Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Каприз

Фльор вървеше все така бързо. Бързото движение й се налагаше: беше закъсняла, а щеше да се нуждае и от цялата си съобразителност, когато пристигне. Задмина островите, гората, хотела и вече щеше да вземе ферибота, когато забеляза някаква лодка и в нея изправен младеж, който се държеше за крайбрежните храсти.

— Позволете да ви прекарам, мис Форсайт — каза той. — Дойдох нарочно за това.

Тя го погледна смаяно.

— Няма нищо чудно в случая. Бях у вас, пих чай и реших да ви спестя малко труд. На път ми е — тъкмо се връщам в Пангбърн. Казвам се Монт. Видях ви в картинната галерия — нали помните? — когато баща ви ме покани да видя картините му.

— О! — промълви Фльор. — Да, кърпичката.

На този младеж тя дължеше запознаването си с Джон; пое ръката му и скочи в лодката. Все още развълнувана и леко запъхтяна, тя седна и замълча; но не и младежът. Никога не бе чувала някой да говори толкова много неща за толкова малко време. Каза й възрастта си — двайсет и четири; теглото си — десет стоуна[1] и единадесет фунта, местожителството си — много наблизо; описа преживяванията си под огъня на бойното поле и как се чувства човек, когато е бил обгазен[2]; закритикува „Юнона“, изказа собственото си мнение за тази богиня; спомена репродукцията на Гойя, заяви, че Фльор не прилича много на девойката; очерта набързо положението на Англия; нарече мосю Профон — или както там му беше името! — „добро момче“; намери, че баща й имал няколко великолепни творби, а други — неизвестно откъде „изровени“; изрази надежда, че ще може да дойде пак с лодката, за да поразходи Фльор по реката като човек, заслужаващ пълно доверие; запита какво е мнението й за Чехов и й съобщи своето; пожела да отидат някога заедно на руски балет… Намери името й Фльор Форсайт просто прелест; наруга родителите си, задето са го кръстили Майкъл, сякаш не му стигало, че е Монт; обрисува баща си; каза й, ако иска хубава книга, да прочете Йов[3], баща му приличал на него донякъде от времето, когато Йов още притежавал земя.

— Но Йов не е имал земя — промълви Фльор; — той е имал само овце и добитък и е имал чергарски живот.

— Ах! — отвърна Майкъл Монт. — Как бих желал и баща ми да води чергарски живот! Не мислете, че копнея за земята му. Не намирате ли, че земята е ужасно бреме в наши дни?

— Нашият род никога не е имал земя — отвърна Фльор. — Но имаме всичко друго. Струва ми се, че някой от прачичовците ми е имал романтична ферма в Дорсет. Защото родът ни е оттам. Но тя му е създавала повече разходи, отколкото щастие.

— Продал ли я е?

— Не, задържал я.

— Защо?

— Защото никой не искал да я купи.

— За щастие на стареца.

— Не. Не било за щастие. Татко казва, че това го измъчвало; той се казвал Суидин.

— Ах, че забавно име!

— Слушайте, ние не се приближаваме. А се отдалечаваме. Тази река тече.

— Чудесно! — извика Монт, като потопи разсеяно веслата. — Приятно е да срещнеш остроумна девойка.

— Но по-приятно е да срещнеш умен младеж.

Младият Монт вдигна ръка да подръпне косата си.

— Внимавайте! — извика Фльор. — Веслото!

— Нищо му няма! Здраво е — няма да се пречупи!

— Имате ли намерение да гребете? — запита строго Фльор. — Аз искам да се прибера.

— Да — отвърна Монт, — но като се приберете, вече няма да ви видя днес. Fini[4], както казало френското девойче, което скочило в кревата, след като изрекло молитвата си. Не благославяте ли деня, в който сте получили майка французойка и такова име?

— Харесвам името си, но то ми е дадено от баща ми. Майка ми е искала да ме нарекат Маргрет.

