Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (17)

Следобед у Тимоти

Ако при качването си във файтона бе казал: „Не искам да вярвам нито дума на тия приказки!“, Джолиън старши би изразил по-вярно чувствата си.

Мисълта, че Джеймс и женската му челяд го бяха видели със сина му, пробуди в него не само раздразнение, каквото изпитваше срещу всичко, което противоречеше на желанията му, но и скрита вражда, така естествена между братя, възникнала от дребни детински съперничества, постепенно закостенели, задълбочили се и подхранили неусетно едно растение, способно след време да даде най-горчиви плодове.

Между шестимата братя бе съществувала досега само недружелюбност, дължаща се на тайното и съвсем естествено предположение, че някой от другите може да е по-богат от другите. При наближаването на смъртта — този край на всички съперничества — това чувство се превръщаше в любопитство най-вече поради голямата „потайност“ на техния стопански съветник, който съвсем благоразумно заявяваше пред Никълъс, че не знае какъв е доходът на Джеймс, пред Джеймс — че не знае какъв е доходът на Джолиън старши, пред Джолиън старши, че не знае какъв е доходът на Роджър, пред Роджър — че не знае дохода на Суидин, а на Суидин казваше, за да го подразни, че Никълъс трябва да е много богат. Само Тимоти беше извън този кръг, защото богатството му се състоеше от държавни ценни книжа.

Но сега, поне между двама от тях, бе възникнала съвсем нов вид обида. От момента, когато Джеймс бе имал безочието да си навира носа в работите му — както Джолиън старши се бе изразил, — той се отказа да вярва в приказките за Босини. Да оскърбяват внучката му заради човек от семейството на „оня“! Джолиън старши реши, че Босини е оклеветен. За измяната му има сигурно друга причина.

Може би Джун се е спречкала с него, тя е толкова избухлива!

Както и да е, ще поговори открито с Тимоти и ще види дали той ще продължи да разпространява тия намеци! Няма да отлага — ще отиде веднага и ще се погрижи да не става нужда от повторно отиване по същия въпрос.

Видя, че каретата на Джеймс е пред Гнездото. Дошли бяха, значи, преди него — да раздрънкат, че са го видели! Малко по-нататък сивите коне на Суидин бяха обърнали муцуни към дорестите коне на Джеймс, сякаш разговаряха тайно за Форсайтови едновременно с кочияшите, които си приказваха от каприте.

Като остави шапката си на стола в тясното антре, дето шапката на Босини беше взета едно време за котка, Джолиън старши прокара мрачно слабата си ръка по лицето с големите увиснали и побелели мустаци, сякаш искаше да заличи всяко изражение от него, после тръгна по стълбите за горния етаж.

Гостната откъм фасадата беше пълна. Тя беше достатъчно препълнена във всяко време — и без гости, и без хора изобщо, — защото Тимоти и сестрите му, спазвайки традициите на своето поколение, смятаха, че една стая не е „приятна“, ако не е мебелирана „както подобава“. Така че в тази гостна имаше единайсет стола, един диван, три маси, два скрина, безброй дребни украшения и част от голям роял. Сега, когато тук бяха мисис Смол, леля Естер, Суидин, Джеймс, Рейчъл, Уинифред, Юфимия (дошла да върне „Страдание и успокоение“, която бе прочела, докато обядваше), неразделната й приятелка Франсис, дъщеря на Роджър (музикалната Форсайт, която композираше романси), оставаше само един свободен стол освен двата, на които никой не сядаше; а единственото свободно място на пода беше заето от котката, която Джолиън старши веднага настъпи.

За дома на Тимоти не беше необичайно напоследък да има толкова много гости. Всички членове на семейството почитаха искрено леля Ан и след смъртта й идваха много по-често в Гнездото и оставаха много по-дълго.

Суидин бе дошъл пръв и, както се бе разположил в червеното копринено кресло с позлатен гръб, изглеждаше, че ще остане повече от всички. Той отговаряше напълно на прякора, даден му от Босини — Грамадния, и с огромния си ръст и обем, с гъсти бели коси, с подпухнало, неподвижно, избръснато лице изглеждаше особено първобитен в разкошно тапицираната стая.

