Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Соумс приема бъдещето

Беше вече много късно за разходка по реката, но времето беше прекрасно, лятото се спотайваше още под пожълтелите листа. В това неделно утро, застанал в градината си край брега на реката в Мейпълдърм, Соумс погледна неведнъж с тревога какво е времето, украси собственоръчно с цветя малката си плаваща къща и подреди лодката, в която възнамеряваше да бъде само с Анет. Тя беше така хубавичка… Можеше ли да е сигурен, че не ще каже нещо безвъзвратно, че не ще надхвърли границите на благоразумието? Розите по верандата още цъфтяха, живият плет беше все така зелен, и нищо в тая вече късна есен не смразяваше настроението; но той беше неспокоен, нервен, и почти се боеше дали ще съумее да поеме правилен курс. Посещението беше замислено, за да остави у Анет и майка й съответното впечатление за неговото богатство, което ще ги подготви да посрещнат с почит предложението, когато по-късно намери за добре да го направи. Облече се много грижливо, като се постара да не изглежда нито много млад, нито много стар, доволен, че косата му е все още гъста, гладка, непосивяла. Три пъти се качи в картинната галерия. Ако имат и най-малкото понятие от картини, веднага ще разберат, че само колекцията му струва над трийсет хиляди лири. Внимателно огледа хубавичката спалня с изглед към реката, дето щяха да си поправят тоалета. Това ще бъде нейната спалня, ако… ако нещата се наредят и тя му стане съпруга. Отиде до тоалетната масичка, докосна лилавата възглавничка, където бяха забодени какви ли не карфици; ваза с изсушени цветя от рози разнасяше ухание, от което главата му се позамая. Неговата съпруга! Да можеше всичко да се нареди изведнъж, да не му предстоеше кошмарът на този развод; и той погледна с помрачено чело реката, която блестеше зад розите и моравата. Мадам Ламот няма да устои пред подобна възможност да настани дъщеря си; Анет няма да устои пред майка си. Само да беше свободен! Отиде с кола до гарата да ги посрещне. Какъв вкус у тия французойки! Мадам Ламот беше в черно с бледолилава гарнитура, Анет — в сиволилав ленен костюм, със светложълти ръкавици и шапка в същия цвят. Беше малко бледа, като лондончанка; сините й очи гледаха свенливо. Докато ги чакаше да слязат за обяда, Соумс стоеше пред отворената стъклена врата на трапезарията, изпълнен с оная чувствена наслада от слънцето, цветята и дърветата, каквато човек изпитва цялостно, само когато я споделя с младо и красиво същество. Обмислил бе старателно менюто за обяда; виното беше съвсем рядък сотерн[1], подреждането на ястията — безукорно, кафето, поднесено на верандата, беше превъзходно. Мадам Ламот прие да изпие чашка ментов ликьор, Анет отказа. Държанието й беше очарователно, с едва доловимо съзнание за собствената й красота. „Да — помисли Соумс, — още една година в Лондон при досегашните й условия на живота и всичко това ще се опропасти.“

Мадам проявяваше умерен, напълно френски възторг.

— Aborable! Le soleil est si bon![2] Как всичко тук е chic[3], нали, Анет? Monsiuer е същински Монте Кристо!

Анет потвърди едва чуто и вдигна към Соумс поглед, който той не можа да разбере. Предложи им да ги разходи по реката. Но да разхожда две дами, когато едната беше така очарователна върху китайските възглавници, значеше само да съжалява за пропуснатите възможности; затова отидоха не много далече по посока на Пенгборн[4] и се върнаха полека назад, носени само от течението; някой есенен лист падаше от време на време върху роклята на Анет или по черната масивност на майка й. Соумс не беше щастлив; тревожеше го мисълта: „Как… кога… къде… ще може да каже… Какво?“ Те дори не знаеха, че е женен. Да им каже, е женен, ще значи може би да рискува всичките си възможности; ако пък не им даде да разберат, че ще поиска ръката на Анет, тя може да попадне в чужди лапи, преди да се освободи, за да направи предложение.

При чая, който и двете пиеха с лимон, Соумс заговори за Трансваал.

— Ще има война — каза той.

Мадам Ламот ахна:

— Ces rauvres gens bergers![5] Защо не ги оставят на мира!

Соумс се усмихна. Въпросът му се стори безсмислен.

Тя сигурно разбираше — като добра търговка, — че англичаните не могат да изоставят законните си търговски интереси.

— О, това да!