— Което е безсмислица. Имате ли нещо против да ме наричате М.М. И ще ми позволите ли да ви наричам Ф.Ф.? То е напълно в духа на настоящето.

— Нямам нищо против, стига да се прибера.

Монт натисна по-силно веслото, което затъна и лодката се върна малко назад.

— Противно весло! — каза той.

— Гребете, моля ви се.

— Греба, както виждате. — Натисна няколко пъти, като я гледаше с тъжен копнеж. — Вие знаете, разбира се — въздъхна той и престана да гребе, — че дойдох да видя вас, а не картините на баща ви.

Фльор стана.

— Ако не гребете, ще скоча във водата и ще преплувам реката.

— Наистина ли? Тогава ще ми се наложи да ви последвам.

— Закъсняла съм, мистър Монт, и съм уморена; моля ви се, откарайте ме веднага на брега.

Когато тя стъпи на кейчето в градината, Монт се изправи и я загледа, хванал с две ръце косата си.

Фльор се усмихна.

— Недейте! — извика неукротимият Монт. — Зная, че възнамерявате да кажете: „Махнете се, проклети коси!“[5]

Тя се обърна и му махна с ръка.

— Сбогом, мистър М.М.!

И изчезна между розовите храсти. Погледна часовника си, след това прозорците на къщата. Стори й се странно пуста. Минаваше шест! Гълъбите се прибираха за спане, слънцето осветяваше косо снежнобелите им пера и гълъбарника, а зад тях — върховете на дърветата. От верандата достигаше тракане на билярдни топки — Джек Кардиган навярно, и тихото шумолене на евкалипта — странен южняк в старата английска градина. Стигнала до верандата, Фльор щеше вече да влезе вкъщи, но се спря изведнъж, чула гласове откъм гостната вляво. Майка й и мосю Профон! Зад решетъчната ограда, отделяща билярдната от верандата, дочу думите:

— Няма, Анет!

Знаеше ли баща й, че този човек нарича майка й Анет? Винаги на страната на баща си — децата вземат винаги страна в семействата с обтегнати отношения, — тя се спря нерешително. Говореше майка й със своя тих, звънък, приятен глас. Долови само една дума „demain“[6]. И отговорът на Профон: „Добре“ Фльор се намръщи. Лек звук наруши тишината. След това гласът на Профон: „Отивам мъничко да се разходя.“

Фльор се стрелна през стъклената врата във всекидневната. Ето го и него — от гостната, през верандата, в градината; тракането на билярдните топки, което бе престанала да чува, докато се вслушваше в другите звукове, се чу отново. Тя тръсна глава, мина в хола и отвори вратата на гостната. Майка й седеше на дивана между двата прозореца с кръстосани нозе, полуотворени устни, притворени очи. Изглеждаше необикновено красива.

— Ах, ето те най-после, Фльор! Баща ти започна да се безпокои!

— Къде е той?

— В картинната галерия. Иди при него!

— Какво ще правиш утре, мамо?

— Утре ли? Отивам в Лондон с леля ти.

— Така и мислех. Ще ми купиш ли един съвсем прост чадър?

— Какъв цвят?

— Зелен. Предполагам, че всички гости си отиват.

— Да, всички; ти ще утешаваш баща си. Ела да ме целунеш.

Фльор прекоси стаята, наведе се, получи целувка по челото и излезе, минавайки покрай следите от нечие тяло върху възглавницата в другия ъгъл на дивана. Почти изтича горе.