Разговорът му, както винаги напоследък, се насочи веднага към Айрин и той не закъсня да даде на леля Джули и Естер мнението си за слуховете, които се носеха: „Не — каза той, — тя има нужда може би от малко ухажване… всяка хубава жена трябва да изживее едно увлечение; тя беше достатъчно благоразумна и знаеше много добре какво изисква положението й в семейството! Никакъв ск…“ — щеше да каже „скандал“, но самата мисъл за скандал беше толкова невероятна, че той махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Да не продължаваме!“

Суидин гледаше на положението, разбира се, като ерген… но не заслужаваше ли все пак малко уважение това семейство, от което мнозина бяха преуспели и достигнали завидно положение? Нима в мрачните безнадеждни мигове, когато го наричаха потомък на „йомени^[1]“ и „дребни риби“, той бе вярвал на тия приказки?

Не, той трогателно таеше в душата си скритата вяра, че в жилите на прадедите му все ще е имало и малко благородническа кръв.

— Трябва да е имало — каза той веднъж на Джолиън младши преди прегрешението му. — Погледни как сме преуспели! Все трябва да е имало и малко синя кръв!

Той обичаше Джолиън младши; момчето беше възпитано с добри другари в колежа, познаваше се със синовете на онзи стар разбойник сър Чарлз Фист — един от тях бе станал също знаменит мошеник; беше изискано… Жалко, страшно жалко, че избяга с оная чужденка… и при това гувернантка! Като е искал да бяга, защо не избяга поне с жена, която ще им прави чест? Какво беше сега? Застрахователен агент в Лойд; казват дори, че рисувал картини… да, картини! Дявол да го вземе! Можеше да стане сър Джолиън Форсайт, баронет^[2], с място в парламента и имение в страната!

Суидин именно, следвайки подтика, който рано или късно праща нататък някой от членовете на всеки голям род, бе ходил в хералдическата служба, дето го увериха, че той е несъмнено от един и същи род с добре известните Форсайтови, чийто герб е „три закопчалки в десния край на черно поле с червени черти“. В службата навярно се надяваха, че той ще откупи герба.

Суидин не го откупи, но след като се увери, че горният край на герба е „фазан в естествени цветове“, а девизът — „За Форсайтови“, постави фазан на каретата и на копчетата на кочияша, а фазан и девиза — на хартия за писма. Целият герб не използва, защото, като не го бе платил, струваше му се безочливо да го постави на каретата — а Суидин ненавиждаше безочието — и защото, като всеки практичен англичанин, изпитваше скрита ненавист и презрение към онова, което не разбира… А пък той, като мнозина други, трудно можеше да разбере какво значат тия „три закопчалки в десния край на черно поле с червени черти“.

Никога не забрави все пак, че, ако реши да плати герба, ще има правото да го ползва, и това засилваше убеждението му, че е благородник. Останалите членове от семейството също възприеха неусетно „фазана в естествени цветове“, а едни сериозно, други — на шега — приеха и девиза; обаче Джолиън старши отказа да го възприеме, като заяви, че според него това било глупава безсмислица.

По-старото поколение Форсайтови може би знаеше добре на какво голямо историческо събитие дължи своя герб и, ако някой започнеше да ги разпитва настойчиво по този въпрос, вместо да излъжат — те не обичаха да лъжат, — признаваха набързо, че е най-добре да запитат Суидин.

По-младото поколение отминаваше въпроса с „естествено“ мълчание. Не искаха да огорчават чувствата на старите, нито да стават смешни — чисто и просто използваха само горната част на герба.

Не, каза си Суидин, той бе видял нещата лично и можеше да каже, че Айрин се бе държала към оня млад Пират ли, Босини ли — както там го наричаха — точно така, както и към самия него; всъщност би казал… Но влизането в тоя момент на Франсис и Юфимия прекрати за нещастие разговора, защото подобен въпрос не можеше да се разисква пред девойки.

И при все че се ядоса, задето го прекъснаха, тъкмо когато щеше да каже нещо важно, Суидин скоро си възвърна естественото държане. Той обичаше Франси, както я наричаха роднините. Тя беше много елегантна, а казваха, че печелела от романсите си по някой и друг шилинг за дребните си лични разходи. Според Суидин това показваше, че е разумна девойка.

