Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (6)

Едно Форсайтовско семейство

Като хилядите посветени хора от неговата класа и поколение в големия Лондон, които не се умиляват вече от кресла от червено кадифе и знаят, че скулптурни групи от модерен италиански мрамор са „Viuex jeu“, Соумс Форсайт живееше в къща, за която се бе погрижил да блести. Входната врата имаше медно чукче с особена форма, прозорците бяха преправени да се отварят навън, във висящи сандъчета цъфтяха обички, а зад къщата — главна нейна особеност — се намираше дворче, постлано с кехлибаренозеленикави плочки и заградено с розови хортензии в пауновосини саксии. Тук, под пергаментовожълт навес, засенчил единия край, домакините и гостите можеха, необезпокоявани от любопитни погледи, да пият чай и да разглеждат спокойно най-новата сребърна кутия на Соумс.

Вътрешната мебелировка показваше предпочитание към първата империя на Уилям Морис^[1]. За размера си къщата беше удобна; имаше безброй ниши, прилични на птичи гнезда, и разни сребърни дреболийки, оставени там като яйца.

В това съвършенство воюваха два вида разкош. Тук живееше господарка, която би обитавала с изисканост и един пуст остров; и господар, чиято изтънченост беше, така да се каже, инвестиция, поддържана от собствена изгода, според закона за конкуренцията. Тази конкурентна изтънченост бе принуждавала Соумс по времето, когато учеше в Малборо, да носи пръв бели жилетки през лятото и кадифени през зимата, да не се явява никога с щръкнала вратовръзка, да изтрива винаги лачените си обувки, преди да излезе пред множеството гости, дошли да чуят как ще рецитира Молиер на годишния акт.

Върху Соумс, както и върху мнозина англичани, тази безупречност бе прилепнала като същинска негова кожа; невъзможно беше да си го представите дори с един разрошен косъм, с вратовръзка, отклонена на един милиметър от правата линия, с неколосана яка. За нищо на света не би могъл да мине без баня — модата беше да се къпят всеки ден; колко жестоко презираше той хората, които не я спазваха!

Но Айрин човек можеше да си представи като русалка, която се къпе в крайпътен поток само за да се разхлади и да погледа прекрасното си тяло.

В този конфликт на вкусове жената беше победена. Както в борбата между сакси и келти, все още продължаваща в страната, на по-впечатлителния и възприемчив темперамент бе наложена една общоприета надстройка.

Така къщата бе заприличала твърде много на стотици други къщи със същите високи претенции и бе станала „Очарователният малък дом на Соумс Форсайт, нещо неповторимо, мила… действително елегантно!“

Вместо Соумс Форсайт можете да кажете Джеймс Пибоди, Томас Аткинс, Имануил Спаньолети, всъщност кое да е име на всеки лондончанин от висшата буржоазия с претенции за добър вкус; и макар че обстановката да изглежда различна, фразата е вярна.

Вечерта на 8 август, една седмица след експедицията до Робин Хил, в трапезарията на този дом — „нещо неповторимо, мила… действително елегантно!“ — Соумс и Айрин бяха седнали да вечерят. Топла вечеря в неделен ден беше изтънченост, присъща на тоя дом, както и на много други. Наскоро след женитбата си Соумс издаде нареждане: „Прислугата трябва да ни сервира топло ядене в неделя… когато няма друга работа, освен да свири на акордеон.“

Този обичай не предизвика революция. Защото — твърде неприятен знак за Соумс — прислугата беше привързана към Айрин, която — противно на всяка благоразумна традиция — им признаваше сякаш правото и те да имат своите човешки слабости.

Щастливите съпрузи седяха не един срещу друг, а под прав ъгъл, пред великолепна маса от полиестер; вечеряха без покривка на масата — друга модна изтънченост — и не бяха си продумали досега.

На вечеря Соумс обичаше да говори за работата или покупките си и мълчанието на Айрин през това време не го тревожеше. Но тази вечер му се струваше невъзможно да заговори. Решението за строежа бе потискано цяла седмица в съзнанието му и той реши най-после да й го каже.

Вълнението, което изпитваше при мисълта за това съобщение, го дразнеше: не беше редно да изпитва такова чувство — нали мъжът и жената са едно същество? Тя не бе го погледнала нито веднъж, откакто бяха седнали, и той се питаше за какво ли мисли през цялото време. Тежко беше мъжът да работи като него, за да печели за жена си — и при това с неговата мъка в сърцето, — а тя да седи край него и да гледа… да гледа, сякаш стените на къщата ще ги смажат ей сега. Това би било достатъчно, за да накара всеки мъж да стане и да напусне трапезата.