Фльор съвсем не беше старомодна дъщеря, която изисква родителите й да уреждат живота си според мерилото, което налагат на нея. Тя държеше за правото да реди своя живот, не тоя на другите; освен това предугаждаше с непогрешим усет какво можеше да е от полза за собствената й кауза. Чувството й към Джон имаше повече изгледи за успех в една разстроена домашна обстановка. Въпреки това беше наранена, като цвете от смразяващ вятър. Ако този човек наистина бе целунал майка й, то… то нещата са наистина сериозни и баща й трябва да ги узнае. „Demain!“ — „Добре!“ А майка й наистина отиваше в града! Щом влезе в своята стая, тя се наведе през прозореца — да поразхлади лицето си, пламнало изведнъж. Джон трябва да е вече на гарата! Какво знаеше баща й за Джон? Навярно всичко… или почти!

Смени роклята си, за да изглежда, че се е върнала доста отдавна, и изтича в галерията.

Соумс се бе застоял упорито пред своя Алфред Стевенс[7] — пред своята любима картина. Не се обърна при отварянето на вратата и Фльор разбра, че е сърдит. Промъкна се тихичко зад него, прегърна го, подаде глава през рамото му и долепи буза до неговата. Такова настъпление не бе пропадало ни веднъж досега, но този път пропадна и Фльор зачака най-лошото.

— Дойде си, значи? — каза студено той.

— Само това ли — промълви Фльор — ще ми каже моят лош баща?

И потърка буза в неговата.

Соумс поклати глава, доколкото му бе възможно.

— Защо ме измъчва толкова време, като отлагаше да си дойдеш?

— Но това беше съвсем невинно, мили.

— Съвсем невинно! Много знаеш ти какво е невинно и какво не е!

Фльор отпусна ръце.

— Добре, мили; тогава трябва да ми обясниш, и то съвсем откровено.

Тя отиде да седне на дивана до прозореца.

Баща й бе отвърнал глава от картината и гледаше упорито краката си. Изглеждаше сякаш посивял. „Има хубави малки крака“ — помисли Фльор, срещайки очите му, които той побърза да отвърне.

— Ти си единствената ми утеха — каза ненадейно Соумс. — А как се държиш!

Сърцето на Фльор затуптя по-бързо.

— Как, мили?

Соумс й отправи отново бегъл, макар и нежен поглед.

— Знаеш какво ти казах — продължи той. — Не желая да имам нищо общо с онзи клон от нашия род.

— Добре, татенце, но не разбирам защо аз да нямам.

Соумс се обърна рязко.

— Не желая да разисквам причините — отвърна той, — и трябва да ми вярваш, Фльор.

Гласът, с който бяха казани тези думи, я трогна, но тя си спомни Джон, замълча и започна да чука с ток по ламперията на стената. Заела бе несъзнателно модерна поза, извила единия си крак около другия, подпряла брадичка на свитата китка, протегнала другата ръка пред гърдите си, за да милва прегънатия лакът; в тялото й не бе останала нито една неизвита линия, но то бе запазило все пак своята грациозност.

— Ти знаеш желанията ми — продължи Соумс, — и въпреки това остана още четири дни. Предполагам, че си се върнала с онзи младеж.

Фльор не отделяше поглед от него.

— Не те питам — каза Соумс. — Не правя разследване, когато се касае за твои постъпки.

Фльор скочи изведнъж и загледа навън, подпряла ръце на брадичката си. Слънцето се бе скрило зад дърветата, гълъбите стояха неподвижно накацали по покрива на гълъбарника; тракането на билярдните топки стигаше дотук, а от ъгъла долу, където Джек Кардиган бе завъртял електрическия ключ, прозираше леко сияние.

— Ще бъдеш ли по-щастлив — запита неочаквано тя, — ако ти обещая да не го виждам, да кажем… през следващите шест седмици?

Тя не беше подготвена за трепета в беззвучния му глас:

— Шест седмици ли? Шест години… по-точно шейсет години! Не се самоизмамвай, Фльор, не се самоизмамвай!

Тя се обърна тревожно.

— Какво има всъщност, татко?

Соумс се приближи дотолкова, че можа да види лицето й.

— Не искам да чуя — каза той, — че чувството ти към него е нещо друго, освен каприз. Това би било вече прекалено!

И се засмя.