Той се гордееше със своето доста либерално отношение към жените, не разбираше защо да не рисуват, да композират или дори да пишат книги, особено ако печелят от това; така нямаше да им остане време да вършат глупости. За мъжете е неподходящо да се занимават с такива неща!

„Малката Франси“, както обикновено я наричаха с добродушно презрение, беше важна личност, ако не с друго, то поне като пример за отношението на Форсайтови към изкуствата. Тя беше всъщност не „малка“, а доста висока и доста тъмнокоса за Форсайт и тази тъмна коса, съчетана със сиви очи, придаваше на външността й нещо „келтско“. Пишеше романси, озаглавени „Трепетни въздишки“ или „Целуни ме, майко, преди да умра“, с припев, припомнящ църковна песен:

Целуни ме, майко, преди да умра;

Целуни ме… целуни ме, майко, ах!

Целуни, ах! Целуни ме…

Целуни ме, майко, преди да умра!

Тя съчиняваше сама текста на тия романси, а пишеше и други поеми. При по-весело настроение композираше валсове, един от които, „Кенсингтънски валс“, беше много мелодичен и се бе превърнал в химн на квартала. Той започваше така:

Наистина оригинален валс. Следваха „Песни за децата“, едновременно поучителни и забавни, особено „Бабините рибки“, и почти пророческата песничка в императорски дух „Удряй право в окото!“.

Издателите ги взимаха с готовност, а списания като „Висшето общество“ и „Дамски моден съветник“ изпадаха във възторг при всяка „нова духовита, блестяща и трогателна песничка от мис Франсис Форсайт, която умее да ни развесели или трогне до сълзи. Мис Форсайт е с блестящо бъдеще.“

С верния усет на своята порода Франси поддържаше познанства само с подходящи хора — такива, които ще пишат за нея, ще говорят за нея, или с хора от доброто общество, и държеше точен списък пред кого трябва проявява обаянието си, без да изпуска из очи и непрестанно растящите хонорари, които — смяташе тя — я очакваха в бъдеще. И с това си бе спечелила всеобща почит.

По едно време, когато емоционалността й беше възбудена от някакво увлечение — защото животът у Роджър, който се бе отдал всецяло на трупане на недвижими имоти, бе породил у единствената му дъщеря склонност към увлечения, — тя се посвети на сериозна, искрена музика, като се спря на соната за виолина. Това беше единствената й творба, която смути Форсайтови. Веднага усетиха, че няма да се продаде.

Роджър, много доволен, че има такава умна дъщеря, споменаваше често за парите, които тя печели; но сега се разтревожи от сонатата за виолина.

— Направо глупост! — каза той.

Франси помоли Юфимия да й изпрати младия Фладжолети, за да я изсвири в гостната на Принсес гардънс.

Всъщност Роджър беше прав. Сонатата беше наистина глупост, но — за жалост — глупост, която нямаше да се продаде. Както всеки Форсайт знае: глупост, която се продава, не е никаква глупост… Напротив.

И все пак, въпреки здравия разум, определящ стойността на изкуството по това, което то може да донесе, някои Форсайтови — например леля Естер, която беше открай време музикална — не криеха съжалението си, че музиката на Франси, както и поемите й, не са „класически“. Но, казваше леля Естер, хората днес не разбират от поезия — всички поеми бяха „съвсем леки неща“. Никой не можеше да напише сега поема като „Изгубеният рай“ или „Чайлд Харолд“, които оставяха у човека съзнанието, че е прочел нещо. Но все пак добре беше, че Франси има с какво да се занимава. Докато другите момичета знаеха само да харчат, тя умееше и да печели! И леля Естер, и леля Джули слушаха винаги с удоволствие как Франси е успяла да получи по-висок хонорар.

Слушаха и сега, заедно със Суидин, който се преструваше, че не слуша, защото младите говореха толкова бързо и така неясно, че не можеше да разбере какво казват.

— Не мога да си представя — каза мисис Септимус — как се справяш. Аз никога не бих дръзнала.

Франси се усмихна леко.

— Предпочитам да имам работа с мъже, отколкото с жени. Жените са много проклети.

— Мила! — извика мисис Смол. — Как ще сме проклети?

Юфимия се засмя с безгласния си смях, който завършваше с писък, и каза, сякаш я душеха:

— О, лельо, ще ме умориш някой ден!