Но мадам Ламот намираше, че англичаните са малко лицемерни. Защото говореха само за справедливост и за заселниците, а не за търговските си интереси. Monsieur лично й бе обяснил това.

— Бурите са още полуцивилизовани — забеляза Соумс — и спъват напредъка. Затова би било грешка да се откажем от нашия суверенитет.

— Какво значи това? Суверенитет! Каква странна дума!

Вдъхновен от заплахите срещу принципа на собствеността и възбуждан от втренчения поглед на Анет, Соумс стана красноречив. И се зарадва, когато тя най-после каза:

— Мисля, че monsieur има право. Трябва да им се даде урок.

Умна беше!

— Разбира се — заяви той, — трябва да действаме умерено. Аз не съм шовинист. Необходимо е да бъдем твърди, но не потисници. Искате ли да видите картините горе?

Докато им показваше едно по едно съкровищата си, много скоро разбра, че те не разбират нищо. Минаха покрай най-новата покупка — забележителен етюд на Маузе „Връщане от жътва“ — като пред литография. Чакаше почти в ужас да види как ще погледнат бисера на сбирката му — един Израелс, чиято цена непрестанно се покачваше, а сега беше вече почти сигурно, че е стигнала връхната си точка и е време да го продаде. Те не я погледнаха дори. Това беше удар за него; но все пак беше по-добре да оформи недокоснатия вкус на Анет, отколкото да се разправя с глупавите предпочитания на английската буржоазия. В края на галерията се намираше Месоние, от който той почти се срамуваше — картините на Месоние непрестанно спадаха. Мадам Ламот се спря точно пред нея.

— Месоние! О, какво бижу!

Чувала бе името му; Соумс се възползва от случая. Докосна леко ръката на Анет и каза:

— Харесва ли ви моя дом, Анет?

Тя не се отдръпна, не отговори; погледна го право в лицето, наведе глава и промълви:

— Кому няма да се хареса? Прекрасен е.

— Един ден, може би… — започна Соумс и млъкна.

Тя беше така хубавичка, така умееше да се владее… просто го плашеше. Тези очи като синчец, тази бяла шия, нежните черти… бяха живо изкушение към признание! Не! Трябваше да е на сигурна почва… много по-сигурна от сегашната! „Ако се отдалеча — помисли той, — ще я поизмъча.“ И отиде отсреща, при мадам Ламот, все още застанала пред Месоние.

— Да, това е прекрасен образец от последното му творчество. Трябва пак да дойдете, мадам, да видите всичко това на изкуствено осветление. Бихте могли да дойдете и двете и да пренощувате тук.

Тя бе възхитена: чудесно би било наистина да ги видят на изкуствено осветление! Реката също трябва да е прекрасна на лунна светлина!

— Сантиментална си, maman — промълви Анет.

Сантиментална ли? Тази приятна, плътна, светска французойка в черна рокля? Той почувства изведнъж непоколебимо, че нито една от тях не е човек на чувствата. Толкова по-добре. Каква полза от чувства? И все пак…

Отведе ги до гарата и ги настани във влака. Стори му се, че пръстите на Анет отвърнаха едва доловимо на неговото ръкостискане; лицето й му се усмихна в тъмнината.

Той се върна замислено към каретата.

— Приберете се, Джордан — каза на кочияша. — Ще походя.

И тръгна по притъмнелите улички, а през това време благоразумието и желанието да притежава Анет се люшкаха в съзнанието му. „Bonsoire, monsieur![6]“ Колко нежно го бе произнесла! Да можеше да узнае какво мисли! Французойки… хм! Като котки са — не можеш ги разбра! А… колко хубавичка беше! Какво прекрасно младо същество… само за прегръдки! Каква майка за бъдещия му син! Помисли с усмивка за своите роднини, за изненадата им, че се е оженил за французойка, за любопитството им, с което ще се забавлява и ще ги дразни… дявол ги взел! Тополите въздишаха в тъмнината; кукумявка се обаждаше отнейде; реката потъмняваше. „Искам и ще бъда свободен — помисли той. — Няма да отлагам повече. Ще отида да видя Айрин. Който иска работата му да върви, си я върши сам. Трябва да заживея отново… да заживея, да действам, да бъда свой господар.“ В отговор на странното му библейско настроение камбанен звън призова към вечерна молитва.

Бележки

[1] Френско бяло вино.

[2] Прекрасно! Слънцето е толкова приятно! (фр.).

[3] Изящно (фр.).

[4] Градче по брега на Темза.

[5] Бедните пастири! (фр.).

[6] Сбогом, господине (фр.).