Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (38)

Глава 5

Как другояче един стар човек може да прекарва дните си, ако не в спомени за хубавото минало? В тях поне няма вълнуващ плам, а само бледо зимно слънце. Черупката може да издържи леките удари на динамото на спомените. Трябва да не се доверява на настоящето и да отбягва бъдещето. Само заслонен зад плътна сянка може да следи как слънцето пропълзява към нозете му. Ако грее лятно слънце, по-добре да не излиза никак, да не го бърка със слънцето на късната есен! Така може би ще угасва тихо, бавно, неусетно, докато накрая нетърпеливата природа го стисне за гърлото в някое ранно утро, още преди светът да се е пробудил. И върху надгробната му плоча ще напишат: „В преклонна възраст!“ Да! Ако запази докрай принципите си, един Форсайт може да живее дълго и след като е починал.

Джолиън старши съзнаваше всичко това, но все пак у него имаше нещо, което надхвърляше форсайтовското. Защото знае се, че един Форсайт не бива да обича красотата повече от разума; нито хрумванията — повече от здравето си. А у него напоследък туптеше нещо, което с всеки удар все повече разяждаше изтънялата черупка. Разумът му разбираше, че е така, но разбираше също, че не може да спре това туптене, нито би пожелал да го спре, ако можеше. Но ако му кажехте, че живее от капитала си, би ви сразил с поглед! Не! Човек не живее от капитала си: такова нещо е недопустимо! Призраците от миналото са по-действителни от фактите на настоящето. А той е смятал винаги, че е грях да живееш от капитала си: не би могъл да допусне подобно тежко обвинение да се приложи към самия него. Удоволствието носи здраве; красотата радва погледа; да живееш отново… с младостта на младите… А какво друго вършеше той?

Методично, както бе постъпвал през целия си живот, разпределяше той своето време. Всеки вторник заминаваше с влак до града; вечеряше с Айрин, после отиваха на опера. В четвъртък отиваше в града, оставаше някъде дебелия кочияш и конете, срещаше я в Кенсингтънските градини, връщаше се при каретата си, след като я изпрати, и се прибираше навреме за вечеря. В къщи споменаваше, че през тия два дни има работа в Лондон. В сряда и в събота Айрин идваше да дава урок по музика на Холи. Колкото по-голямо удоволствие изпитваше от присъствието й, толкова по-строго внимателен ставаше; просто един безучастно любезен чичо… защото все пак беше стар човек. Но въпреки всичко това, закъснееше ли тя, започваше да се безпокои без мярка. Ако изобщо не дойдеше, както се случи на два пъти, очите му гледаха тъжно, като очи на старо куче, и не можеше да заспи.

Така мина един месец… един летен месец из полето и в сърцето му, с лятната градина и умората от нея. Кой би повярвал преди няколко седмици, че той ще очаква почти с ужас завръщането на сина и внучката си? Такава приятна свобода, такова връщане към независимостта, която човек има, преди да е създал семейство, бе намерил той в тия седмици с прекрасно време, в това общуване със същество, което не искаше нищо и оставаше винаги някак непознато, запазило чара на тайнственост. То беше като глътка вино за него, свикнал така отдавна да пие само вода, че бе почти забравил как виното нахлува в кръвта и упойва съзнанието. Цветята имаха по-ярки багри; уханията, музиката, слънчевата светлина бяха по-животворни — не само спомени от минала радост. Имаше смисъл в живота, имаше какво да очаква. Живееше само с новата си цел, не с размисли за миналото; а това е съществена разлика на неговите години. Насладите на хубавата трапеза, винаги маловажни за човек, въздържан по природа, бяха загубили вече всякакво значение. Той ядеше малко, без да обръща внимание какво; слабееше непрестанно, изглеждаше все по-изтощен. Станал бе отново „строен като фиданка“; а огромните очи с хлътнало слепоочие придаваха още по-голямо благородство на изтънялата фигура. Съзнаваше много добре, че трябва да повика лекар, но свободата беше премного приятна. Не желаеше да заплати със загуба на свобода лекуването на тежкото дишане и болките в гърдите, да се върне към вегетарианската диета и земеделските списания с илюстрации на кръмно цвекло в естествена големина, с които се развличаше преди появата на новата радост в живота му. О, не! Увеличи броя на пурите. Правилото му беше винаги по две на ден. Сега пушеше по три, понякога и четири — така пуши всеки човек, обзет от творчески порив! Често си казваше: „Трябва да се откажа от пушенето и кафето; трябва да се откажа от друсането до града.“ Но не се отказваше; нямаше никой около него да му прави забележки, а това беше безценен дар. Прислугата може би се чудеше, но разбира се, не продумваше. Мамзел Бос беше премного загрижена за собственото си храносмилане и премного „добре възпитана“, за да направи някакъв личен намек. Холи не можеше още да съзира промяната у този, който й беше едновременно играчка и божество. Само на Айрин оставаше да го моли да се храни по-добре, да почива през горещите часове на деня, да взима лекарство за укрепване и така нататък. Но тя не му казваше, че е причина за отслабването му, защото никой не вижда опустошението, което е извършил. Човек на осемдесет и пет години няма страсти, но красотата, която буди страст, вълнува по старому, докато смъртта затвори очите, жадуващи за нея.

