Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (54)

Соумс решава да опита

От всички блестящи фирми, които облагородяват с витрините си лондонския Уест енд, Гейвз и Кортигъл се сториха на Соумс най — „привлекателни“ — израз, който току-що бе станал моден. Той не бе проявявал никога слабост към скъпоценните камъни като чичо си Суидин, а след като Айрин бе изоставила всичките си накити, когато го напусна през 1889 година, окончателно се отврати от подобен род инвестиции. Но все още можеше да разпознае един истински елмаз и през цялата седмица преди рождения й ден на отиване към Поултри и на връщане оттам намираше винаги случай да се спре пред витрината на някой голям бижутер, където човек можеше да получи ако не равностойна на цената, то поне изискана стока.

Постоянните размисли след пътуването с Джолиън го убеждаваха все повече в особената важност на тоя миг от живота му, в крайната необходимост да вземе правилно решение. А редом със сухото, разсъдливо съзнание, че трябва да се погрижи за продължение на рода си, за създаване на истинско семейство, се обаждаше и тайният подтик на чувствеността, пробудена от срещата с така страстно желаната съпруга, както и убеждението, че да я загуби, би било грях по отношение на разума и благопристойността на Форсайтови.

Когато даде мнение по делото на Уинифред, Дриймър, К. А. (Соумс би предпочел Уотърбък, но той беше назначен за съдия — толкова късно, че се пробуждаше обичайното подозрение няма ли в случая някаква политическа сметка) бе посъветвал да поискат възстановяване още отначало. След като получат решение в този смисъл, трябваше да изчакат изпълнението му. Когато то не бъде изпълнено, се създаваше положение на законно напускане, което е доказателство за лошо поведение и дава право да се заведе дело за развод. Всичко това беше много добре известно на Соумс. Той минаваше за първокласен юрист. Тази лесна процедура при делото на сестра му го накара още повече да се отчая, като си представи мъчнотията в собствения си случай. Всичко го тласкаше към простата развръзка със завръщането на Айрин. Ако това й беше все още противно, нима и на него му е лесно да заглуши чувствата си, да прости обидата, да забрави мъката? Той, във всеки случай, никога не бе я оскърбявал, и пак правеше такава отстъпка! Можеше да й предложи много повече от това, което тя имаше сега! Готов беше да й направи щедро дарение, осигурено при всички възможни обстоятелства. Често разглеждаше лицето си напоследък. Никога не бе бил самохвалко като оня паун Дарти, не си въобразяваше, че жените лудеят по него, но имаше съзнание за външността си — и то не без основание, защото беше строен, запазен, стегнат, белолик, неповехнал от пиянство и каквито и да са излишества. Форсайтовската брадичка и съсредоточеното изражение бяха в неговите очи качества. Доколкото можеше сам да прецени, нито една негова черта не вдъхваше отвращение.

Мислите и копнежите, с които човек живее ежедневно, стават естествени, дори когато отначало са изглеждали странни. Ако успее да даде достатъчно осезаеми доказателства за решението си, да забрави миналото и да стори всичко възможно, за да й се понрави, защо тя да не се върне?

И така, на 9 ноември сутринта той влезе у Гейвз и Кортигъл, да купи една елмазена брошка.

— Четиристотин двайсет и пет лири, сър, просто срамно евтино. Това е брошка за истинска лейди.

Той беше в такова настроение, че я взе, без да се замисли. И продължи към Поултри със зелената кожена кутийка във вътрешния джоб на палтото си. Няколко пъти през деня я отвори да погледне седемте скъпоценни камъка, които блестяха меко в своето кадифено гнездо.

— Ако дамата не я одобри, сър, с удоволствие ще я сменя по всяко време. Но няма такава опасност.

Да беше наистина така! Той се зарови в работа — единственото успокоение, което имаше. Докато беше в бюрото, пристигна каблограма от Буенос Айрес с името и адреса на една стюардеса, готова да даде под клетва необходимите показания. Това беше съвсем навременно подсилване на естественото отвращение на Соумс към публичното излагане на семейни тайни. А когато тръгна с подземната железница към гара Виктория, желанието да възстанови своя семеен живот получи нов подтик от съобщението във вечерния вестник за един шумен развод във висшето общество. Семейното чувство на всички истински Форсайтови при тревоги и неприятности, склонността им към единство, която поддържаше тяхната сила и мощ, го отведоха да вечеря на Парк Лейн. Нито можеше, нито щеше да спомене на близките своите намерения — беше премного потаен и горд, — но насърчително беше все пак да чувства, че, ако знаеха, щяха да му пожелаят успех.