Фльор, която не бе го чувала никога до сега да се смее така, помисли: „Трябва да е наистина нещо дълбоко. Какво ли е?“ Улови под ръка баща си и каза:

— Да, каприз е, разбира се. Само че аз харесвам своите, а не твоите капризи, мили.

— Моите! — промълви горчиво Соумс и се извърна.

Разляла над реката своята тебеширена белота, светлината навън изглеждаше по-студена. Дърветата бяха загубили веселите си багри. Фльор закопня изведнъж за лицето на Джон, за ръцете му, за устните, докосващи нейните устни! Притисна ръце до гърдите си и се засмя с лек, принуден смях.

— O la la! Каква мъничка тревога! Както би казал Профон. Не обичам този човек, татко.

Видя, че баща й се спря и извади нещо от вътрешния джоб на сакото си.

— Не го обичаш ли? Защо?

— Така — промълви Фльор. — Просто каприз.

— Не — отвърна Соумс. — Не е каприз. — И скъса каквото държеше в ръка. — Имаш право, и аз не го обичам!

— Погледни — прошепна Фльор. — Ето го! Какви противни обувки: човек никога не ги чува.

Проспер Профон се разхождаше в припадащия здрач в ръце в джобовете и подсвиркваше тихо някаква мелодия; спря се, погледна към небето, сякаш казваше: „Не е нещо особено тази мъничка луна!“

Фльор се отдръпна от прозореца.

— Не намираш ли, че прилича на едър котарак? — прошепна тя, а острият звук на билярдните топки се разнесе така остро, като че Джек Кардиган захлупи котарака, луната, каприза и трагедията със своето: „Право в червеното!“

Мосю Профон поднови разходката си, продължавайки да тананика дразнещия мотив. Откъде беше? О, да, от Риголето: donna e mobile[8] Тъкмо това можеше да мисли той! Фльор стисна лакътя на баща си.

— Дебне! — промълви тя, когато го видя да свива зад ъгъла на сградата. Настъпил бе гнетящият миг, отделящ деня от нощта — тих, бавен и топъл, с мирис на глог и люляк в крайречния въздух. Внезапно се обади дрозд. Джон сигурно беше вече в Лондон; може би в парка, по моста на Серпантината, и мисли за нея! Лек шум наблизо я накара да обърне глава: баща й продължаваше да къса хартийката в ръцете си. Фльор видя, че беше чек.

— Няма да му продам моя Гоген — каза Соумс. — Не знам какво намират в него леля ти и Имоджин.

— Или мама.

— Майка ти! — възкликна той.

„Горкият татко! — помисли Фльор. — Никога не изглежда щастлив. Истински щастлив. Не искам да го огорчавам още повече, но все пак трябва, щом Джон се върне. Както и да е, доста е за тя нощ…“[9]

— Отивам да се облека — каза тя.

Като влезе в стаята си, й хрумна да облече маскарадния си костюм. Беше от сърмена тъкан, с шалвари от същия плат, стегнати в глезена, с метнат на рамо пажески плащ, с малки позлатени пантофки, а на главата — Меркуриев шлем със златна карфица; всичко, най-вече шлемът, беше украсено със златни звънчета, които звъняха, щом мръдне глава. Но след като го облече, се натъжи, че Джон не може да я види; жалко беше, че няма да я види поне онзи закачлив младеж Майкъл Монт. Гонгът удари и тя слезе.

Направи сензация в гостната. Уинифред намери костюма й за „безкрайно забавен“, Имоджин бе възхитена, Джек Кардиган го нарече „изумителен“, „великолепен“, „екстра“, „сразяващ“. Мосю Профон се усмихна само с очи и каза: „Много мило костюмче.“ Майка й, прекрасна в черната си рокля, я изгледа, но не каза нищо. На баща й се падна да прояви здрава мисъл:

— Защо си се облякла така? Няма да танцуваш!