В първия ден от втората седмица през юли той получи от Париж писмо от сина си, който съобщаваше, че се връщат в петък. Това беше по-сигурно от самата съдба, но с трогателната непрозорливост, с която старите се надарени, за да могат да издържат докрай, той никога не го допускаше напълно. Сега вече го повярва и разбра, че нещо трябва да се предприеме. Не можеше да си въобрази живота без този нов интерес, но и невъобразимите неща не съществуват, както Форсайтови откриват непрекъснато от собствен опит. Той седеше в старото кожено кресло, сгъваше и прегъваше писмото и дъвчеше с уста края на незапалената пура. Утре ще бъде последният вторничен излет в града. Навярно ще може все още да отива по веднъж в седмицата, под предлог, че се среща със своя адвокат. Но и това ще зависи от здравето му, защото отсега нататък ще започнат да се суетят около него. Уроците! Уроците трябва да продължат! Айрин ще трябва да преглътне скрупулите си, а Джун — да прибере чувствата в джоба си. Направи го някога, в деня, когато разбра за смъртта на Босини; щом го бе направила тогава, сигурно ще може да го стори и сега. Четири години, откакто й бе нанесена тази рана… Не е християнско да пази спомена за старите обиди. Джун имаше силна воля, но неговата беше по-силна, защото дните му бяха преброени. Айрин беше отстъпчива, сигурно щеше да направи това за него, ще сподави естественото си огорчение, за да не огорчи него. Уроците трябва да продължат; само така ще бъде спасен. След като запали най-после пурата, той започна да обмисля как да представи нещата пред близките си, как да им обясни това странно приятелство; как да забули и скрие голямата истина — че не може да се лиши от гледката на красотата. Да! Холи! Холи я обичаше, радваше се на уроците с нея! Тя ще го спаси… мъничката му любимка! Тая щастлива мисъл го разведри и той се запита защо се бе тревожил така ужасно. Не бива да се тревожи, веднага след това усети странна слабост, сякаш е само наполовина на тоя свят.

След вечеря тоя ден замайването му с повтори, макар да не загуби съзнание. Не позвъни, защото всички щяха да се разтревожат и отиването му в града на другия ден още повече ще се хвърли на очи. Когато човек остарее, всички се наговарят да ограничат свободата му, и то защо? За да го държат още малко жив. Но той не искаше живот на такава цена. Само Балтазар видя самотното му съвземане от тая слабост; погледна как господарят му отиде до бюфета да си налее бренди, вместо да му даде бисквита. Когато почувства най-после, че може да се завлече до стълбите, Джолиън старши тръгна за спалнята. И, при все че на сутринта все още се олюляваше, мисълта за предстоящата вечер го поддържаше и крепеше. Такова удоволствие беше да я покани на хубава вечеря… (подозираше, че тя не си дояжда, когато се храни сама) и да гледа в операта как очите й светват, как устните неволно се усмихват. Тя нямаше много развлечения, а днес той можеше да й поднесе за последен път този дар. Но когато взимаше пътната си чанта, усети, че би предпочел да не му предстои умората да се облича за вечеря, нито изпитанието да й съобщи за връщането на Джун.

