Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (65)

Ето ме

Тоалетите на Имоджин за първия й сезон в обществото поглъщаха през целия март вниманието на майка й и кесията на дядо й. С форсайтовска упоритост Уинифред се стремеше към съвършенството. Това отвличаше мисълта й от бавно наближаващата церемония, която щеше да й даде една съмнително желана свобода; отвличаше я и от мисълта за сина й и за бързо приближаващото му заминаване на бойното поле, откъдето известията бяха все така заплашителни. Като пчели, кацащи трудолюбиво по цветята, или като пъргави стършели, които прелитат между изкласили есенни треви, самата тя и „дъщеричката й“, висока колкото майка си и почти със същата гръдна обиколка, сновяха из магазините по Хановер Скуеър и Бонд Стрийт да разглеждат и опипват платове. Десетки млади жени с поразителна осанка и прекрасна походка минаваха пред Уинифред и Имоджин в най-нови „модели“. Моделите — „съвсем нови, мадам, последна дума на модата“, — които двете жени неохотно отказваха, биха запълнили цял музей; а моделите, които бяха принудени да купят, почти изпразниха касата на Джеймс. Уинифред чувстваше, че не трябва да върши нещата наполовина, ако желае това първо появяване на дъщеря й в обществото да мине непомрачено и с явен успех. Собственото им търпение, с което поставяха на изпитание търпението на безличните създания, пристъпващи плавно пред тях, можеше да се прояви само от същества, движени от дълбока вяра. За Уинифред то беше преклонение пред любимата й богиня — модата, ревностно като преклонение на католичка пред светата Дева; за Имоджин преживяването също не беше неприятно — тя си беше и без това хубавичка и ласкателствата я следваха навред: с една дума, беше много „забавно“.

На 20 март следобед, след като почти опразниха магазин „Скайуорд“, решиха да подкрепят силите си у „Кермел и Бейкър“; хапнаха шоколад със сметана и си тръгнаха към къщи по Бъркли Скуеър в една почти пролетна привечер. Щом отвориха вратата (неотдавна боядисана във светломасленозелено — нищо не бе пропуснато за блестящия дебют на Имоджин), Уинифред се спря да погледне в сребърния поднос дали някой й е оставил картичката си и изведнъж ноздрите й трепнаха неволно. Какъв беше този парфюм?

Имоджин бе грабнала вече изпратения от библиотеката роман и го прелистваше с внимание. Малко рязко, поради странното чувство, което я бе обзело, Уинифред каза:

— Вземи книгата със себе си, мила, и иди да си отпочинеш преди вечеря.

Имоджин тръгна по стълбите, като продължаваше да чете. Щом чу, че вратата на стаята й хлопна, Уинифред си отдъхна. Пролетта ли дразнеше нервите й… пробуждайки тъга по „палячото“, въпреки разума и оскърбеното й достойнство? Миризма на мъж! Слаб дъх на пури и лавандула, какъвто не бе усетила от оная вечер в началото на есента, когато го бе нарекла „невъзможен“. Откъде идваше този дъх… призрачен ли беше… обикновен далечен спомен! Тя се огледа. Нищо… никаква вещ, ни най-малкото безредие в хола или в трапезарията. Халюцинация на обонянието… измамна, тъжна, глупашка! В сребърния поднос имаше нови визитни карти, две на „Мистър и мисис Поугейт Том“, а над тях — една на „Поугейт Том“. Тя ги подуши, но те имаха само обикновения строг мирис на хартия. „Трябва да съм уморена — помисли тя; ще ида да си полегна.“ Гостната горе беше тъмна, очаквайки нечия ръка да я освети за вечерта; и Уинифред продължи към спалнята си. Тук завесите бяха също полуспуснати и беше почти тъмно, защото часът беше почти шест. Уинифред свали палтото си. Пак този парфюм!… И застана като закована до кревата. Нещо тъмно се надигна от кушетката в най-отдалечения ъгъл. Една дума, изразяваща винаги ужас в техния дом, се изплъзна из устните й:

— Господи!

