Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (96)

Глава 96

Имам чувството, че върху гръдния ми кош е стъпил слон с всичките си четири крака, все едно участвам в абсурден цирков номер. Отварям очи.

Ох, мамка му, боли.

Лежа по гръб на килима в дневната на Емили и се опитвам да си поема въздух. Не успявам.

Отдалече чувам как Били шумоли с някакви хартии и си мърмори, после долавям стъпки и вратата се затваря след него.

Затварям очи. Толкова е изкусително просто да си лежа тук и да оставя прииждащия мрак да продължи да приижда и да ме отнесе, а за цялата каша да се погрижи някой друг.

От полицията се опитаха да ме прецакат, от ФБР не искаха да ме чуят… да вървят всички по дяволите.

И тогава се сещам за нещо, което ме спасява.

Ванеса.

Тя и Марлийн… двете са на „Феър Граундс“.

Точно сега.

Заедно с десетки хиляди други.

Изсъсквам през зъби:

— Стегни се, Руни. Мърдай.

Надигам се от пода, дишайки тежко, и се строполявам на дивана, където е паднало тялото на Емили.

Разтварям с усилие якето и ризата си, разкопчавам я и виждам…

Бронежилетката, която облякох. Щом върши работа на терористите, ще свърши работа и на мен.

Потърквам дълбоката следа от куршума — най-вероятно „Магнум“.357 — и установявам, че имам счупени кости, натъртвания и може би дори строшена гръдна кост.

Поемам си дъх и почти губя съзнание от болка. Никак не ми допада, че счупеното ребро от побоя, който ми нанесе Тай Грант, още не е зараснало.

Боже!

На крака съм.

Свеждам поглед.

Ето.

Вземам си пистолета и за малко не губя съзнание отново.

Запрепъвам се към вратата като някой от многото пияници, които съм виждал през живота си да вървят щастливо на зигзаг по улиците на Ню Орлиънс.

Навън.

Аудито е изчезнало.

Моята импала е там.

Слизам по стълбите и едва не падам. Приближавам колата си.

Чувам далечния звук на запален двигател, поглеждам натам и в далечината забелязвам две други конюшни и миниатюрния силует на аудито, което спира пред тях.

Ето.

Заставам до колата ми.

Поемам си дъх.

Посягам за ключовете в джоба ми.

Няма ключове.

Другият джоб.

И там няма ключове.

По дяволите!

И сега какво?

Третата конюшня е наблизо.

Примигвам.

Сега е далече.

Отправям се натам със залитане, принуждавайки краката си да се движат, забавям дишането си и острите като пронизвания с нож болки в дробовете ми се разреждат. Когато влизам в конюшнята и миризмата и звуците на животните ме обгръщат, ми става малко по-добре.

Съвсем малко.

Няколко коне проточват глави и ме разглеждат с конско любопитство. От филмите и сериалите знам, че това е моментът, в който героят елегантно скача на някой от красивите жребци и препуска напред, за да спаси жертвите.

Не и този герой.

До стената са паркирани три АТВ-та, а над тях, на табло с куки, висят ключове.

След по-малко от минута яхвам черно, изпръскано с кал АТВ и карам през поляните с надеждата, че не съм закъснял. Миналия път, когато дойдох, тук беше пълно с работници, но днес е пусто — дали Емили е дала почивен ден на всички, за да отидат на възпоменателната церемония?

Отпред в далечината виждам двата пилона, които ми направиха впечатление и при предишното посещение, но днес те не са празни.

Сега от тях се веят оранжеви ветропоказатели — онези, които показват на пилотите накъде духа вятърът.

Неравностите по пътя отново и отново ми причиняват разкъсващи бодежи в гърдите.

Аз стискам зъби и после отново и отново крещя от болка.

Пред мен вратите на двете ниски сгради започват да се плъзгат настрани.

Показват се самолети, двигателите им боботят с дяволска мощ, перките се въртят. Излиза един, втори, трети и последният, четвъртият.

По два от всяка конюшня.

Господи, пак ще се проваля.