Тази вечер даваха „Кармен“ и той съобщи новината в последния антракт, отлагайки я подсъзнателно до последния миг. Тя я посрещна спокойно, защото игривата музика прозвуча веднага и трябваше да замълчат. Лицето й прие отново своята маска, зад която ставаха толкова неща, които той не можеше да види! Трябваше й време, разбира се, да обмисли всичко! Нямаше защо да я притеснява; тя ще дойде утре следобед за урока, ще я види тогава, след като е посвикнала с мисълта. Във файтона й говореше само за Кармен; виждал бе по-добри едно време, но и тази не беше лоша. Когато се ръкуваха за лека нощ, тя се наведе бързо и го целуна по челото.

— Сбогом, мили чичо Джолиън, толкова добър бяхте към мене.

— До утре, значи — каза той. — Лека нощ и приятни сънища.

— Приятни сънища — повтори тихо тя. А през прозорчето на отминаващия файтон той зърна лицето й, обърнато към него, и лекото махане на протегнатата отвън ръка.

Тръгна да търси полека стаята си. Никога не му даваха една и съща и той не можеше да свикне с тия „модни“ спални с нови мебели и сивозеленикави килими, изпъстрени с алени рози. Беше възбуден, а проклетата „Хабанера1“ продължаваше да звучи в главата му. Никога не бе смогнал да разбере френските й думи, но знаеше смисъла им, ако изобщо имаше някакъв смисъл в тая дива неразбираема циганска история. Да, в живота има нещо, което разстройва всички планове и намерения… и кара мъжете и жените да играят, както им свирят. Той лежеше, втренчил хлътналите си очи в тъмнината, дето властвуваше тая неразбираема сила. Мислиш, че си господар на живота си, а той се изплъзва зад теб, сграбчва те за врата, навежда те ту на едната, ту на другата страна и накрая непременно ще те удуши! Никак не е чудно да постъпва така и със звездите — сблъсква ги една с друга, после ги захвърля на разни страни; не му омръзва да си играе така. Пет милиона души в огромния глупав град, всички във властта на тази жизнена сила, подскачаха като грахови зърна върху дъска, по която сте ударили вестник. Да — а! Но той няма да подскача още дълго… ще си почине в дълбокия, вечен сън!

Колко горещо беше тук… и колко шумно! Челото му гореше; тя го бе целунала точно там, дето бяха грижите; точно там — сякаш им знаеше мястото и искаше да ги отнесе с целувката си. Но вместо да ги отнесат, устните й оставиха само една мъчителна тревога. Тя не бе му говорила никога с такъв глас, не бе помахвала с ръка, не бе се обръщала да го погледне още веднъж на тръгване. Той стана и дръпна завесата; стаята му гледаше към реката. Нямаше прохлада, но гледката на широката, течаща, спокойна, вечна река го успокои. „Най-важното — помисли той — е да не досаждам никому. Ще мисля за малката и ще заспя.“ Но много време мина, преди горещината и тропотът в лондонската нощ да заглъхнат за кратко в лятната сутрин. И Джолиън старши почти не спа.

Когато се прибра на другия ден у дома си, отиде в цветната градинка и с помощта на Холи, която много обичаше цветя, набра голям букет карамфили. Каза й, че са за „дамата в сиво“ — име, с което все още я назоваваха помежду си; сложи ги във ваза в кабинета, дето смяташе да поговори с Айрин, още с идването й, за завръщането на Джун и за бъдещите уроци. Уханието и багрите на карамфилите ще му помогнат. След обяда полегна, защото се чувстваше много уморен, а екипажът щеше да я доведе от гарата едва в четири часа. Но с наближаването на това време започна да нервничи и отиде в занималнята, която гледаше към шосето. Щорите бяха пуснати, Холи и мамзел Бос се бяха подслонили тук от жегата на юлския ден и се занимаваха с копринените си буби. Джолиън старши изпитваше естествено отвращение към тия методични животинчета, които по глава и цвят приличаха на слонове и прояждаха на безброй места хубавите зелени листа; освен това намираше, че страшно вонят. Той седна до прозореца на покрития с крепон диван, отдето можеше да вижда шосето и да вдъхне свеж по-въздух, доколкото го имаше; а Балтазар, който обичаше в горещи дни да седи на кретон, скочи до него. Пианото беше покрито с виолетов калъф, почти посивял от избеляване, а върху него бяга първите лавандули, изпълнили стаята със своето ухание. Въпреки прохладата, а може би заради прохладата, пулсирането на живота уморяваше отпадналите му сетива. Всеки слънчев лъч, проникнал през пролуките, му досаждаше със своя блясък; кучето миришеше ужасно; уханието на лавандулата беше непоносимо; копринените буби, надигнали сивозеленикавите гърбове, изглеждаха противно живи; а тъмната глава на Холи, наведена над тях, блестеше като коприна. Чуден и жестоко могъщ е животът, когато сте остарял и слаб; като че ли ви се надсмива със своето многообразие и туптяща жизненост. Никога допреди последните седмици не бе изпитвал това странно чувство — да се носи с половината си същество по течението на живота, а с другата половина, останала на брега, да наблюдава безпомощното отминаване. Само при Айрин това раздвоение изчезваше.