— Аз съм… Монти — обади се един глас.

Стиснала с една ръка таблото на кревата, Уинифред протегна другата и завъртя ключа на лампата над тоалетната масичка. Съпругът й се появи в самия ръб на светлинния кръг, откроявайки се оттам, където би трябвало да бъде липсващата златна верижка на часовника, до тъмнокафявите обуща… все така елегантни, само че с разпрани носове. Гърдите и лицето оставаха в сянка. Беше несъмнено отслабнал… или може би така изглеждаше от осветлението? Той пристъпи, осветен сега от върха на обущата до темето на тъмнокосата глава… положително вече посивяла! Бузите бяха потъмнели, хлътнали; черните мустаци не бяха вече дръзки, а само язвително насмешливи; по лицето имаше бръчки, каквито не бе виждала досега. Вратовръзката беше без карфица. Костюмът му… да, знаеше го… но колко измачкан и изтъркан! Тя загледа отново върха на обущата. Нещо огромно и неуловимо го бе „връхлетяло“, повалило, смазало, раздрусало и одрало. Тя остана така, безмълвна, неподвижна, загледана в разпраната обувка.

— Ето ме — каза той. — Получих писмото и се върнах.

Уинифред започна да диша тежко. Тъгата по съпруга, пробудена от тоя парфюм, се бореше с нова ревност, по-мъчителна от досегашната. Ето го… тъмна, подгонена сянка на някогашния пригладен, нахален Дарти! Каква сила бе извършила това… Бе го изстискала като портокал… Оная жена!

— Върнах се — повтори той. — Страшни неща преживях, ей богу! Пътувах в трета класа. Нямам нищо друго, освен това, което е на мене, и оная чанта.

— У кого е другото? — извика Уинифред, опомнила се изведнъж. — Как дръзна да се върнеш? Знаеше, че писмото ти бе изпратено, за да послужи за развод. Не се приближавай!

Те стояха един срещу друг, от двете страни на голямото легло, където години подред бяха прекарвали заедно своите нощи. Не веднъж, да… не веднъж тя бе пожелавала да се върне. Но сега, когато се бе върнал, изпита пак същото студено, ужасно озлобление. Той вдигна ръка към мустаците си, но не ги засука по стария си навик, само ги подръпна надолу.

— Господи! — промълви. — Ако знаеш какво преживях!

— Радвам се, че не зная.

— Добре ли са децата?

Уинифред кимна.

— Как влезе?

— Отворих си с моя ключ.

— Значи, прислужничките не знаят! Не можеш да останеш тук, Монти.

Той се засмя горчиво.

— А къде?

— Където желаеш.

— Слушай, погледни ме! Онази… онази проклетница…

— Ако я споменеш — извика Уинифред, — отивам веднага на Парк Лейн и няма вече да се върна.

Той направи изведнъж нещо съвсем просто, но така необичайно за него, че тя се трогна. Затвори очи. Сякаш искаше да каже: „Така е. Мъртъв съм за всички.“

— Можеш да пренощуваш в стаята си — каза тя; — Вещите ти са все още там. В къщи е само Имоджин.

Той се облегна на кревата.

— Да, всичко е в твои ръце! — Той стисна и изви своите. — Какво не преживях. Няма защо да удряш много силно… не си струва труда. Наплашен съм; наплашен съм, Фреди.

Някогашното галено име, изоставено години наред, накара Уинифред да изтръпне.

„Какво да правя? — помисли тя. — Господи! Какво да го правя?“

— Имаш ли цигари?

Подаде му цигара от кутийката, която държеше за себе си, когато не можеше да заспи, и му я запали. С тази постъпка си възвърна спокойната деловитост.

— Вземи една топла вана. Ще ти оставя дрехи в твоята баня. Ще поговорим после.

— Добре! — съгласи се той и тръгна към вратата. Движенията му дори бяха други — като на човек, който е загубил илюзиите си и се съмнява дали си струва труда изобщо да се движи.

