Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (103)

Решението

След като Фльор си отиде, Джон погледна австрийката. Слаба, мургава жена, с тъжно изражение на човек, видял да му се изплъзват едно подир друго всички дребни блага, които е имал някога в своя живот.

— Не искате ли чай? — запита тя.

Трогнат от разочарованието, прозвучало в гласа й, Джон промълви:

— Не, наистина не ми се пие, благодаря.

— Само една чашка… готова е. Една чашка и цигара.

Фльор си бе отишла! Очакваха го часове на разкаяние и нерешителност! И, макар да чувстваше с болка колко е неуместно, той все пак се усмихна, когато каза:

— Добре… благодаря.

Тя внесе върху малка сребърна табличка чайник, две чашки и сребърна кутия за цигари.

— Захар? У мис Форсайт има много захар… Тя купува и за мене, и за приятелката ми. Мис Форсайт е много мила дама. Щастлива съм, че служа при нея. Вие неин брат?

— Да — отвърна Джон, запушил втората цигара в живота си.

— Много млад брат — усмихна се австрийката плахо, както куче помахва с опашка.

— Мога ли да ви налея една чашка? — запита Джон. — И седнете, моля ви се.

Австрийката поклати глава.

— Баща ви е много мил старец… най-милият стар човек, когото видяла. Мис Форсайт разказала всичко за него. По-добре ли е сега?

Думите й убодоха Джон като укор.

— О, да. По-добре е вече.

— Бих се радвала да го видя пак — каза австрийката с ръка на сърцето; — той има много добро сърце.

— Да — отвърна Джон. Думите й прозвучаха отново като укор.

— Никому не създава безспокойство и така любезно се усмихва.

— Нали?

— Така чудно гледа някога мис Форсайт. Аз му разказала целия си живот; той толкова симпатиш^[1]. А майка ви… мила и добре?

— Да, много.

— Той имал нейна снимка на тоалетна масичка. Много красива.

Джон загълта чая си. Тази жена със загрижено лице и думи, звучащи като укор, му напомняше първия и втория убиец^[2].

— Благодаря — каза той. — Трябва вече да вървя. Ще позволите ли… ще позволите си да оставя…

Сложи неуверено на табличката една десетшилингова банкнота и тръгна към вратата. Щом чу възклицанието на австрийката, побърза да излезе. Едва ще стигне навреме за влака. През целия път до гара Виктория се вглеждаше във всеки срещнат, както правят влюбените, когато се надяват без надежда. На гара Уординг изпрати багажа си с местния влак, а сам тръгна за Уонсдън през Варовиковите възвишения, за да прогони с умора мъчителното колебание. Крачеше бързо, увличаше се в красотата на зелените склонове, спираше от време на време да се протегне на тревата, за да се възхити от съвършенството на някоя шипка или да послуша песента на чучулигата. Но така само отлагаше борбата между две еднакво силни чувства: копнежа по Фльор и непримиримостта към лъжата. До старата варница над Уонсдън стигна, както бе тръгнал — без да е взел някакво решение. Това, че виждаше ясно и двете страни на даден въпрос, беше едновременно и силата, и слабостта на Джон. Той пристигна при първия удар на гонга за обяд. Бяха донесли багажа му. Изкъпа се набързо и слезе; Холи беше сама — Вал беше отишъл в града и щеше да се върне с последния влак.

Толкова много неща се бяха случили, откакто Вал го бе посъветвал да попита сестра си за враждата между двете семейства — откритието, направено от Фльор в Грийн парк, посещението й в Робин Хил, днешната среща, — та сякаш нямаше вече какво да пита. Холи го разтревожи, като му каза, че баща им не изглеждал никак добре. Тя прекарала на два пъти събота и неделя в Робин Хил. Баща им изглеждал страшно уморен, понякога дори измъчен, но винаги отказвал да говори за себе си.

— Той е безкрайно добър и без нито капчица егоизъм… нали, Джон?