Холи обърна глава, посочи пианото с мургавата си ръчичка — защото да показваш с пръст, не беше знак на „добро възпитание“ — и каза свенливо:

— Погледни „дамата в сиво“, дядо, нали е хубава днес?

Сърцето на Джолиън старши трепна, стаята се замъгли за миг, после се проясни отново и той каза с дяволито намигване:

— Кой я облече?

— Мамзел.

— Holee! Не говори глупости!

Ах, тази превзета французойка! Още не бе се помирила, че й отнеха уроците по пиано. Това не улесняваше задачата му. Малката беше единственият приятел и на двамата. А уроците взимаше все пак тя! И той няма да отстъпи… няма да отстъпи за нищо на света. Погали топлата козина по главата на Балтазар и чу гласа на Холи:

— Нали нищо няма да се промени, когато се върне мама? Знаеш, че тя не обича чужди хора.

Думите на детето сякаш обгърнаха Джолиън старши с мразовитата съпротива на околните и му разкриха изведнъж всички опасности на новопридобитата свобода. Ох!

Ще трябва да се признае за стар, да се подчини на грижите и любовта им, или да се бори за запазване на новото, така скъпо другарство; а борбата го уморяваше до смърт. Но отслабналото, изтощено лице се сви решително, превърна се само в една твърда брадичка. Негов беше този дом, негов беше и животът му; имаше да отстъпи! Погледна часовника си, остарял и изтънял като самия него. Носеше го от петдесет години. Минаваше четири! Целуна по главичката Холи и слезе в хола. Искаше да посрещне Айрин, преди да се е качила за урока. Щом чу колелата, излезе пред входа и видя веднага, че екипажът е празен.

— Влакът пристигна, сър; но дамата не дойде.

Джолиън старши го изгледа отдолу нагоре, сякаш искаше да отблъсне любопитството на тоя дебелак, да не му позволи да зърне горчивото разочарование.

— Добре — отвърна той и се върна в къщи.

Отиде в кабинета си и седна, разтреперан като лист. Какво значеше това? Може би е пропуснала влака; но той разбираше отлично, че не е. „Сбогом, мили чичо Джолиън!“ Защо „сбогом“, а не „лека нощ“? Защо му бе помахала с ръка? И го бе целунала? Какво значеше това? Обзеха го бурна тревога и раздразнение. Стана и се заразхожда по персийския килим, от прозореца до стената. Изоставила го бе! Уверен беше в това… а той беше безпомощен. Старец, който иска да гледа красота! Смешно! Възрастта затвори устните му, отне му силата да се бори. Той нямаше право на топлота и живот, нямаше право на нищо освен на спомени и скръб. Не можеше да й се моли: и старият човек дори има самолюбие. Безпомощност! Цял час, безчувствен към телесната умора, той се разхождаше из стаята, край вазата с набраните от него самия карамфили, които му се надсмиваха с уханието си. От всички мъчнопоносими неща най-мъчнопоносимо за човек, свикнал да налага волята си, е да я загуби. Природата го бе уловила в мрежата си и той се мяташе насам-натам като нещастна риба, без да намери изход, нито възможност да я скъса. В пет часа му поднесоха чая и писмо. За миг усети изблик на надежда. Разряза плика с ножчето за масло и прочете:

„Скъпи чичо Джолиън, безкрайно тежко ми е да напиша нещо, което ще Ви огорчи, но нямах смелост да Ви го кажа снощи. Чувствам, че не мога да давам уроци на Холи, след като се върне Джун. Има дълбоки рани, които не се забравят. За мене беше такава радост да виждам Вас и Холи. Може би ще ви виждам пак понякога, когато идвате в града, макар че, убедена съм, това не е добре за вас. Забелязах колко много Ви уморявам. Мисля, че трябва да си почивате напълно през горещините, а сега, след завръщането на сина Ви и Джун, ще бъдете толкова щастлив. Благодаря Ви милион пъти за всичката Ви доброта към мене.