Светлината от лампата с розов абажур падаше върху врата и ръцете й — Соумс държеше тя да вечеря в деколтирана рокля, това му вдъхваше неизразимо чувство на превъзходство над множеството негови непознати, чиито жени се задоволяваха за вечеря в дома си с хубава, но не деколтирана рокля или обикновен тоалет за чай. Под тая розова светлина кехлибарените коси и светлата кожа контрастираха странно с тъмнокафявите очи.

Можеше ли човек да притежава нещо по-красиво от тази тъмна обедна маса с ярките нежни многолистни рози, рубинените чаши и старинните сребърни прибори; можеше ли човек да притежава нещо по-прекрасно от жената, седнала пред тях? Признателността не беше форсайтовска добродетел; изпълнени със здравомислие и увлечени в надпревара, те нямаха време за признателност; затова Соумс изпитваше само едно почти болезнено ожесточение, че не притежава тази жена така, както има право, че не може да протегне към нея ръка както към розата, да откъсне листата й едно подир друго, да вдъхне най-съкровените тайни на сърцето й.

От другите си притежания, от своите сбирки, сребро, картини, къщи, влогове той изпитваше тайно, съкровено чувство; от нея не получаваше нищо.

Във въздуха на неговия дом витаеше зловещо предзнаменование. Деловият му нрав отричаше тайнственото предупреждение, че тя не е била създадена за него. Той се бе оженил за тази жена, завладял я бе, направил я бе своя собственост и намираше, че е противно на най-висшия закон — закона за владението — да не може да притежава тялото й, ако изобщо притежаваше и него, нещо, в което започваше да се съмнява. Ако някой го запиташе дали желае да притежава душата й, въпросът би му се сторил смешен и сантиментален. Но желаеше, а предзнаменованието казваше, че няма никога да я получи.

Айрин беше винаги мълчалива, безстрастна, изтънчено враждебна; сякаш се страхуваше да не би с някоя дума, движение или знак да му даде повод да мисли, че го обича и той се питаше: „Вечно ли ще бъде така?“

Като у повечето читатели на романи от неговото поколение (а Соумс много четеше романи), литературата бе изопачила представата му за живота; и той беше убеден, че любовта е само въпрос на време. Съпругът винаги спечелва последен любовта на жена си. Дори в случаите — той обичаше тоя вид книги, — които свършваха трагично, жената умираше винаги с трогателно разкаяние на устни, или, ако умираше съпругът — пренеприятна мисъл! — хвърляше се върху мъртвеца, обзета от безутешни угризения.

Той водеше често Айрин на театър, като избираше подсъзнателно модерни пиеси са социална тематика, със семейни драми от съвременното общество, за щастие различни от съпружеските драми в действителния живот. Откри, че те винаги завършват по същия начин, дори когато на сцената имаше любовник. Докато траеше представлението, Соумс често съчувстваше на любовника; но на връщане във файтона разбираше, че това не е редно и се съгласяваше с края на пиесата. Тъкмо по това време беше на мода особен тип съпруг, строг, малко грубоват, но крайно здравомислещ съпруг, който побеждаваше в края на пиесата; тази особа не беше симпатична на Соумс и ако не беше собственото му положение, би изразил неприязънта си. Но така ясно съзнаваше от какво жизнено значение е за него да победи, да бъде дори „строг“ съпруг, че никога не издаде своята неприязън, породена може би, по превратните пътища на съдбата, от потайните заложби на грубост у самия него.

Но мълчанието на Айрин тази вечер беше наистина необикновено. Никога до сега не беше виждал такова изражение на лицето й. И тъй като човек се тревожи винаги от необичайното, Соумс се разтревожи. Изяде десерта си и отпрати прислужницата, която прибираше трохите със сребърна метличка. Когато момичето излезе от стаята, той си наля чаша вино и запита:

— Идва ли някой днес следобед?

— Джун.

— Какво искаше? — За Форсайтови беше неоспоримо правило, че хората отиват някъде само за да искат нещо. — Навярно да разговаря за възлюбления си?

Айрин не отговори.

— Струва ми се — продължи Соумс, — че тя е по-мила с него, отколкото той с нея. Все върви подире му.

