Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Честната дума на Босини

Над другия ден, след разходката в Ричмънд Соумс се върна от Хенли с утринния влак. Тъй като, по здравословни съображения, не се интересуваше от разни видове земен или воден спорт, той беше отишъл в Хенли не за удоволствие, а по работа — повикал го бе един важен клиент.

Отиде направо в Сити, видя, че няма нищо особено и си тръгна още в три часа, доволен, че ще се върне по-рано вкъщи. Айрин не го очакваше. Не че искаше да я издебне; но не беше зле да провери ненадейно какво става.

Облече се за разходка в парка и отиде в гостната. Айрин си почиваше в единия край на дивана, на любимото си място; под очите й имаше сенки, сякаш не беше спала.

— Защо си в къщи? — запита той. — Чакаш ли някого?

— Да… всъщност не съвсем.

— Кой ще дойде?

— Мистър Босини каза, че може да намине.

— Босини ли? Той не би ли трябвало да е на постройката?

Тя не отговори.

— Все едно — каза Соумс. — Искам да дойдеш до универсалния магазин с мен, после ще отидем в парка.

— Не ми се излиза, боли ме глава.

— Щом те помоля за нещо — отвърна Соумс, — все те боли глава. В такъв случай е добре да поседиш в градината.

Тя не отговори.

Соумс помълча няколко минути; после каза:

— Не зная каква представа имаш за съпружеските си задължения. Не можах да го разбера досега.

Не очакваше отговор, но тя отговори:

— Опитвах се да изпълнявам желанията ти; не по моя вина не съм могла да го върша от сърце.

— А по чия?

Той я погледна косо.

— Преди да се оженим, ти ми обеща да ми върнеш свободата, ако бракът ни не бъде сполучлив. Сполучлив ли е?

Соумс се намръщи.

— Сполучлив! — заекна той. — Щеше да е сполучлив, ако се държеше както трябва.

— Опитах се — каза Айрин. — Ще ми върнеш ли свободата?

Соумс изви глава. Тайно разтревожен, потърси убежище в избухването.

— Да ти върна свободата ли? Не знаеш какво говориш! Да ти върна свободата! Как мога да ти върна свободата? Та ние сме женени, нали? Какви са тия приказки тогава? За бога, да не говорим глупости! Сложи си шапката и да вървим в парка!

— Няма да ми върнеш свободата, така ли?

Той усети странния й трогателен поглед.

— Да ти върна свободата? А какво ще правиш, ако се съглася? Ти нямаш пари!

— Ще се оправя някак.

Той мина няколко пъти напред-назад из стаята; после се спря пред нея:

— Разбери веднъж завинаги, не искам да чувам такова нещо! Иди и си сложи шапката!

Тя не помръдна.

— Навярно — каза Соумс — не искаш да пропуснеш Босини, ако дойде.

Излязоха.

В парка бе минал оня пъстър час от следобеда, когато чужденците и другите сантиментални личности се разхождат в карети, според модата; подходящият, пристоен час за разходка бе настъпил и почти отминал, когато Соумс и Айрин седнаха под статуята на Ахил[1].

Отдавна не бе идвал с нея в парка. Това беше една от отминалите вече радости на първите две години от брачния им живот, когато най-голямата му, макар и скрита гордост беше да се чувства пред целия Лондон собственик на тази прелестна жена. Колко следобеди бе седял той край нея, елегантен, със светлосиви ръкавици, с лека, високомерна усмивка, като кимваше на познати от време на време и сваляше шапка!

Той беше пак със светлосиви ръкавици и насмешлива усмивка на устните, но къде беше някогашното чувство в сърцето?

Пейките се опразваха бързо, а той продължаваше да я държи тук, мълчалива и бледа, сякаш й налагаше тайно наказание. Направи веднъж-дваж някоя забележка; тя само навеждаше глава или отговаряше „да“ с уморена усмивка.

Един мъж вървеше така бързо покрай оградата, че хората се обръщаха да го гледат.

— Виж онова муле! — каза Соумс. — Само луд може да бърза така в тая жега!

Погледна я; тя се бе обърнала изведнъж.

— О! — каза Соумс. — Та това е нашият приятел Пирата!

Остана неподвижен, презрително усмихнат; усещаше, че Айрин също не мръдва и не се усмихва.

„Дали ще му кимне?“ — помисли си той…

Но тя не кимна.

Босини стигна до края на оградата и тръгна между столовете като хрътка. Видя ги, спря се изведнъж и свали шапка.

Все така усмихнат, Соумс също свали своята.

Босини се приближи страшно уморен, като човек след тежко физическо усилие; по челото му се стичаха капки пот, а усмивката на Соумс сякаш казваше: „Тежки часове си изкарал, приятелю!…“

— О, и вие ли сте в парка? — запита той. — А ние мислехме, че презирате такива празни занимания.

