Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (39)

Глава 39

При други обстоятелства щях вече да съм тръгнал да отмъщавам.

След случилото се с Марлийн и караваната ни нямаше да оставя непреобърнат камък. Щях да съм решен да се свържа със стари информатори. Да проверя стари врагове. Да зарежа всичко, докато не открия копелетата, които се бяха осмелили да пипнат двете ми най-скъпи неща.

И да ги накарам да си платят.

Но сега обстоятелствата са различни.

В момента приоритетите ми са подредени по проста аритметична логика. Истина е, че засега отмъщението срещу няколко души ще трябва да почака да предотвратя нападението над много повече хора.

И ето ме тук, на сто и шейсет километра на североизток от Ню Орлиънс. Карам по пуст селски път насред нищото.

След трийсет метра ще достигнете дестинацията си, чурулика джипиесът ми.

Подозирам обаче, че апаратът избързва. И след малко се уверявам: когато стигам дестинацията, която съм заложил в устройството, виждам само трудно забележим черен път с табела ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. Свивам по него и продължавам по безкрайна чакълена алея, обрамчена с плачещи върби.

Накрая зървам дестинацията си: имение в плантаторски стил, спиращо дъха с красотата си, зад ограда от ковано желязо с шипове по горния край, заобиколено от проточили се до хоризонта зелени ливади и конюшни.

Спирам пред внушителната метална порта. На домофона с камера има едно-единствено копче с надпис БОДЕТ в елегантен курсив. Натискам го. Усмихвам се на камерата. Зачаквам.

След секунда портата автоматично се отваря навътре.

Докато приближавам величествената къща, виждам хубава жена на средна възраст с дълга тъмна коса, застанала до входната врата с ръце на хълбоците. Светлата й кожа притежава онова сияние, присъщо на свръхбогатите хора. Облечена е в пълен тоалет за езда: бяла блуза, тъмносин жокейски жакет с дълги пешове и кожени ботуши. Цялата сцена прилича на снимка от каталог за тузари.

Името й е Емили Бодет. Полусестра е на Били Нийдъм. Братовчедка на Дейвид Нийдъм. Инвеститорка като всички останали в семейството.

Освен това е може би последната ми надежда да науча истината за ненормалното й семейство.

— Подранили сте, детективе — срязва ме тя, щом слизам от колата.

— Как бих могъл да съм подранил, госпожице Бодет? — отвръщам весело. — Вие ми казахте изобщо да не идвам.

Усмихвам й се дружелюбно. Жестът не променя напрегнатото изражение на лицето й, което не ме изненадва.

— Именно — заявява тя. — Адвокатът ми каза, че не бива да обелвам и дума на вашите хора. Че нямам какво да спечеля, но може да загубя всичко, ако говоря с вас. Не че имам какво да крия, разбира се. Просто…

— Един момент — прекъсвам я и се качвам на верандата, която опасва цялата къща. — Нашите хора? Искате да кажете, че полицията вече е говорила с вас?

— Не беше полицията — поправя ме тя, — а ФБР. Вчера се изредиха с черните си джипове пред портата ми, точно като вас. Не ги пуснах вътре.

— И въпреки това — отбелязвам със суха усмивка — мен ме пуснахте. Защо?

Тя сякаш се извисява леко, когато казва:

— Вие помолихте за помощта ми. Те се появиха неканени и изискаха да я получат. След това започнаха да ме заплашват. Казаха, че ако не им дам всички финансови документи на корпорацията си, мога да очаквам доживотни ревизии. И по-лошо.

Интересно. Значи федералните наистина душат около семейство Нийдъм и техните бизнес интереси и финанси, както си бях помислил. Умирам да разбера какво точно търсят. И какво точно може да им разкрие Емили и счетоводните книги.

Изглежда, че сто и шейсет километровото ми пътуване може да се окаже ползотворно.

— Много съжалявам, че са ви погнали така — обаждам се.

После пристъпвам по-близо до жената и заговарям по-твърдо:

— Само че аз не искам помощта ви, госпожице Бодет — продължавам. — Умолявам ви да ми помогнете. На карта са заложени човешки животи. Повече, отколкото можете да си представите. Изобщо не ме интересува кой избягва да плаща данъци. Опитвам се да спра друг вид лоши хора — от онзи вид, чието име започва с „т“.

Очите й леко се разширяват, или от тревога, или от непокорство. Не мога да преценя.

— Моля ви — прошепва тя. — Аз… аз съм просто финансистка в сферата на услугите.

Тя разперва ръце към заобикалящия ни пейзаж.

— И собственичка на развъдник за коне. Не виждам как бих могла да ви помогна. Не, детектив Руни. Аз… съжалявам, но не.

Потресена, тя прави крачка назад и се обръща, за да се прибере в къщата.

Губя я. Времето ми изтича. Как бих могъл да я накарам да си промени решението и да ми се довери?

И тогава ми хрумва нещо.

— Нека аз реша дали можете да ми помогнете, госпожице Бодет.

Тя спира.

— Значи искате да се разровите из семейните тайни, така ли?

— Не — казвам. — Просто търся доказателства. Следа. Намек за нередност.

Тя се взира в мен.

— Много искате.

Отговарям й искрено:

— Знам.

— И какво можете да ми… дадете в замяна на такава информация?

Да й дам ли? Добър въпрос. Пари? Да бе. Доживотно безплатно хапване от „Готвачът убиец“? Храната може и да й хареса, но тя не е от онези, които ще висят на опашка под палещото слънце заедно с туристи и местни бедняци.

После погледът ми попада на конюшните й и аз се сещам.

— Какво ще кажете за един следобед на весели развлечения?

Това като че ли я заинтригува.

— Весели развлечения? — повтаря тя. — Определено имам нужда от повдигане на духа. Какво имате предвид?

— Двамата ще пояздим, а аз ще ви задам няколко въпроса. Съгласна ли сте?

— И кое му е веселото на това?

— Скоро ще разберете.

На устните й се появява усмивка и изчезва след секунда.

— Кажете ми тогава, детектив Руни — започва тя. — Яздили ли сте някога?

— Разбира се — отвръщам. — Но само ако се броят кончетата на въртележката.

Усмивката се завръща и остава.

— Може и да се броят — склонява тя. — Хайде да видим.

Да, иде ми да изкрещя.

Ще бъде… интересно, защото никога в живота си не съм се качвал на истински кон.

Но щом се налага да яхна кон за пръв път в живота си, за да получа информация, с радост ще рискувам.