Фльор се завъртя, звънчетата дръннаха.

— Каприз!

Соумс я погледна втренчено. Отвърна глава и подаде ръка на Уинифред. Джек Кардиган улови под ръка майка й, Проспер Профон — Имоджин. Фльор тръгна сама, като дрънкаше със звънчетата си…

„Мъничката“ луна скоро залезе, майската нощ настъпи, тиха и топла, и обгърна със своите ухания и пурпурни багри безбройните капризи, сплетни, страсти, копнежи и съжаления на безброй жени и мъже. Щастлив беше Джек Кардиган, който хъркаше върху бялото рамо на Имоджин — и в съня си дори „винаги готов“; или Тимоти в своя мавзолей, престарял и годен само да спи като младенец. А толкова други будуваха, мечтаеха, страдаха от неуредиците в света.

Падна роса, цветята се свиха; крави пасяха в ливадите край реката, намирайки с език тревата, която не можеха да видят; по Варовиковите възвишения лежаха неподвижни като камъни овце. Фазани по високите дървета на пангборнската гора, чучулиги в тревисти гнезда над каменоломната в Уондсън, лястовици под стрехите на Робин Хил и врабци из Мейфеър — всичко спеше без сънища в безмълвната нощ. Кобилката мейфил, несвикнала още с новото си жилище, дращеше леко по сламата, а редките нощни прелетници — прилепи, пеперуди, бухали — будуваха в топлия мрак. Безцветен и тих, нощният покой обгръщаше мозъка на дневния мир. Само мъжете и жените, яхнали кончетата на тревогите или на любовта, изгаряха в тия самотни часове своите колебливо искрящи мисли и мечти.

Надвесена над прозореца, Фльор чу как часовникът в хола удари глухо дванайсет, чу лекия плясък на риба, внезапния шепот на трепетлика от полъха а на крайбрежния ветрец, далечния грохот на нощен влак, а от време на време и звуци, които никой не би могъл да назове в мрака — тихи, тъмни изрази на незнайните вълнения на хора и животни, птици, машини или може би на някогашни Форсайтовци, Дарти, Кардигановци, дошли да се разходят нощем в света, който е бил някога близък за въплътените им души. Но Фльор не обръщаше внимание на тия звуци. Бързокрилият й, макар и неразделен от тялото дух, прелиташе от вагона към цъфналия плет, стремеше се към Джон, прилепваше към този забранен образ, към гласа му, който не й позволяваха да чуе. Тя сви нос, за да си възвърне чрез уханията на крайбрежната нощ минутата, когато ръката му се бе плъзнала между глога и нейната буза. Дълго стоя така надвесена, в своята маскарадна рокля, копнееща да обгори крилца в свещта на живота; пеперудите докосваха бузите й в своя стремеж към лампата на тоалетната масичка, като не знаеха, че в дома на никой Форсайт няма открит пламък. Но и на нея най-после й се доспа и, забравила звънчетата, тя се отдръпна бързо навътре.

През отворения прозорец на своята спалня, съседна със спалнята на Анет, Соумс, все още буден, чу лекия им звън — долетял сякаш от премигването на звездите или от капналата роса от цветята — ако такива звуци могат да се чуят.

„Каприз! — помисли той. Кой знае! Тя е така упорита! Какво да правя? Фльор!“

Дълго размишлява той така в „мъничката“ нощ.

Бележки

[1] Мярка, равна на 6,36 кг.

[2] Засегнат от отровни газове.

[3] Библейската книга „Йов“.

[4] Свършено (фр.).

[5] Махнете се, проклети коси! — шеговито преиначаване на израза: „Махни се, проклето петно!“ — възклицание, с което лейди Макбет полудява.

[6] Утре (фр.).

[7] Стевенс, Алфред (1828–1906) — белгийски художник.

[8] Жената е непостоянна.

[9] Перифразиране на евангелски текст: „Доста е на всеки ден грижата му“.