Суидин не намираше нищо смешно в случая и ненавиждаше хората, които се смеят на нещо, което според него не е смешно. Освен това ненавиждаше Юфимия и я споменаваше само така: „Дъщерята на Ник, как й беше името… оная, бледата ли?“ А без малко не й бе станал кръстник… Щял да стане всъщност, но се противопоставил категорично на чуждото име. Пък и не обичаше да става кръстник.

Той се обърна с достойнство към Франси:

— Прекрасен ден за… това годишно време.

Но Юфимия, която знаеше много добре, че е отказал да й стане кръстник, се наведе към леля Естер и започна да разправя как видяла Айрин — мисис Соумс — в универсалния магазин.

— Соумс ли беше с нея? — попита леля Естер, на която мисис Смол не бе успяла да разправи случая.

— Соумс ли? Не, разбира се!

— Нима беше тръгнала сама из града?

— О, не беше сама — мистър Босини беше с нея. Беше безукорно облечена.

Щом чу името на Айрин, Суидин стрелна строго Юфимия, която не беше никога безукорна, поне що се отнася до облеклото, и каза:

— Облечена е била, както подобава на истинска дама! На човек да му е драго да я гледа!

В същи я миг съобщиха за Джеймс и дъщерите му. Дарти, който искаше да се почерпи, се измъкна под предлог, че има уговорен час със зъболекаря, слезе при Мраморната арка, нае си файтон и вече седеше до прозореца на своя клуб Пикадили.

Жена му, разказа той на приятелите си, искала да го води на гости. Но да извинява… На гости! Хм, как не!

Повика сервитьора и му поръча да разбере кой е спечелил надбягването в 4,30. Каза, че е уморен като куче, и това беше съвсем вярно; цял следобед бе придружавал жена си по разни „зрелища“. Най-после се отърва. Човек трябва да има и личен живот.

В тоя миг, поглеждайки от еркерния прозорец — той обичаше това място, откъдето можеше да вижда всичко, — за нещастие или, може би, за щастие, очите му се спряха случайно върху Соумс, който пресичаше предпазливо откъм Грийн парк, с очевидно намерение да влезе в клуба, защото и той принадлежеше към „Айсиъм“

Дарти скочи веднага, грабна чашата си, промърмори нещо за „надбягването в 4,30“ и бързо се оттегли в стаята на картоиграчите, където Соумс никога не влизаше. Тук, съвършено сам в полуосветеното помещение, той стоя до седем и половина, уверен, че дотогава Соумс положително ще си отиде.

Не бива — повтаряше си той всеки път, щом усетеше да го обзема изкушението да се присъедини към клюкарите край еркерния прозорец, — в никакъв случай не бива сега, когато финансите му са толкова зле, а „старият“ (Джеймс) бе станал още по-недостъпен след историята с петролните акции (в която Дарти нямаше никаква вина), да си разваля отношенията с Уинифред.

Ако Соумс го види в клуба, тя щеше непременно да научи, че не е ходил на никакъв зъболекар. Той не знаеше друго семейство, дето новините да се научават така бързо. Смръщил мургавото си лице, кръстосал крака в карираните си панталони, със святкащи в полумрака лачени обувки, той седеше неспокоен между две маси със зелено сукно, хапеше показалеца си и се чудеше откъде ще може да намери пари, ако Еротик не спечели купата „Ланкашир“.

Мислите му се насочиха мрачно към Форсайтови. Каква пасмина бяха! Нищо не можеше да измъкнеш от тях… или, най-малкото, е страшно мъчно да измъкнеш! Така трепереха за парите си; пък и ни един не бе спортсмен между тях освен, може би, Джордж. Оня приятел Соумс например може да получи удар, ако се опиташ да му поискаш назаем десет лири, или, ако не получи удар, ще те погледне с високомерната си усмивка, сякаш си пропаднал човек, щом нямаш пари.

А жена му! Устата на Дарти неволно се напълни със слюнка. Опитал се бе да бъде любезен със нея — кой не ще поиска да бъде любезен с хубава снаха! — но, дявол да го вземе, ако тая… (той употреби един неприличен израз) бе пожелала поне да му продума… Гледаше го, сякаш е някаква измет. А сигурно я биваше за много работи — готов бе да се обзаложи за това. Познаваше жените: такива очи и такава снага не стоят мирни, както оня приятел Соумс скоро ще разбере, ако има нещо вярно в слуховете за Пиратчето.