Джеймс беше в лошо настроение, защото въодушевлението, пламнало в него от нахалния ултиматум на Крюгер, бе угаснало от слабите успехи през изтеклия месец и настояванията на „Таймс“ за по-големи усилия. Не знаеше как ще свърши всичко това. Соумс се постара да го ободри, като повтаряше постоянно името на Бултър^[1]. Но Джеймс все пак не можеше да каже нищо! Онзи Коли… не мърдаше от своята височина, а Лейдисмит^[2] оставаше без защита в низината и цялото положение изглеждаше изобщо „чудесна каша“; той смяташе, че би трябвало да изпратят там моряци: те са свестни момчета и свършиха работата в Кръм. Соумс намери друг повод за утеха. Уинифред получила писмо от Вал, че в деня на Гай Фоукс^[3] в Оксфорд имало тържество с бенгалски огньове и той така си очернил лицето, та никой не могъл да го познае.

— О — промълви Джеймс, — Вал е умно момче. — Но почти веднага поклати глава и каза, че не знае какво ще излезе от него; после погледна тъжно сина си и добави, че Соумс пък изобщо нямал син. А той би желал да има внук, който ще продължи името му. Но… ето какво стана!

Соумс трепна. Не очакваше да засегнат тъкмо така съкровената му тайна. Емили го забеляза, че премигва и каза:

— Глупости, Джеймс; не говори такива неща!

Но Джеймс продължи да мърмори, без да поглежда някого. Ето — Роджър, Никълъс и Джолиън имаха внуци. Суидин и Тимоти не се бяха женили. Самият той се бил потрудил според силите си на тоя свят, но скоро щял да си отиде. И, сякаш бе казал нещо много утешително, замълча, продължавайки да яде мозък, като го слагаше с вилица върху хапки хляб.

Соумс си тръгна веднага след вечеря. Не беше много студено, но той облече все пак шубата си, за да се предпази от пристъпите на нервната треска, която бе усещал през целия ден. Подсъзнателно чувстваше, че така е по-елегантен, отколкото с обикновен черен балтон. Усети плоската кожена кутийка до сърцето си и излезе. Не беше пушач, но запали цигара. Тръгна по Роуд към Найтсбридж, но бавно, за да стигне в Челси в девет и четвърт. Как прекарваше тя вечер след вечер в тая малка дупка! Колко странни са жените! Човек живее с тях, без да ги разбере. С какво бе успял Босини да й вземе ума? Защото постъпката й беше наистина безумие… направо лудост, при която тя бе загубила всякаква представа за стойност на нещата и бе опропастила и своя, и неговия живот! Почувства се за миг герой от някаква повест, който, обзет от християнско милосърдие, ще й възвърне всички блага на живота, ще прости и забрави и ще се превърне в добрия гений на нейното бъдеще. Под едно дърво срещу казармите при Найтсбридж той извади кожената кутийка и погледна как камъните заблестяха на лунната светлина. Да, бяха наистина първокласни! Но рязкото тракване на капачето при затварянето го накара да изтръпне и той тръгна по-бързо, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото, почти с надежда, че няма да я намери в къщи. Мисълта за нейната загадъчност го обзе отново. Да вечеря сама ден след ден… при това във вечерна рокля, за да си представя, че е в обществото! Да свири на пиано… за себе си! Нямаше дори куче или котка — доколкото бе видял. Това му припомни за кобилката, която държеше в Мейпълдърм за пътуване до гарата. Когато й да влезеше в конюшнята, тя винаги беше сама, полузаспала; а все пак на връщане бързаше винаги повече, отколкото на излизане, сякаш копнееше за самотата в своята конюшня! „Ще се държа добре с нея! — мислеше несвързано той. — Ще бъда много внимателен!“ И целият копнеж за семеен живот, от който насмешливата съдба сякаш завинаги го бе лишила, нахлу отново в неговата душа, така че срещу гарата Саут Кенсингтън, той вече се отдаде на мечтания. Някакъв мъж излезе със залитане от пивницата на Кингс Роуд, като свиреше на концертина. Соумс го погледа някое време как се върти безсмислено по тротоара под звуците на собствената си провлечена пиянска музика, после пресече отсреща, за да избегне срещата с този пиян глупак. Но пияният забеляза, че Соумс се отбива от пътя си заради него, и го изпрати с порой чистосърдечни проклятия! „Дано го приберат — помисли злобно Соумс. — Да оставят такива негодници да се разтакават, когато по улиците се движат и сами жени!“ Мисълта бе подсказана от женската фигура, която вървеше пред него. Походката й беше странно позната, а когато жената сви край ъгъла, към който той сам се бе запътил; сърцето му затуптя по-силно. Той избърза към ъгъла, за да се увери. Да! Айрин беше; не можеше да сбърка в тази ясна уличка — това беше нейната походка! Тя сви още два пъти и от последния завой я видя да влиза в своя блок. За да не я изпусне, той измина тичешком тия няколко крачки, избърза по стълбите и я настигна пред входа на апартамента. Чу щракването на ключа и застана пред нея точно в минутата, когато тя отвори вратата и се спря слисана на прага.

