Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (74)

Глава 74

Проправям си път през тълпите празнуващи, дъвчейки нервно люти чушки.

Поемам на север по Биенвил. Шумът и музиката все повече се усилват. Тълпите стават все по-диви. Купонът — все по-разюздан.

Разминавам се с хора с откачени перуки. Смешни шапки. Развели пелерини.

Облечени в тоги. В екипи на „Сейнтс“. Мъже в женски дрехи.

Виждам ги да танцуват брейк. Да се натискат. Да повръщат.

Мъже и жени, млади и стари, от всяка раса и вероизповедание на света, до един обединени от любовта си към алкохола, музиката и живота.

Натъпкани като сардини, пияна плът до пияна плът.

Мили боже, мисля си. Това е буре с барут, готово да избухне.

Всеки около мен може да крие оръжие или жилетка с експлозиви под костюма си и никой друг не би забелязал.

Свивам вляво по Бърбън стрийт, отправната точка на Марди Гра.

Поне се опитвам. Двете къси пресечки между ъгъла, на който се намирам, и Канал стрийт изглеждат като море от хора. Море в лилаво, зелено и златно, море от тела, толкова гъсто притиснати едно в друго, че едва се движат.

Но няма да се върна. Разблъсквам околните и продължавам към парада.

В далечината започвам да различавам минаващи платформи — повечето ги дърпат трактори като онзи, чиито следи намерих в гаража в „Сейнт Рок“.

За пореден път си задавам въпроса защо агент Морган и старши полицейски офицер Фонтейн отхвърлиха доказателствата, които открих, с такова упорство? Заради начина, по който напуснах полицията ли? Защото сега съм „просто“ готвач?

Всяка от бавноподвижните, скърцащи платформи е огромно творение на няколко етажа, което спокойно може да се напълни със стотици килограми експлозив, зареден със смъртоносна смес от отвертки, пирони, метална скрап и какво ли още не.

И всяка платформа носи десетина изпълнители в екстравагантни костюми, които хвърлят мъниста и разни други дреболийки по възторжените зрители.

На всичкото отгоре изпълнителите са с маски. Незаконно е да се возиш на платформа в Ню Орлиънс без маска. Странният закон е остатък от друго време, целящ да насърчи хората да отпуснат душите си по време на Марди Гра, като си скрият лицата.

Днес този закон само улеснява терористите, решили да скрият самоличността си.

Най-сетне стигам тротоара на Канал стрийт и успявам да видя парада по-добре. Изваждам сгъваемия бинокъл, който съм си донесъл, и започвам да оглеждам всеки трактор, всяка платформа и всеки изпълнител.

Оглеждам и публиката. Доколкото ми е възможно.

За всеки случай хвърлям и кратък поглед към полицаите от управлението, наредени по улицата.

Дотук не откривам нищо подозрително.

Вярно, не знам точно какво търся.

Но пък знам, че ще разбера, когато го открия.

Минутите минават. Нищо.

Още минути минават. Все така нищо.

Бинокълът става хлъзгав в изпотените ми ръце.

Усещам как сърцето ми ускорява ритъм, а дишането ми става по-плитко.

Полицейските ми инстинкти са се пробудили.

Но защо? От какво?

Някъде напред забелязвам нещо жълто и после още нещо. И отново.

Трима души, облечени в цветовете на „Войниците от Франклин Авеню“, си почиват от търговията с наркотици и стрелбата срещу конкуренти и се наслаждават на деня. О, супер, мисля си. Предвид всичко останало, наистина ли трябва и сега да се крия от отмъстителните бандити?

Идва ми да отида при тях и да им заявя: „Вземете си номерче, пичове!“, когато тълпата се люшва напред, обгражда ги и те изчезват в морето от хора.

Хубаво.

Изведнъж усещам силен удар отзад. Бинокълът ми пада на тротоара.

— Опа, мамка му, извинете — казва ми изкуствената блондинка в тесни джинси и изцапана тениска на „Сейнтс“, която току-що се е блъснала в мен и е разляла бирата си по джинсите ми. — Малко съм пляна, тоест пияна — заваля тя и се изкисква.

— Няма проблем — отговарям, вземам си бинокъла и опипвам мокрите си панталони. — Всичко е наред. Честит Марди…

Подскачам, когато нещо започва да вибрира в джоба ми.

Телефонът ми, включен на вибрация. На фона на всичката тази музика, викането и боботенето на тракторите няма начин да го чуя, ако звънне.

Извръщам се от пияната жена и поглеждам екрана.

Приятелят ми — частният детектив Гордън Андрюс.

Запушвам с пръст лявото си ухо и поднасям телефона към дясното.

— Ало! — провиквам се.

— … го.

— Какво? Гордън, не те чувам!

Затварям очи и се опитвам да се съсредоточа върху думите му.

Този път посланието е по-ясно, защото и той крещи.

— Казах, че го открих! На ъгъла на „Канал“ и „Айбервил“.

На по-малко от двайсет метра от мястото, на което съм застанал насред веселия хаос.

— Как? Телефона му ли хакна?

Дори през шума и музиката го чувам да се смее.

— Нарцистичното копеле пусна селфи във Фейсбук. Тръгвай, Кейлъб, тръгвай!

Прибирам телефона в джоба си, разблъсквам тълпата и…

Не мога да повярвам. Но той стои пред мен.

Дейвид Нийдъм.

Ето го в тълпата, на петнайсет метра от мен, точно където Гордън ми каза, че ще го намеря.

От двете му страни стоят двама израелски бодигардове.

Той наблюдава парада с ледената усмивка на акула, готова да се хвърли в атака.