Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (47)

Вал научава за станалото

Изпълняването на дадено обещание не беше досега отличителна черта в нрава на младия Вал Дарти, така че, когато наруши две обещания, за да спази едно, тъкмо това го изненада най-много, докато се прибираше полека към града от Робин Хил след ездата с Холи. На своята сребриста кобилка с дълга опашка тя беше още по-хубава, отколкото му се бе сторила вчера; и в тази мъглива октомврийска привечер из лондонските предградия той си казваше самокритично, че през двата часа на разходката бе блестял само с ботушите си. Извади новия си златен часовник — подарък от Джеймс — и погледна не циферблата, а лицето си, отразено отчасти в лъскавата вътрешна страна на капака. Видя над веждата си едно случайно петно, което никак не му хареса, защото сигурно не е харесало и на нея. Кръм нямаше никога и най-малкото петно. А с името на Кръм възкръсна и случката в „Пандемониум“. Днес не бе почувствал никакво желание да поговори с Холи за баща си. Баща му беше напълно лишен от поетичност, чиито трепети Вал почувства за първи път през своите деветнайсет години. „Либърти“ и Синтия Дарк, това почти митично въплъщение на съблазънта, „Пандемониум“ с жената на неопределена възраст — и двете се сториха съвършено „престарели“ на Вал, след като се бе разделил със своята нова, свенлива, тъмнокоса братовчедка. Тя яздеше „чудесно“, затова той се чувстваше поласкан, че го бе оставила да я води, където иска, из дългите алеи на Ричмънд парк, при все че го познаваше много по-добре от него. Припомни си всичко това и се смути от празните приказки, които й бе наговорил; чувстваше, че би могъл да й каже „цял куп ужасно интересни неща“, стига да му се удаде отново случай; а мисълта, че утре трябва да се върне в Литълхемптън и на дванайсти да замине за Окфорд — „за противния изпит“, — без никаква надежда да я види още веднъж дотогава, помрачи настроението му по-бързо, отколкото мракът обгръщаше земята. Но щеше да й пише, и тя беше обещала да му отговори. Можеше и да дойде в Оксфорд, за да види брат си. Тази мисъл блесна като първата звезда, която изгря, докато той се отправяше към конюшнята на Падуик за наемни коне, близо до Слоун Скуеър. Скочи от коня и се разкърши продължително, защото бе минал повече от двайсет и пет мили. Кръвта на Дарти го накара да побъбри пет минути с младия Падуик за първенеца на Кеймбриджширските състезания; и след като каза: „Запишете кончето на моя сметка!“, си тръгна, малко разкрачен, като пляскаше ботушите си с плетеното камшиче. „Никак не ми се излиза — помисли той. — Да ще мама да ме почерпи с малко шампанско на изпроводяк!“ С шампанското и със спомените си можеше отлично да прекара вечерта в къщи.

Когато слезе, безукорно чист след душа, намери майка си в деколтирана вечерна рокля, а, за голямо свое неудоволствие, и вуйчо Соумс. Те замълчаха при влизането му; после вуйчо му каза:

— Най-добре да му кажем.

При тези думи, които сигурно имаха някакво отношение към баща му, Вал помисли най-напред за Холи. Ново безобразие ли? Майка му започна.

— Баща ти — каза тя с ясния си светски говор, като подръпваше неспокойно светлозеления брокат, — баща ти, моето момче, е… не е в Нюмаркет. Заминал е за Южна Америка. Напусна ни.

Вал погледна нея, после Соумс. Напуснал ги! Съжаляваше ли? Обичаше ли баща си? Стори му се, че сам не знае. И изведнъж — сякаш го лъхна ненадейно мирис на гардении и пури — сърцето му се сви и той усети, че съжалява. Бащата принадлежеше на децата си, не можеше да ги изоставя… Не можеше да постъпва така! Пък и не винаги е бил такъв „простак“, какъвто го видя на дансинга в „Пандемониум“. Съществуваха и чудесни спомени за посещения у шивачи, за коне, за парите, които му бе давал в училище, за много щедрост и добрини, когато му провървеше.

— Но защо? — запита той. После кавалерът у него се засрами от тоя въпрос. Безстрастното лице на майка му се разстрои, и той добави веднага: — Добре, мамо, не ми казвай. Само че какво означава това?

— За съжаление, Вал, означава развод.

Вал ахна глухо и погледна бързо вуйчо си — този вуйчо, когото го бяха приучили да смята за гаранция срещу последиците от факта, че има баща, и дори срещу кръвта на Дарти в собствените си жили. Слабото лице на Соумс сякаш трепна и това окончателно съкруши Вал.