След като той излезе и тя чу, че водата в банята тече, Уинифред остави комплект дрехи на леглото в стаята му, после слезе да вземе уиски и кутия бисквити. Облече пак палтото си, ослуша се пред вратата на банята и излезе. На улицата се поколеба. Минаваше седем! Дали Соумс е в клуба си или на Парк Лейн? Тръгна към Парк Лейн. Върнал се бе! Соумс винаги се бе страхувал от това… а тя го желаеше понякога. Върнал се бе! Съвсем според нрава му… на палячо… с това: „Ето ме!“ изиграваше всички — правосъдието, Соумс, самата нея! Но свършено беше и с делото, този черен облак не висеше вече над нея и децата й! Какво облекчение! Само че… как да приеме сега това връщане? „Оная“ твар го бе съсипала, изпепелила го бе със страст, каквато не бе проявявал никога към самата нея, на каквато не го смяташе способен. Това беше най-тежката обида. Този себелюбив, креслив палячо, когото тя никога не бе развълнувала истински, беше опустошен и разорен от друга жена! Обидно! Страшно обидно! Нередно, неприлично би било да го приеме отново! А при това сама бе поискала да го върне; съдът може да я застави да го приеме! Той беше все още неин съпруг — тя се е отказала сама от делото! А на него му трябваха, разбира се, само пари… за пури и лавандулова вода! Ах, този аромат! „В края на краищата не съм стара — помисли тя, — не съм още стара!“ Да… Ами жената, която го бе довела дотам да казва: „Какво не преживях. Наплашен съм, наплашен съм, Фреди!…“ Наближаваше дома на баща си, все още неуспяла да се овладее; но форсайтовското подсъзнание през цялото време й натрапваше заключението, че в края на краищата той е нейно притежание, което е длъжна да отстоява срещу всяко посегателство. Така стигна у Джеймс.

— Мистър Соумс горе ли е? Ще се кача; не казвайте, че съм дошла.

Брат й се обличаше. Намери го пред огледалото да връзва черната си връзка с такова изражение, сякаш презираше дълбоко краищата й.

— Здравей! — каза той, като я зърна в огледалото. — Какво те е сполетяло?

— Монти! — отвърна студено Уинифред.

Соумс се обърна рязко.

— Какво?

— Върна се!

— Улови ни — промълви Соумс — със собствената ни въдица. Защо, дявол да го вземе, не ми позволи да се позова на лошото му държане? Знаех си аз, че този ход е много рискован.

— Да не говорим за това! Какво да правя сега?

Соумс отвърна с дълбока, дълбока въздишка.

— Кажи! — повтори нетърпеливо Уинифред.

— Какво казва за свое оправдание?

— Нищо. Едната му обувка е разцепена на върха.

Соумс я погледна смаян.

— Да! — отвърна той. — Разбира се! Останал е без пет пари! А сега… ще започне отначало! Това ще довърши баща ни.

— Не може ли да не му казваме?

— Невъзможно. Той има невероятен усет за всяка неприятност.

Замисли се, вмъкнал пръсти в сините копринени тиранти.

— Трябва да се намери някаква правна възможност да го обезвредим.

— Не! — извика Уинифред. — Не желая да бъда отново изиграна. По-скоро бих се помирила с него.

Изгледаха се. И двамата бяха развълнувани, но ни един не издаваше своето вълнение: бяха истински Форсайтови.

— Къде го остави?

— В банята — изсмя се горчиво Уинифред. — Донесъл си е само лавандулова вода.

— Овладей се! — каза Соумс. — Ужасно си разстроена. Ще дойда с теб.

— Каква полза?

— Трябва да постигнем някакво споразумение с него.

— Споразумение ли? Пак ще започне по старому. Щом се съвземе… карти или обзалагания, пиене и… — Тя замълча, като си припомни изражението на съпруга си. Опарило се бе момчето!… Опарило се бе! Може би…

— Щом се съвземе ли? — запита Соумс. — Да не е болен?

— Не, само се е опарил; нищо повече.

Соумс взе жилетката от стола, облече я, облече и сакото, напръска кърпичката си с одеколон, закачи верижката на часовника си и каза:

— Не ни върви.

