли го? — запита тя, като се изчерви.

По напудреното лице на мисис Бейнс лъснаха капчици пот.

— О, да! Не си спомням кога беше тук последния път… всъщност не го виждам често напоследък. Много е зает с къщата на братовчед ви; казаха ми, че скоро ще бъде готова. Трябва да се съберем на вечеря за това събитие; елате да прекарате една вечер у нас!

— Благодаря — отговори Джун. И отново помисли: „Само си губя времето. Тази жена нищо няма да ми каже“.

Стана да си върви. Държането на мисис Бейнс се промени. Тя стана; устните й трепнаха, ръцете неспокойно се свиха. Явно беше, че работите вървят зле, но тя не смееше да зададе никакъв въпрос на тая крехка, стройна девойка, изправила се пред нея с решително лице, стиснати челюсти и изпълнени с омраза очи. А никога досега не се беше страхувала да зададе въпрос — нали всяка организационна дейност се основава върху задаване на въпроси!

Но случаят беше толкова сериозен, че нервите й, обикновено здрави, тоя път не издържаха; тая сутрин съпругът й пак бе казал: „Старият мистър Форсайт трябва да има над сто хиляди лири!“

А девойката седеше пред нея и й подаваше ръка… Подаваше й ръка!

Кой знае… В тоя миг може би се изплъзваше възможността да я задържи в семейството. А мисис Бейнс все пак не дръзваше да заговори.

Очите й изпратиха Джун до вратата.

Тя се затвори.

Мисис Бейнс ахна и изтича в антрето, като клатушкаше тежката си снага.

Много късно! Чу хлопването на входната врата и остана на място с изражение на искрен гняв и разочарование.

Джун пресече площада, лека и бърза като птичка. Тя ненавиждаше сега тая жена, която някога, в щастливите й дни, й се струваше толкова добра! Вечно ли ще я отпращат така, вечно ли ще трябва да търпи това мъчително очакване?

Ще отиде направо при Фил и ще го попита какво мисли да прави. Беше в правото си да узнае. Тръгна бързо по Слоун Стрийт и стигна до жилището на Босини. Мина през въртящата се врата в дъното и изтича по стълбите с мъчително разтуптяно сърце.

На третия етаж се спря да си почине, облегна се на парапета и се спря да с ослуша. Никакъв звук от по-горните етажи.

Съвсем пребледняла, изкачи последните стъпала. Видя вратата, името му на металната плочка. Решителността, която я доведе до тук, се изпари.

Осъзна цялото значение на постъпката си. Усети, че я облива гореща вълна; ръцете й овлажняха под тънките копринени ръкавици.

Върна се към стълбите, но се заслиза. Опита се, облегната на парапета, да се отърве от чувството, че се задушава; и загледа с отчаяна смелост вратата. Не! Няма да слезе. Има ли значение какво ще мислят хората? Никой няма да узнае. Никой няма да й помогне, ако не си помогне сама! Ще свърши всичко!

Направи усилие да се задържи без опората на стената и позвъни. Вратата не се отвори; срамът и страхът я напуснаха веднага; позвъни втори, трети път, сякаш можеше да изтръгне някакъв отговор от празната, затворена стая, някаква награда за срама и страха, с които бе дошла. Вратата не се отвори; Джун престана да звъни, седна на най-горното стъпало и скри лице в ръцете си.

После заслиза полека, излезе навън. Чувстваше се като човек, прекарал тежка болест, и искаше само да се прибере по-скоро в къщи. Струваше й се, че хората, които среща, знаят къде е била, какво е правила, и изведнъж на отсрещния плочник тя видя Босини, който се връщаше откъм Монпелие Скуеър.

Опита се да пресече улицата. Погледите им се срещнаха, той свали шапка. Минаващият омнибус го закри; после, застанала накрая плочника, тя зърна през една пролука в уличното движение, че той продължи пътя си.

И остана неподвижна, загледана подир него.

Бележки

[1] Прическа като тази на Уелската принцеса (съпруга на английския престолонаследник).