 

Ваша предана

Айрин“

Така значи! Не било добре да се радва, да вижда това, което му е най-приятно; да се опитва да не мисли за неизбежния край, за потайно наближаващата смърт. Не било добре! И тя дори не разбираше, че е новата му опора в живота, въплъщение на красотата, която му се изплъзваше вече!

Чаят изстина, пурата остана незапалена; той продължаваше да се разхожда, разкъсван между самолюбието и копнежа за живот. Непоносимо е да те изтикват полека, без право да роптаеш; да живееш, когато волята ти е в чужди ръце, които я превиват с грижовност и любов. Непоносимо! Ще видим как ще постъпи тя, когато узнае истината… истината, че желанието му да я вижда е по-силно от желанието да живее. Седна до старото си писалище и взе писалката. Но не можеше да пише. Противно му беше да моли; да я моли да стопля погледа му със своята красота. Все едно да признае, че се е вдетинил. Просто не можеше да го стори. И написа само:

„Надявах се, че не ще допуснете споменът за някогашните огорчения да се изпречи пред това, което е радост за мене и добро за внучката ми. Но старите хора се научават да се отказват от разни хрумвания; принудени са да го сторят, рано или късно трябва да се откажат дори от хрумването да живеят; и колкото по-скоро, толкова може би по-добре.

От сърце Ваш

Джолиън Форсайт“

„Горчиво — помисли той — но не може другояче. Уморен съм.“ Запечата плика и го пусна в кутията за вечерната поща; когато го чу да пада на дъното, си каза: „Отиде си и последната радост!“

След вечерята, която почти не докосна, след едва наполовина изпушена пура, от която му прилоша, той се качи съвсем бавно в детската спалня. Седна на пейката до прозореца. Светеше нощната лампичка и той можеше да съзре лицето на Холи, сложила ръка под бузката си. Подранил майски бръмбар шумолеше в крепоновата хартия, с която бяха запълнили камината, един кон удряше неспокойно с крак в конюшнята. Да можеше да спиш като това дете! Той подръпна венецианските завеси и погледна навън. Изгряваше кървавочервена луна. Никога не бе я виждал така червена. Горичката и полето заспиваха в последния отблясък на летния ден. Красотата витаеше като прозрачно видение. „Дълъг живот имах — помисли той — и всичко най-хубаво от него. Неблагодарен съм. Много красота видях във времето си. Горкият Босини казвал, че имам усет за красотата. Кой знае!“

Прелетя нощна пеперуда, втора, трета. „Дами в сиво!“ Той затвори очи. Овладя го чувството, че никога вече не ще ги отвори; остави го да се разсее, да почувства, че потъва; после потрепера и вдигна с усилие клепачи. Не е добре, без съмнение; никак не е добре; ще трябва най-после да повика лекар. Но имаше ли смисъл сега! Лунните лъчи са проникнали в горичката; там има призраци и само те не спят. Никакви птици, зверове, цветя и насекоми; само призраци витаят; „дами в сиво“! Смешна мисъл! Ще се настани на дънера; ще си шепнат! Тя и Босини ли? Жабите и мъничките животинчета също щяха да си шепнат. Колко силно тиктака часовникът в тази стая! Колко е зловещо навън… в сиянието на тази червена луна; и тук, с ярката червена лампичка, с часовника, с провисналата в цял ръст от паравана роба на гувернантката! „Дамата в сиво.“ Странна мисъл го обзе: съществувала ли бе тя? Идвала ли бе изобщо? Или беше само видение, излъчено от красотата, която цял живот бе обичал и щеше така скоро да напусне? Теменужносив призрак с тъмни очи и венец от кехлибарена коса, витаещ призори и в лунната нощ и по времето, когато цъфтят камбанките? Той стана и постоя за миг така, хванал ръба на прозореца, за да си възвърне чувството за реалност; после тръгна на пръсти към вратата. Спря до ръба на леглото; усетила сякаш втренчения поглед, Холи се размърда, въздъхна и се сви отбранително. Той продължи да върви на пръсти и в тъмния коридор в стаята си; съблече се веднага и застана в нощница пред огледалото. Какво плашило… с хлътнали слепоочия и изтънели нозе! Очите му отказваха да гледат тоя образ, но на лицето бе изписана гордост! Всичко се бе съюзило да го сломи, дори отражението му в огледалото, но не беше сломен… още! Легна и дълго лежа, без да заспи, като се мъчеше да се примири, защото съзнаваше много добре колко вредни са за него вълненията и разочарованието.