Въпреки собствените си грижи Уинифред го съжали, сякаш с тия три думи бе разкрил собствената си дълбока мъка.

— Искам да видя мама — заяви тя.

— Трябва да са с тате в стаята им. Слез тихичко в кабинета. Ще я доведа.

Уинифред се промъкна до тъмния малък кабинет, забележителен само с един Каналето^[1], твърде съмнителен и, поради това, незаслужаващ по-видно място, и с чудесна колекция от съдебни решения, неотваряни от години насам. Тя стоеше гърбом към плътно спуснатите тъмнокяфви завеси, загледана в празната камина, когато майка й влезе, последвана от Соумс.

— О, клетичката ми! — прошепна Емили. — Колко измъчена изглеждаш! Той постъпва наистина ужасно!

Всички в семейството се пазеха така грижливо да не проявяват някакво просташко вълнение, че за майката беше невъзможно да пристъпи към дъщеря си и да я прегърне. Но от мекия й глас, от все още красивите рамене под скъпата черна дантела лъхаше утеха. От гордост и желание да не разстрои майка си Уинифред каза колкото може по-спокойно:

— Нищо особено не се е случило, мамо; няма защо да се тревожим.

— Не разбирам — отвърна Емили, като се обърна към Соумс — защо Уинифред да не му каже, че ще заведе дело срещу него, ако не напусне дома й. Той й е взел бисерите; ако не ги е донесъл обратно, това стига.

Уинифред се усмихна. Всички щяха да започнат сега да я съветват ту за едно, ту за друго, тя знаеше вече какво ще направи: просто нищо. Чувството, че все пак бе донякъде победила, запазила бе своята собственост, я завладяваше все повече и повече. Не! Ако иска да го накаже, може да стори това и у дома си, без никой да узнае!

— А сега — продължи Емили — ела да отидем спокойно в трапезарията… ще останеш на вечеря с нас. А за баща ти… остави аз да му кажа.

Докато Уинифред отиваше към вратата, майка й щракна електрическия ключ и едва тогава забелязаха бедата, която ги чакаше в коридора.

Привлечен от светлината в стаята, която никога не осветяваха, Джеймс стоеше загърнат в кафявия си шал от камилска вълна, под който ръцете му не се виждаха, така че сребристата глава изглеждаше отделена с някакво пусто просто пространство от нозете в модни панталони. Стоеше, повече от всякога приличен на щъркел, с такова изражение, сякаш виждаше огромна жаба, която не ще може да глътне.

— Какво става? — запита той. — „Аз ще кажа на баща ти!“ Никога нищо не ми казвате.

Емили не намери какво да отговори. Този път Уинифред отиде към него, сложи ръце на загърнатите му безпомощни рамене и го успокои:

— Монти не е фалирал, татко. Чисто и просто се върна.

И тримата очакваха да се случи нещо ужасно; успокояваше ги само това, че Уинифред го държеше, но те не знаеха какви дълбоки корени има този приличен на призрак стар Форсайт. Линията между обръснатата горна устна и брадичката се поизкриви, бузите между дългите сребристи бакенбарди се посгърчиха. И Джеймс каза с достойно самообладание:

— Той ще ме довърши. Знаех си, че ще стане така.

— Не бива да се тревожиш, татко — отвърна спокойно Уинифред. — Ще го накарам да се държи както трябва.

— О! — изохка Джеймс. — Махнете това нещо! Топло ми е.

Свалиха шала. Той се обърна и тръгна с твърди крачки към трапезарията.

— Не искам супа — заяви на Уормсън, преди да седне. Всички заеха местата си, Уинифред все още с шапка; Уормсън постави четвърти куверт. Когато той излезе, Джеймс запита:

— Какво донесе?

— Нищо, татко.

Джеймс загледа в лъжицата отражението на собственото си лице.

— Развод! — промърмори той. — Глупости! Къде ми беше умът! Трябваше да му предложа някаква издръжка, при условие да не се връща в Англия. Ще идеш да му предложиш това, Соумс!