Очите на Айрин го накараха да се почувства неудобно.

— Не е редно да казваш такова нещо! — извика тя.

— Защо? Всеки вижда, че е така.

— Никой не вижда. А пък ако вижда, некрасиво е да го казва.

Самолюбието на Соумс не издържа.

— Чудесна съпруга си! — каза той. Но тайно се учудваше от възбудата в отговора й: това не й беше присъщо. — Ти си си загубила ума по Джун! Едно мога да ти кажа: след като помъкна подире си Пирата, тя не дава вече пет пари за тебе. Скоро ще го разбереш. Но няма да я виждаш вече толкова често — ще се преместим да живеем извън града.

Доволен беше, че съобщи новината под прикритието на тоя изблик от раздразнение. Очакваше проява на смущение и изненада; мълчанието, с което бе посрещнато изказването му, го разтревожи.

— Изглежда, че това не те интересува — бе принуден да добави той.

— Знаех вече.

Той я погледна остро.

— Кой ти каза?

— Джун.

— А тя откъде знае?

Айрин не отговори. Изненадан и недоволен, той добави:

— Чудесна поръчка за Босини; ще му създам име. Предполагам, че всичко ти е казала?

— Да.

Ново мълчание. После Соумс запита:

— Навярно не ти се иска да отидеш там?

Айрин не отговори.

— Не зная вече какво искаш. И тук не изглеждаш доволна.

— Какво значение имат в случая моите желания?

Тя взе вазата с розите и напусна стаята. Соумс остана на мястото си. За това ли бе подписал договора? За това ли ще изхарчи десет хиляди лири? Припомни си думите на Босини: „Жените са такава напаст!“

Но скоро се успокои. Можеше да бъде и по-лошо. Би могла да избухне. Той бе очаквал нещо повече. Щастие беше все пак, че Джун бе разтопила леда пред него. Навярно е изтръгнала новината от Босини; трябваше да допусне, че така ще стане.

Запали цигара. Все пак Айрин не направи сцена. Ще отстъпи — това беше най-добрата й черта; беше студена, но не се сърдеше. Той духна дима към една калинка върху полираната маса и се унесе в блянове по къщата. Нямаше смисъл да се тревожи; всичко щеше да се нареди. Айрин сигурно плачеше в полумрака под японския навес. Прекрасна, топла вечер…

Всъщност Джун бе дошла след обяд със светнали очи и с думите:

— Соумс е славен човек! Чудесно ще бъде за Фил… Тъкмо работа за него!

И тъй като Айрин я погледна с мрачна изненада, тя продължи:

— Става дума за къщата ви на Робин Хил, разбира се. Какво? Не знаеш ли?

Айрин не знаеше.

— О! Тогава сигурно не трябваше да ти казвам! — Тя погледна нетърпеливо приятелката си и добави: — Изглежда, че не се радваш. Но разбираш ли, тъкмо за такова нещо мечтаех… тъкмо от такъв случай се нуждае той. Ще видиш какво ще направи. — И разказа цялата случка.

След годежа тя като че ли не се интересуваше много от положението на приятелката си; часовете, прекарани с Айрин, бяха запълвани със собствените й изповеди; я понякога, въпреки нежното състрадание, тя не успяваше да скрие в усмивката си следа от съчувствено презрение към жената, направила такава грешка в живота си — такава огромна, смешна грешка!

— Той ще поеме и цялата наредба… без ограничения. Това е прекрасно… — Джун се разсмя, дребничката й фигура потрепера от радост; тя вдигна ръка и плесна муселинената завеса. — Знаеш ли, аз дори помолих чичо Джеймс…

Но млъкна изведнъж, обзета от внезапно нежелание да разправи тази неприятна случка; после, поради неотзивчивостта на приятелката си, стана и си отиде. Когато се обърна на тротоара, тя беше още на входа. А след като й помаха за сбогом, Айрин вдигна ръка на челото си, обърна се полека и затвори вратата…

Подир известно време Соумс отиде в гостната и надникна през прозореца.

Жена му седеше неподвижно в сянката на японския навес, дантелата върху белите рамене се полюляваше от леко движение на гърдите.

Но от тази мълчалива жена, която седеше неподвижно в полумрака, лъхаха топлота, скрита пламенност, сякаш цялото й същество започваше да се вълнува и в глъбините му наставаше промяна.

Той се върна незабелязан в трапезарията.