Чувствайки, че сам не е нито добър, нито без егоизъм, Джон отвърна:

— Разбира се.

— Както го помня, смятам, че е съвършен баща.

— Да — зави унило Джон.

— Никога не се е намесвал в живота ни, винаги ни е разбирал. Не мога да забравя как ме пусна да замина за Южна Африка, по време на войната с бурите, когато се бях влюбила във Вал.

— Това е било преди да се ожени за мама, нали? — запита неочаквано Джон.

— Да. Защо?

— О, нищо. Само че не е ли била тя по-рано сгодена за бащата на Фльор?

Холи остави лъжицата си и вдигна глава. Погледна го предпазливо. Какво знаеше момчето? Толкова ли, за да е по-добре да му каже всичко? Не можеше да реши. Джон имаше напрегнато, неспокойно изражение, изглеждаше много по-възрастен, но това можеше да се дължи и на слънчасването.

— Имало е нещо подобно — каза тя. — Ние бяхме толкова далеко и не получавахме никакви известия.

Не можеше да поеме тази отговорност. Тайната не беше нейна. Освен това не знаеше какви са сегашните му чувства. Преди заминаването му в Испания тя беше уверена, че той е влюбен; но младежите са си младежи; седем седмици имаше оттогава и цяла Испания междувременно.

Забеляза, че той разбира желанието й да отклони разговора, затова добави:

— Имаш ли някаква вест от Фльор.

— Да.

Лицето му й каза повече от всяко разяснение. Не бе забравил, значи!

И продължи съвършено спокойно:

— Фльор е безкрайно привлекателна, Джон, но знаеш ли… ние с Вал не я харесваме много.

— Защо?

— Смятаме, че е от тия, които обичат да „притежават“.

Да „притежават“ ли? Не разбирам какво искаш да кажеш. Тя… тя… — Той бутна настрана чинията с десерта, стана и отиде до прозореца.

Холи също стана, отиде при него и го прегърна.

— Джон, мили, не се сърди. Ние не можем да виждаме гората в една и съща светлина, нали? Според мене само един-двама души могат да прозрат и да посочат какво е най-доброто у всекиго от нас. Такъв човек за тебе е, струва ми се, майка ти. Видях я веднъж, като четеше твое писмо: лицето й имаше такъв прекрасен израз! Мисля, че тя е най-красивата жена, която съм виждала. Времето сякаш не я докосва.

Лицето на Джон се поотпусна, но скоро се затвори пак. Всички… всички бяха против него и Фльор! И всичко това само подкрепяше нейния зов: „Задръж ме завинаги тогава!… Ожени се за мене, Джон!“ Тук, където бе прекарал с нея оная чудна седмица, всеки миг засилваше копнежа по нейния чар и болката, че я няма, за да омагьоса стаята, градината, самия въздух дори. Ще може ли да живее в този дом, без да я вижда? Той се затвори окончателно и се прибра да спи. Това не беше нито здравословно, нито разумно, но така щеше поне да бъде със спомена за Фльор в костюма на гроздоберачката от Гойя. Чу пристигането на Вал, разтоварването на форда и отново настъпи тишина в лятната нощ… нарушавана само от далечното блеене на овце, от дрезгав зов на чухал. Наведе се навън. Студена луна… топъл дъх… Възвишенията, блеснали като сребро! Леки крилца, ромон на ручей, японски рози! Господи… колкото пусто е всичко без нея! В библията е казано: ще оставиш майка си и баща си и ще се прилепиш до… Фльор.

Да намери смелост, да отиде, да им каже. Не можеха да му попречат да се ожени за нея… нямаше и да пожелаят, щом научат чувствата му! Да! Ще отиде смело и открито… Фльор беше права!

Чухалът млъкна, овцете се стаиха; само реката остана да ромони в тъмнината. А Джон си легна и заспа, освободен от най-лошото зло в живота — нерешителността.