Предложението изглеждаше толкова разумно и просто, че Уинифред сама се изненада от отговора си:

— Не, нека остане, щом се е върнал; ще трябва само да се държи прилично… нищо повече!

Всички я погледнаха. Всеизвестно беше, че Уинифред е смела жена.

— Кой знае… — започна Джеймс — с какви главорези е бил там! Потърси и му прибери револвера! И не си лягай без оръжие. Трябва да вземеш Уормсън у вас. Пък аз ще го видя лично утре.

Всички се трогнаха от това изявление; Емили каза успокоително:

— Правилно, Джеймс; не бива да допуснем никакви глупости.

— О! — промълви мрачно Джеймс. — Нищо не се знае.

Влизането на Уормсън, който донесе рибата, отклони разговора.

Когато, веднага след вечеря, Уинифред отиде да целуне баща си за лека нощ, той я погледна така въпросително и отчаяно, че тя вложи в гласа си цялото спокойствие, което можа да намери в себе си.

— Всичко е наред, мили татко, не се тревожи; не ми трябва никой… той е съвършено безобиден. Ще се тревожа, само ако ти се вълнуваш. Лека нощ, бог да те пази!

Джеймс повтори думите „Бог да те пази!“ така, сякаш не ги разбираше напълно, а погледът му я изпрати до вратата.

Тя се прибра у дома си преди девет и отиде право горе.

Дарти лежеше в своята стая, преоблечен от глава до пети, с тъмносин костюм и лачени пантофки; скръстил бе ръце над главата си, от устата му се подаваше угаснала цигара.

Уинифред си припомни — странно и смешно! — цветята в сандъчетата на прозореца, повехнали след горещ летен ден; полегнали или, по-точно, изправили отново стъбълца, изгорели, но все пак отдъхнали след залеза на слънцето. Роса бе освежила сякаш и опарения й съпруг.

Той запита без сили:

— Предполагам, че си била на Парк Лейн. Как е старият?

Уинифред не можа да се сдържи и отвърна горчиво:

— Не е умрял още.

Той трепна, съвсем явно трепна.

— Слушай, Монти — заяви тя, — не ще допусна никой да го тревожи. Ако не възнамеряваш да се държиш прилично, можеш да си вървиш, откъдето си дошъл, да отидеш, където щеш. Вечеря ли?

— Не.

— Искаш ли да вечеряш?

Той сви рамене.

— Имоджин ми предложи вече. Не пожелах да вечерям.

— Имоджин! — Във вълнението си Уинифред я бе забравила.

— Видя я, значи! Какво каза тя?

— Целуна ме.

Уинифред видя с дълбоко огорчение как насмешливото мургаво лице се проясни. „Да — помисли тя, — държи на нея, а мене не иска и да ме знае.“

Погледът му блуждаеше из стаята.

— Знае ли? — запита той.

Уинифред разбра изведнъж: ето оръжието, което й трябваше! Той не искаше децата да узнаят.

— Не. Знае само Вал. Другите не знаят; знаят само, че си заминал.

Чу, че той въздъхна с облекчение.

— Но ще узнаят — каза твърдо тя, — ако ми дадете повод за това.

— Добре — промълви той. — Удряй! И без това съм повален!

Уинифред се приближи към леглото.

— Слушайте, Монти! Не желая да те засегна. Не желая да те огорчавам. Няма да намеквам за нищо. Няма да се вълнувам. Какъв смисъл? — Замълча за миг. — Но не мога да понасям повече това положение и няма да го понасям! Най-добре е да ти го заявя още отсега. Ти ми причини много страдания. Но аз те обичах някога и затова…

Сведеният поглед на сивозелените й очи срещна неговите тъмни очи, полузакрити от натежалите клепачи; тя докосна неочаквано ръката му, обърна се и тръгна за своята стая.

Там стоя дълго пред огледалото, като играеше с пръстените си и мислеше за този унил, почти чужд мургав мъж в леглото на съседната стая. Тя наистина „не се вълнуваше“, само чувстваше ревност към това, което бе преживял, а от време на време и мъничко състрадание.