Дарти стана, обиколи стаята, спря се пред мраморната камина и остана дълго там да съзерцава лицето си в огледалото. Както у много мъже от тоя тип, това лице с напомадени тъмни мустаци и елегантни малки бакенбарди изглеждаше, като че е било потопено в ленено масло. Потърка възгърбавичкия си дебеличък нос и усети загрижено, че там се показва някаква пъпка.

А в това време Джолиън старши бе намерил един свободен стол в удобната гостна на Тимоти. Явно бе, че появата му пречеше на разговора, защото изведнъж се бе установило пълно и неловко мълчание. Само леля Джули, с всеизвестната си любезност, побърза да възстанови естественото държане.

— Да, Джолиън — започна тя, — току-що приказвахме, че отдавна не си идвал, но няма защо да се извиняваш. Зает си навярно? Джеймс ни разправяше какво неспокойно лято…

— Така ли? — прекъсна я Джолиън старши и погледна студено Джеймс. — Нямаше да е никак неспокойно, ако хората не се месят в чуждите работи.

Замислен на ниския стол, от който коленете му стърчаха, Джеймс размърда стеснително нозе и настъпи котарака, който твърде неблагоразумно се бе прислонил до него, след като избяга от Джолиън старши.

— Котка ли има тук? — каза сърдито той и отдръпна тревожно крак, щом усети, че натиска пухкавата козина.

— Няколко дори! — отвърна Джолиън старши, като изгледа подред всички. — Ей сега настъпих една.

Ново мълчание.

Мисис Смол закърши пръсти, огледа с трогателно спокойствие присъстващите и каза:

— А как е милата Джун?

Насмешлива искрица пробягна в строгите очи на Джолиън старши. Чудесна е тази Джули! Недостижима, щом трябва да каже нещо не на място!

— Не е добре! — отвърна той. — Лондон не й понася… много хора, много шум и приказки.

Подчерта думите си и пак погледна упорито Джеймс.

Никой не продума.

Всички почувстваха, че е твърде опасно да направят каквато и да е стъпка или да изкажат някаква забележка. Предчувствие за нещо неотвратимо, каквото изпитва зрителят на старогръцка трагедия, се бе вмъкнало в тази разкошна стая, обзело бе тези белокоси старци в рединготи и тия модерно облечени жени от една и съща кръв с едва доловима прилика.

Не би могло да се каже, че те съзнаваха тази неотвратимост — настъпването на подобно съдбоносно тягостно настроение само се усеща.

Най-после Суидин стана. Нямаше да стои и да гледа как го унизяват! Обиколи високомерно стаята и се ръкува с всекиго поотделно.

— Кажете на Тимоти от мое име, че прекалено се изнежва. — После се обърна към Франси, която смяташе за „елегантна“, и добави: — А тебе ще те заведа тия дни на разходка.

Но това му припомни веднага за оная пълна със събития разходка, за която толкова много се приказваше, и той замълча за миг с безизразни очи, сякаш изчакваше да разбере значението на думите си; после се сети изведнъж, че не иска и да знае нищо и се обърна към Джолиън старши:

— И така, довиждане, Джолиън! Не бива да излизаш без горна дреха: ще хванеш ишиас или нещо подобно!

Ритна леко котарака с върха на лачената си обувка и си отиде, огромен и важен.

След неговото излизане всички се спогледаха, за да видят как всеки поотделно е посрещнал думата „разходка“ — станала прочута и придобила необикновено значение като единствения, така да се каже, официален израз на смътния и зловещ слух, който се разнасяше из семейството.

Юфимия не можа да устои на изкушението и се изсмя кратко:

— Добре, че чичо Суидин не покани мене на разходка.

За да я утеши и да заглади неловкостта, която темата би могла да предизвика, мисис Смол отвърна:

— Мила, той обича да излиза с елегантни жени, които ще му правят чест. Никога няма да забравя оная разходка с него. Такова преживяване беше!

По пълното й старческо лице се разля за миг странно задоволство; после се намуси и просълзи. Припомнила си бе отдавнашната си разходка, на която я бе извел някога Септимус Смол.