Босини сякаш не го чу; отговорът му беше към Айрин:

— Бях у вас, надявах се да ви намеря там.

Някой потупа Соумс по гърба и го заприказва; докато разменяше през рамо две-три най-незначителни думи, той пропусна отговора на Айрин, но в същото време реши.

— Тъкмо се прибираме — каза той на Босини; — елате да вечеряме у нас.

В поканата му прозвучаха странно предизвикателство и, още по-странно, вълнение. „Не можеш да ме измамиш — казваха сякаш изражението и гласът му, — но виждаш ли… аз имам доверие в теб… не се страхувам!“

Тръгнаха заедно към Монпелие Скуеър; Айрин беше между двамата. В многолюдните улици Соумс минаваше напред. Не се вслушваше в разговора им; странно решение да проявява доверие ръководеше дори несъзнателното му поведение. Той си казваше като картоиграч: „Не смея да изоставя тая карта… трябва да опитам и нея, каквото и да ми донесе. Нямам кой знае колко възможности“

Облече се бавно. Чу я да излиза от стаята си, да слиза по стълбите и цели пет минути още се въртя в своята гардеробна. После тръгна към долния етаж, като затръшна умишлено вратата, за да ги предупреди, че идва. Намери ги застанали до камината: може би са разговаряли, може би — не можеше да разбере.

През цялата вечер игра ролята си в тази комедия — много по-дружелюбен към госта от всеки друг път; когато най-после Босини си тръгваше, му каза:

— Елате пак, и то по-скоро; Айрин обича да разговаря с вас за къщата!

В гласа му звучаха отново странното предизвикателство и още по-странното вълнение; но ръката му беше студена като лед.

Верен на решението си, отвърна глава, докато те се сбогуваха; не погледна жена си когато, застанала под висящата лампа, тя пожела на госта лека нощ… Не погледна златистата коса, която блестеше под светлината, нито усмихнатите тъжни устни, нито израза в очите на Босини, който я гледаше, както куче гледа своя господар.

И си легна уверен, че Босини е влюбен в жена му.

Лятната вечер беше задушна, толкова задушна и тиха, че през широко отворените прозорци нахлуваше само още по-тежка задуха. Той лежа така с часове, заслушан в дишането на жена си.

Тя можеше да спи, а той трябваше да лежи буден. И докато лежа буден, затвърди решението си да играе ролята на спокоен и доверчив съпруг.

На разсъмване се измъкна от леглото, мина в своята гардеробна и се наведе през отворения прозорец.

Не можеше да се диша.

Припомни си една нощ от преди четири години — два дни преди брака му; гореща и задушна като тази.

Припомни си как се бе изтегнал на своя тръстиков шезлонг пред прозореца във всекидневната си, на Виктория Стрийт. В една странична уличка долу някакъв мъж блъскаше вратата, една жена изкрещя; припомни си, сякаш ги чуваше и сега, шум от сборичкване, затръшване на вратата, а после — гробна тишина. В призрачното, вече ненужно осветление от уличните лампи се показа подранила поливачка, която измиваше уличната смет; и сега сякаш чуваше бръмченето й, все по-близко и по-близко, докато накрая отмина и заглъхна.

Наведе се още повече от прозореца на своята гардеробна към дворчето долу, видя да просветват първите утринни зари. Очертанията на тъмните стени и покриви се замъглиха за миг, после изпъкнаха ярко.

Припомни си как лампите избледняха в оная нощ по Виктория стрийт; как се облече набързо и изхвръкна на улицата, как покрай домовете и уличните градинки, стигнал до нейната улица, застана пред фасадата на малката къща, безгласна и сива като лице на мъртвец.

И изведнъж в съзнанието му прелетя — сякаш хрумване на болник: „А какво ли прави той, който е влюбен в жена ми… Може би дебне нейде наблизо, търси я, както я търсеше днес. Наблюдава моя дом!“

Промъкна се крадешком през площадката на стълбището до предните стаи на къщата, отдръпна безшумно щорите и вдигна прозореца.

Сив здрач висеше по дърветата на площада, сякаш нощта като огромна мъхеста пеперуда ги бе блъснала с крилете си. Лампите още светеха, съвсем избледнели, но никаква жива душа, никакъв влюбен не се мяркаше наоколо!

После изведнъж, едва чуто, далеко нейде в мъртвия покой, се чу вопъл, сякаш изгонена от рая душа ридаеше по своето изгубено щастие. Чу се отново… и отново! Соумс потрепера. И затвори прозореца. После си каза: „О, пауните крякат в езерото!“

Бележки

[1] Паметник в Хайд парк на херцог Уелингтън, победител на Наполеон при Ватерло.