— Ще бъде при закрити врата, нали?

Така живо си припомни как погледът му не можеше да се отдели от отвратителните подробности, които вестниците печатаха за бракоразводни дела!

— Не може ли да мине някак безшумно? Така отвратително ще бъде за… за мама… и за всички.

— Можеш да си сигурен, че всичко ще мине колкото е възможно по-безшумно.

— Да… но необходимо ли е изобщо? Мама няма да се омъжва повторно, разбира се.

Самият той, сестрите му, семейството да бъдат опетнени в очите на съучениците му, на Кръм, на ония от Оксфорд, на… Холи! Непоносимо! И какво щяха да спечелят от това?

— Ще се омъжваш ли, мамо? — запита някак рязко той.

Изправена така пред собствените си колебания от този, който й беше най-скъп на света, Уинифред стана от своето кресло ампир. Разбра, че синът й ще бъде против нея, ако не му кажат всичко; а как можеше да му каже? И като продължаваше да подръпва зеления брокат, тя погледна Соумс. Вал също го погледна. Това въплъщение на почтеността и собственическия инстинкт сигурно не ще допусне подобно опетняване на собствената си сестра!

Соумс прокара леко по гладката инкрустирана маса малкото инкрустирано ножче за рязане на книги; после, без да поглежда племенника си, започна:

— Ти не разбираш какво е трябвало да търпи майка ти през тия двайсет години. Това е само последният удар, Вал. — Погледна косо Уинифред и запита: — Да му кажа ли?

Уинифред не отговори. Ако не му кажат, Вал ще бъде против нея! А ужасно е да чуеш такива неща за собствения си баща! Тя стисна устни и кимна.

Соумс заговори бързо, с равен глас:

— Той беше винаги бреме на шията на майка ти. Тя плащаше непрекъснато дълговете му, а той се връщаше често пиян, ругаеше я и я заплашваше; сега пък заминал за Буенос Айрес с някаква танцьорка. — И сякаш не вярваше, че тези думи ще въздействат достатъчно на момчето, побърза да добави: — Взел е бисерите на майка ти, за да ги подари на другата.

Вал вдигна изведнъж ръка. При този знак на страдания Уинифред извика:

— Стига, Соумс… спри!

Дарти и Форсайт се бореха за душата на момчето. То можеше да извини донейде дълговете, пиенето, балерините; но бисерите — никога! Това беше вече прекалено! И изведнъж усети, че ръката на майка му стиска неговата.

— Виждаш ли — чу гласа на Соумс, — не можем да допуснем подобно нещо да се повтори. Всичко има граници, трябва да ковем желязото, докато е горещо.

Вал освободи ръката си.

— Но… няма да разгласите тази история с бисерите! Не бих могъл да понеса това! Не бих могъл!

— Не, Вал… О, не! — извика Уинифред. — Искаме само да ти покажем колко невъзможен е баща ти!

Вуйчо му кимна. Успокоен донякъде, Вал извади цигара. Тъничката гравирана табакера беше подарък от баща му. О! Непоносимо!… Тъкмо когато ще постъпва в Оксфорд!

— Не може ли мама да бъде защитена по друг начин? — запита той. — Аз ще се грижа за нея. Могат са се разведат и по-късно, ако наистина е неизбежно.

Лека усмивка сви устните на Соумс и стана изведнъж горчива.

— Ти не разбираш тия неща; най-лошото в такъв случай е да се отлага.

— Защо?

— Казвам ти, моето момче, няма нищо по-лошо. От опит зная.

В гласа му прозвуча раздразнение. Вал го погледна смаян, защото никога не бе виждал вуйчо си да прояви някакво чувство. О, да… сега си спомни… Имаше някаква вуйна Айрин; и нещо се бе случило… нещо, за което не се приказваше никога; чул бе веднъж баща си да я нарича с име, което той не би могъл да изрече.

— Не желая да говоря лошо за баща ти — продължи упорито Соумс, — но го познавам достатъчно добре и съм уверен, че преди да мине и година, ще увисне пак на шията на майка ти. Можеш да си представиш какво ще означава това за нея и за всички ви след сегашната история. Единственото разрешение е възелът да се пререже окончателно.

Въпреки волята си Вал бе победен; а като погледна случайно майка си, за пръв път може би действително прозря, че собствените му чувства не са най-важното нещо на тоя свят.

— Добре, мамо — каза той. — Ще те подкрепям. Само бих желал да зная кога ще бъде. Нали знаете, че е първият ми семестър… не бих искал да съм по това време в Оксфорд.

