Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (94)

Глава 94

Почти един час напрегнато шофиране по-късно стигам там, закъдето съм тръгнал.

Конефермата на Емили Нийдъм Бодет.

Полусестрата на Били.

Километри тревиста равнина.

Боже, как може да съм бил толкова глупав?

И ФБР, и нюорлиънската полиция, и щатската полиция, и Националната сигурност, и всички останали претърсваха и наблюдаваха местните имоти на Били Нийдъм и разните му кухи фирми.

Но сети ли се някой да дойде тук, на сто и шейсет километра от Ню Орлиънс, в конефермата, собственост на сестра му?

Съмнявам се.

Ако Били планира въздушна атака, ще има нужда от хангар и писта.

Доколкото знам от опита си в полицията обаче, въздушното пространство над Ню Орлиънс ще бъде затворено и внимателно наблюдавано.

Докато карах насам като луд, звънях и пращах съобщения на Кънингам, на Ванеса и на Марлийн, за да им съобщя от какво се опасявам, да ги помоля да се обадят в полицията и, в името на Бога, да не приближават „Феър Граундс“ точно днес.

Мамка му, помъчих се да се свържа дори със специален агент Морган, но нито един от опитите ми не се увенча с успех.

Не вярвам, че предупреждението ми е стигнало до целта си. Марлийн и Ванеса сигурно са толкова заети да правят закуски, че може би дори не си проверяват телефоните, а Кънингам и Морган не ми вдигат.

Сигурен съм обаче в едно.

Че съм стопроцентово прав да очаквам атака и че тази атака ще дойде от една конеферма, собственост на сестрата на Били Нийдъм.

Ето.

Пред мен е.

Тесният черен път с надпис ЧАСТЕН ПЪТ. Спирам толкова рязко, че колата за малко не се завърта, свивам по частния път и отново натискам газта. Теренът е равен, но въпреки това подскачам, докато се нося по него, и хвърлям тревожни погледи към чистото, някак подканващо синьо небе.

Ето.

Имението, конюшните и съвършено равните зелени поля — идеални за самолет! — се разкриват пред мен, заедно с голямата метална порта. Тази впечатляваща бариера все повече се уголемява, докато се движа към нея, а аз си мисля: Холивудски измислици или не, ще мина през нея, ако се наложи…

Но виждам, че някой ме е изпреварил.

Двете крила бавно се люлеят напред-назад, виждам изкривен метал и счупена ключалка и минавам през портата, която одрасква колата ми, преди да нахлуя на територията на имението.

Къщата се пада отляво, най-близката плевня е вдясно, а напред виждам паркирано…

Сребристо ауди!

Същото, което видях да влиза в автоморгата онази нощ — нощта, през която следих клетия Ибрахим Фарзат.

Били Нийдъм.

Трябва да е той.

Забавям скорост и спирам до аудито. Облечен съм твърде дебело за топлата сутрин, но не ми пука. Деветмилиметровият ми „Смит и Уесън“ е в ръката ми, а в джоба на якето си имам четири резервни пълнителя.

Оглеждам се и тръгвам към къщата.

Няма никого.

По поляните не се виждат коне, около конюшните не се забелязват коняри или друга работна ръка.

От тишината и покоя тук косата ми започва да настръхва.

Качвам се на верандата и виждам, че вратата е отворена.

Надниквам вътре.

Отвъд малкото антре се вижда пищно обзаведена дневна. Старинни мебели, тежки дървени маси, кристален полилей, ориенталски килими и подвързани с кожа книги, наредени плътно по рафтовете.

Влизам.

Някой седи на едното канапе.

Поемам си дъх.

Емили е, с тежки ботуши за езда със сребърни шпори, бежови панталони и елегантна бяла блуза с дантели по яката и маншетите.

— Госпожо Бодет?

Пристъпвам по-близо.

Главата й е отметната назад и виждам черната следа от изгорено, оставена от куршума, който е причинил раната в средата на челото й, точно над широко отворените й, шокирани очи.