На сутринта се събуди така неотпочинал и отпаднал, че изпрати за лекар. След като го преслуша, докторът се замисли, заповяда му да лежи и да се откаже от пушенето. Това не беше мъчно; нямаше за какво да става, а щом се разболееше, изгубваше вкус към тютюна. Сутринта прекара отегчено, със спуснати щори, като разгръщаше и обръщаше „Таймс“, почти без да чете. Балтазар лежеше до леглото му. Заедно с обяда му донесоха и телеграма, която гласеше: „Писмото получих идвам следобед ще бъда у Вас в четири и трийсет Айрин“

Идва! Най-после! Съществуваше, значи… и не бе го изоставила. Идва! Ръцете и нозете му се стоплиха, бузите и челото пламнаха. Изпи супата, бутна настрани масичката на колела и остана да лежи неспокойно, докато прибраха яденето и го оставиха сам; само усмихваше дяволито от време на време. Идва! Сърцето му биеше ускорено, после изведнъж като че ли преставаше да бие. В три часа стана и започна да се облича грижливо, безшумно. Холи и мамзел бяха сигурно в занималнята, а прислугата навярно спеше, след като се бе наобядвала. Балтазар лежеше сам на входа; последван от него, Джолиън старши мина в кабинета си и оттам навън в горещия следобед. Възнамеряваше да слезе в горичката, но разбра изведнъж, че не ще може да го стори в тая жега. И седна до стола-люлка под по дъба; Балтазар също не понасяше горещините и се простря до него. Той седеше и се усмихваше. Какъв пир от светли мигове! Какво бръмчене на мушици и гукане на гугутки! Истински, неповторим летен ден! Прекрасен! А той беше щастлив… щастлив, като хлапе. Тя щеше да дойде; не го бе изоставила! Имаше всичко, каквото желае… само да можеше по-леко да диша, по-малко да го притиска ей тук! Ще я види, щом излезе от папратите, да се олюлява леко, теменужносива сред маргаритките, глухарчетата и маковете по поляната… маковете с разцъфнали венчета. Той няма да мърда, но тя ще дойде при него и ще му каже: „Простете, скъпи чичо Джолиън!“ Ще седне в стола-люлка, той ще я гледа, ще й признае, че му е прилошало, но сега вече му е минало; а кучето ще й близне ръката. Знаеше, че господарят му я обича… доброто куче.

Под дървото беше почти прохладно, слънцето не проникваше дотук, само озаряваше всичко наоколо; и далечните трибуни на стадион Епсън, и кравите, които пасяха из люцерновите ливади и се бранеха с опашки от мухите. Носеше се дъх на липи и лавандула. Да! Затова имаше толкова пчели! Суетяха се и бързаха… като неговото сърце! Унесени и упоени от мед и щастие; така беше унесено и упоено и неговото сърце! Лято… лято… сякаш казваха те, тия пчели, пчелици и мушици!

Часовникът на конюшнята удари четири; след половин час тя ще бъде тук. Той ще подремне мъничко… толкова малко спеше напоследък; за да бъде бодър пред нея, пред младостта и красотата, идващи към него по слънчевата морава… с „дамата в сиво“! Облегна се на стола и затвори очи. Лек ветрец довя пух от глухарче, което се закачи на мустаците му и се полюляваше едва-едва. Един слънчев лъч се провря и огря обувката му. Една пчела прехвръкна над панамената шапка. Сладострастната дрямка се провря до мозъка под нея, главата клюмна и остана над гърдите. Лято… лято! — бръмчеше наоколо животът.

Часовникът на конюшнята удари четвърт. Балтазар се протегна и погледна господаря си. Пухчето на мустаците не трепкаше вече. Кучето сложи муцуна на огряната обувка. Тя не мръдна. То се дръпна изведнъж, изправи се, скокна в скута на Джолиън старши, погледна го; изскимтя; скочи долу, седна на задните си крака, загледа го. И започна изведнъж да вие… дълго, дълго… без край.

А пухчето беше неподвижно като смърт; като лицето на стария му господар.

Лято… лято… лято!… С безшумни стъпки по тревата!