— Милото ми момче! — промълви Уинифред. — За тебе е наистина много неприятно! — Така изказа тя по навик едно чувство, което — ако се съдеше по изражението на лицето й — беше най-дълбоко съжаление. — Кога ще бъде, Соумс?

— Не мога да кажа… Не по-рано от няколко месеца. Най-напред ще трябва да добием възстановяване на съпружеските ти права.

„Това пък какво е, дявол да го вземе? — помисли Вал. — Какви глупави животни са юристите! Не по-рано от няколко месеца! Едно все пак е сигурно: днес няма да вечерям в къщи!“ — и каза:

— Много съжалявам, мамо, но трябва да изляза за вечеря.

Макар че беше последната му вечер в Лондон, Уинифред кимна почти с благодарност; и двамата разбраха, че са стигнали много далече в проявата на взаимните си чувства.

Неспокоен и унил, Вал потърси тъмната свобода на Грийн Стрийт. И едва когато стигна Пикадили, откри, че има само осемнайсет пенса: човек не можеше да се навечеря с осемнайсет пенса, а той беше много гладен. Погледна жално прозорците на Айсиум, дето често бе вечерял прекрасно с баща си. Тия бисери! Не можеше да ги забрави! Но колкото повече размишляваше и колкото по-далече отиваше, толкова повече огладняваше. Освен възможността да се върне в къщи, оставаха му само две места, дето можеше да отиде: у дядо си на Парк Лейн и у Тимоти на Бейзуотър Роуд. Къде щеше по-малко да съжалява, че е отишъл? Макар й да не го чакат, у дядо си щеше да се навечеря добре. У Тимоти човек можеше чудесно да се наяде, но само ако го чакат. И реши да отиде на Парк Лейн, донякъде подтикван от мисълта, че да замине за Оксфорд, без да предостави на дядо си възможност да му даде малко пари, би било съвсем некоректно и към двамата. Майка му щеше да научи, разбира се, че е ходил, и може да й се стори странно; но нямаше друг изход. Той позвъни.

— Здравейте, Уормсън, ще има ли вечеря и за мене?

— Тъкмо влизат в трапезарията, мистър Вал. Мистър Форсайт много ще се радва да ви види. На обяд казваше, че никак не идвате напоследък.

Вал се засмя.

— Ето ме. Заколете тлъстото теле^[1], Уормсън, и дайте шампанското.

— Ще попитам мистър Форсайт, мистър Вал.

— Слушайте — измърмори Вал, докато събличаше палтото си, — аз не съм вече ученик.

Уормсън, който не беше лишен от чувство за хумор, отвори насмешливо вратата зад закачалката от еленови рога и съобщи:

— Мистър Валериус, мадам.

„Дявол да го вземе!“ — си каза Вал, докато влизаше.

Но топлата прегръдка и сърдечното „О, Вал!“ на Емили, след тях трепетливото: „Дойде ли най-после?“ на Джеймс възстановиха чувството му за лично достойнство.

— Защо не ни предупреди? Имаме само жиго! Шампанско, Уормсън! — поръча Емили.

И влязоха.

Пред голямата, неразтворена маса, под която някога си почиваха толкова нозе, Джеймс седеше в единия край, Емили — в другия, а Вал — по средата между двамата; и той усети изведнъж колко самотни са сега дядо му и баба му, след като четирите им деца бяха излетели. „Надявам се, че ще хвърля петалата много преди да остарея като дядо — помисли той. — Горкият! Тънък е като върлина!“ И като сниши глас, докато дядо му и Уормсън разискваха въпроса за захарта в супата, каза на Емили:

— В къщи е ужасно, маминко. Навярно знаеш.

— Да, моето момче.

— Вуйчо Соумс беше у нас, когато излязох. Не може ли някак да се избегне разводът? Защо вуйчо така дивашки настоява за развод.

— Шт, мили — прошепна Емили. — Ние крием от дядо ти.

От другия край се чу гласа на Джеймс:

— Какво има? За какво приказвате?

— За колежа на Вал — отвърна Емили. — Там се учеше младия Паризър, Джеймс, помниш ли?… По-късно той едва не разори банката в Монте Карло.

Джеймс измърмори, че не помни… Но Вал трябвало да внимава… да не придобие лоши навици. И погледна внука си с униние, из което проблясваше недоверчива обич.

— Страх ме е — заяви Вал над чинията си, — че ще я карам мъчно там.