— Не се плашете! — каза той запъхтян. — Зърнах ви на улицата. Позволете да вляза за малко.

Тя бе сложила ръка на сърцето си, лицето й беше безкръвно, очите й — разширени от уплаха. После като че се овладя, кимна и каза:

— Добре.

Соумс отвори вратата. И той имаше нужда да се съвземе. Когато тя влезе във всекидневната, почака цяла минута, като си поемаше дълбоко дъх, за да успокои разтуптяното си сърце. В този миг, така решителен за бъдещето, му се стори грубо да извади кожената кутийка. А да не я извади, значеше да не намери обяснение за идването си. Пред тази неразрешима задача се ядоса на всички тия церемонии от извинения и оправдания. Очакваше го сцена — не можеше другояче, и той трябваше да я понесе! Чу гласа й, неспокоен, трогателно мек:

— Защо дойдохте пак? Нима не разбрахте, че бих предпочела да не идвате?

Обърна внимание на облеклото й — тъмнокафяв костюм от раирано кадифе, самурена боа и калпаче от същата кожа. Стояха й прекрасно. Очевидно имаше достатъчно пари за тоалети! Той започна изведнъж:

— Днес е рожденият ви ден. Донесох ви нещо. — После подаде зелената кутийка.

— О, не… не!

Соумс натисна пружинката; седемте скъпоценни камъка светнаха върху бледосивото кадифе.

— Защо не? — запита той. — Просто като знак, че не пазите лошо чувство към мене.

— Не мога.

Соумс извади брошката от кутийката.

— Позволете да видя как ще ви стои.

Тя отстъпи назад. Той я последва, протегнал ръката с брошката към дрехата й. Айрин се отдръпна отново.

Соумс отпусна ръка.

— Айрин — каза той, — да забравим миналото. Щом аз мога, сигурно и вие ще можете. Да започнем отново, сякаш нищо не е било. Не искате ли?

Гласът му беше тъжен, а очите, втренчени в лицето й, гледаха почти умолително.

Застанала буквално до стената, тя преглътна тихо — това беше отговорът й. Соумс продължи:

— Наистина ли желаете да прекарате целия си живот погребана в тази жалка дупка? Върнете се при мен, ще ви дам всичко, каквото пожелаете. Ще водите свой собствен живот, кълна ви се.

Видя как лицето й трепна насмешливо.

— Да — повтори той. — Този път говоря сериозно. От вас искам само едно. Искам само… да имам син. Не ме гледайте така! Да, искам син. Тежко ми е така.

Говореше бързо, почти не можеше да познае гласа си, два пъти отметна глава назад, сякаш не му достигаше въздух. Но втренченият й поглед, потъмнял и омагьосан от уплаха, го опомни и превърна в гняв мъчителните несвързани мисли.

— Нима е толкова неестествено? — изсъска през зъби той. — Нима е неестествено да желая дете от собствената си съпруга? Вие опропастихте живота и на двама ни, провалихте всичко. Водим жалък полуживот, без никакво бъдеще. Нима не ви ласкае това, че въпреки всичко аз… все още желая да бъдете моя съпруга? Говорете, за бога! Говорете!

Айрин сякаш се опита, но не успя да проговори.

— Не искам да ви плаша — продължи меко Соумс. — Бог ми е свидетел. Искам само да разберете, че нещата не могат да продължават така. Искам да се върнете. Чакам ви.

Айрин вдигна ръка и закри долната половина на лицето си, но не отмести поглед от неговия, сякаш се надяваше така да го държи на разстояние. И всички ония пусти, горки години, откакто… откакто всъщност!… да, откакто я бе видял за за пръв път, бликнаха като мощна вълна в паметта на Соумс; а лицето му се сгърчи от мъка, която за нищо на света не беше в състояние да овладее.

— Не е късно — каза той; — никак не е късно, стига да поискате да ми повярвате.