Джеймс, потънал отново в неспокойни размишления на ниския стол, се пробуди внезапно.

— Смешен човек е Суидин — каза някак нерешително той.

Всички бяха като сковани от мълчанието и строгия поглед на Джолиън старши. Сам той бе смутен от въздействието на собствените си думи — засилили сякаш значението на слуха, който бе дошъл да опровергае; но все още се гневеше.

Не беше си разчистил сметките с тях… Не! Ще ги чукне още веднъж-дваж!

Нямаше да засегне племенничките си, на тях не се сърдеше — една млада и хубава жена можеше все още да намери милост у Джолиън старши, — но тоя приятел Джеймс, а донякъде и семейството му заслужаваха, каквото щяха да си получат. И той запита за Тимоти.

Усетила сякаш, че някаква опасност заплашва по-младия й брат, леля Джули веднага предложи чай.

— Трябва да е изстинал вече оттатък — каза тя, — но Смитър ще ви приготви пресен.

Джолиън старши стана.

— Благодаря — отвърна той и погледна право към Джеймс, — нямам време за чай… за клюки и така нататък! Време е да се прибера. Сбогом, Джули, сбогом, Естер, сбогом, Уинифред.

И без повече церемонии напусна гостната.

Щом се качи отново във файтона, гневът му се изпари както винаги — излееше ли го върху някого, веднага му минаваше. Обзе го тъга. Запушил им бе устата, но на каква цена! Като се увери, че слухът, на който не искаше да вярва, е верен! Джун беше изоставена. И то заради снахата на тоя глупак! Чувстваше, че е така, но упорстваше да не го признава. Мъката, стаена зад това решение, започна бавно и сигурно да се превръща в сляпа омраза срещу Джеймс и сина му.

Останалите в гостната шест жени и един мъж се опитаха да продължат спокойно разговора — доколкото това беше възможно, защото всеки смяташе, че сам не разправя клюки, но беше убеден, че другите разправят, и затова всички бяха сърдити и смутени. Джеймс мълчеше, разстроен до дъното на душата си.

Най-после Франси каза:

— Знаете ли, струва ми се, че чичо Джолиън ужасно се е променил тази година. Как мислиш, лельо Естер?

Леля Естер побърза да се измъкне.

— О, питай леля си Джулия — отвърна тя. — Аз не знам.

Другите не се поколебаха да се съгласят с Франси, а Джеймс измърмори мрачно, загледан в пода:

— Смалил се е наполовина.

— Отдавна забелязах — продължи Франси. — Страшно е остарял.

Джули поклати глава, лицето й беше все още подпухнало.

— Горкият Джолиън! — каза тя. — Някой трябва да се погрижи за него.

Ново мълчание; после петимата гости си тръгнаха едновременно, сякаш всеки от тях се боеше да не се заседи повече от другите.

Мисис Смол, леля Естер и котаракът бяха останали отново сами, когато далечно разтваряне на врата възвести идването на Тимоти.

Вечерта, когато леля Естер се прибра да спи в задната спалня, която се заемаше по-рано от леля Джули (преди да се премести в спалнята на леля Ан), вратата се отвори и мисис Смол влезе в розово боне и със свещ в ръка.

— Естер! — извика тя. — Естер!

Чаршафът на леля Естер леко прошумоля.

— Естер — повтори леля Джули, за да се увери, че я е събудила. — Много съм разтревожена за горкия Джолиън. Как мислиш — леля Джули наблегна на думата, — какво трябва да се направи?

Леля Естер отново прошумя с чаршафа, после се чу умолителния й глас:

— Да се направи ли? Отде да знам какво?

Леля Джули си тръгна доволна и се погрижи да затвори внимателно, за да не безпокои милата Естер, но изтърва дръжката и вратата се хлопна с трясък.

Като се върна в стаята, тя застана до прозореца и през една пролука между муселинените завеси, плътно събрани, за да не се вижда нищо отвън, загледа луната, изгряла над дърветата в градината. С намусено кръгло лице под розовата шапчица и с овлажнели очи, тя мислеше за „милия Джолиън“, така остарял и самотен, мислеше как ще му помогне и как той ще я обикне, както никой не бе я обичал… след като бедният Септимус бе починал.