Инстинктивно разбираше, че слабото място на дядо му е страхът да не би внуците му да нямат достатъчно пари.

— Хм! — Ти ще получаваш добра издръжка, но трябва да се задоволяваш с нея.

— Разбира се — промълви Вал; — стига да е достатъчна. Колко ли ще бъде, дядо?

— Триста и петдесет; премного, както виждаш. Аз нямах почти нищо на твоите години.

Вал въздъхна. Надяваше се на четиристотин и се страхуваше да не бъдат триста.

— Не знам какво получава братовчед ти, който също е там — продължи Джеймс. — Баща му е богат човек.

— А ти не си ли? — попита дръзко Вал.

— Аз ли? — разтревожи се Джеймс. — Аз трябваше толкова много да харча. Баща ти… — и замълча.

— Вуйчо Джолиън има разкошно имение. Ходих с вуйчо Соумс… Чудесни конюшни.

— Да-а! — промълви глухо Джеймс. — Къщата!… Знаех си аз какво ще стане!

И се замисли мрачно, загледан в рибата си. Трагедията на сина му, предизвикала такова разцепление във Форсайтовия род, все още го въвличаше във водовъртеж от съмнения и страхове. Обзет от нетърпение да говори за Робин Хил, защото Робин Хил означаваше Холи, Вал се обърна към Емили:

— Тази ли е къщата, строена за вуйчо Соумс? — И продължи, след като баба му кимна: — Бих искал да ми разкажеш за него, маминко. Какво стана с вуйна Айрин? Жива ли е? Тази вечер вуйчо изглеждаше ужасно разстроен.

Емили сложи пръст на устните си, но името Айрин бе стигнало до слуха на Джеймс.

— Какво има? — запита той, поднесъл късче овнешко към устните си. — Кой я е виждал? Знаех си аз, че тази история не е свършила още.

— Хайде, Джеймс — смъмра го Емили, — вечеряй спокойно. Никой никого не е виждал.

Джеймс остави вилицата.

— Все вашето си знаете — отвърна той. — Ще умра, но няма да ми кажете нищо. Ще се развежда ли Соумс?

— Глупости! — възрази с неподражаемо самообладание Емили. — Соумс е предостатъчно разумен.

Джеймс приглади към мършавата шия своите дълги побелели бакенбарди.

— Тя… тя беше винаги… — започна той; и с тази загадъчна забележка разговорът секна, защото влезе Уормсън. Но по-късно, когато след жигото поднесоха бисквити, соленки и десерт и след като получи от дядо си чек за двайсет лири заедно с целувка, която не приличаше на ничия друга — устните го докоснаха внезапно и плахо, сякаш се поддаваха на някаква слабост, — Вал се опита да поднови в хола прекъснатия разговор.

— Разкажи ми за вуйчо Соумс, маминко. Защо държи толкова много мама да се разведе?

— Вуйчо ти Соумс — каза с преднамерена увереност Емили — е адвокат, моето момче. И сигурно разбира най-добре тия неща.

— Така ли? — промълви Вал. — А какво става с вуйна Айрин? Спомням си, че беше страшно хубава.

— Тя… хм… — започна Емили — постъпи много лошо. Ние не говорим за нея.

— И аз не искам целият Оксфорд да научи нашите истории — възрази Вал. — Противно е дори да го помисля. Не може ли да отпратят някак баща ми, без много разправии?

Емили въздъхна. Тя се бе движила твърде често в обстановка на разводи — благодарение на светските си връзки. Защото мнозина от тия, чиито нозе бяха си почивали под обедната маса, се бяха прочули в една или друга насока. Но когато бе засегнато собственото й семейство, й беше неприятно, както е било и на другите. Само че тя беше необикновено практична и смела жена, която никога не гонеше сянката вместо предмета.

— Майка ти, Вал — заяви тя, — ще е много по-щастлива, ако бъде напълно свободна. Лека нощ, милото ми момче. И не носи крещящи жилетки в Оксфорд — те не са вече на мода. Ето ти и един малък подарък.

С още пет лири в ръка и разнежено сърце — защото обичаше баба си — Вал излезе на Парк Лейн. Вятърът бе разсеял мъглата, есенните листа шумоляха, блещукаха звезди. При толкова пари в джоба го обзе желание да си „поживее“; но не бе минал и четиридесет ярда към Пикадили, когато свенливото лице на Холи с дяволито пламъче в сериозните очи изникна пред него и той усети сякаш как трепва от допира на нейната стегната в ръкавица мъничка ръка. „Не, дявол да го вземе! — каза си той. — Ще се прибера.“