Айрин отвори устни и сключи ръце пред гърдите си. Соумс ги улови.

— Не! — прошепна тя. Но той продължи да държи ръцете й, като се опитваше да я гледа в очите, които тя не отместваше. Най-после каза спокойно:

— Тук съм сама. Но вие няма да постъпите като някога.

Соумс пусна ръцете й, сякаш бяха нажежено желязо, и отвърна глава. Възможно ли беше да съществува такова безмилостно злопаметство? Можеше ли споменът за единственото насилствено обладаване да е все още жив в нея? И да му препречва завинаги пътя? Без да вдигне глава, той каза упорито:

— Няма да си отида, докато не ми отговорите. Предлагам ви нещо, което малцина мъже биха се насилили да предложат. И желая един… разумен отговор.

Беше почти изненадан от думите й:

— Не можете да получите разумен отговор. Разумът няма нищо общо с тоя въпрос. Може да чуете само грубата истина: бих предпочела да умра.

Соумс я погледна смаян.

— О! — каза той. После усети изведнъж, че загубва способността си да говори и да се движи; само потрепера като човек, комуто са нанесли непростима обида, а той сам не знае как да я посрещне или, по-точно, как ще му въздейства тя.

— О! — повтори той. — Дотам ли стигнахме? Наистина? Предпочитате да умрете. Чудесно!

— Съжалявам. Но вие искате да ви отговоря. Не мога да променя истината, нали?

При този странен, трогателен зов Соумс потърси утеха в действителността. Прибра брошката в кутийката, а самата кутийка в джоба си.

— Истината! — каза той. — За жените не съществува такова нещо. Просто нерви… Само нерви.

Чу я да прошепва:

— Но нервите не лъжат. Не сте ли открили това?

Той мълчеше, обладан от мисълта: „Ще намразя тази жена. Ще я намразя.“ Но ще може ли? Ето въпросът! Той хвърли поглед към нея, застанала неподвижно до стената с изправена глава и сключени ръце, сякаш чакаше да я разстрелят.

— Не вярвам нито дума на приказките ви. Вие имате любовник. Ако нямахте, не бихте се държали като… глупачка.

Още преди да зърне израза в очите й, разбра, че е казал нещо неуместно, че се е върнал съвсем неочаквано към словесната свобода от времето на брачния си живот. Обърна се към вратата. Но не можеше да излезе. Нещо дълбоко — най-съкровената и потайна форсайтовска черта, неспособността да отстъпи, невъзможността да разбере, че упорството му е смешно и напразно — не му позволяваше да излезе. Обърна се отново с гръб към вратата, както тя стоеше с гръб към отсрещната стена, без да съзнава колко е смешно да стоят така един срещу друг в двата края на стаята.

— Мислите ли някога за другиго, освен за себе си? — запита той.

Устните на Айрин потрепераха; тя се обърна бавно:

— Минавало ли ви е някога през ума, че аз разбрах своята грешка… своята непоправима, ужасна грешка… още в първата седмица на брака ни; аз се стараех да свикна три години… знаете, че се стараех? За себе си ли го правех?

Соумс стисна зъби.

— Само бог знае какво е било! Аз не можах никога да ви разбера; и никога няма да ви разбра. Имахте всичко, каквото желаехте; можете да го имате отново, дори много повече. Какво толкова неприятно има в мене? Питам ви откровено: какво? — Без да усеща трагизма в своя въпрос, той продължи възбудено: — Не съм сакат, противен, грубиян или глупак. Какво не ви харесва? Какъв тайнствен недъг имам?

Тя само въздъхна в отговор.

Той сключи странно изразително ръце.

— Когато идвах тази вечер тук, аз бях… надявах се… решен бях да туря окончателно точка на миналото, да започна съвършено отначало. А вие ме посрещате с „нерви“, мълчание и въздишки. Не виждам нищо осезаемо. Всичко е някаква… някаква паяжина.

— Да.

Този шепот от другия край на стаята вбеси отново Соумс.

— Е добре, не желая да бъда омотан в тази паяжина. Ще я скъсам. — Той пристъпи към нея. — Слушайте!

Сам не знаеше защо пристъпи към нея. Но когато я наближи, го лъхна изведнъж познатия парфюм на дрехите й. Той сложи ръце на раменете й и се наведе да я целуне. Целуна не устните, а тънката им стисната черта; тя отблъсна с ръце лицето му и той чу гласа й:

— О, не!

Срам, разкаяние, съзнание, че всичко е напразно, нахлуха в цялото му същество, той се обърна рязко и излезе.