Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (17)

Глава 17

И преди съм виждал началника си да прави тази физиономия. Едно време тя означаваше, че се готви да ми даде заповед, за която знае, че няма да ми хареса. Но той вече не ми е началник и затова нямам никаква представа какво значи физиономията сега.

— Я задръж, шефе — намесвам се, но той ме прекъсва.

— Трябва ли да ти припомням какво стана последния път, когато федералните се появиха, за да ни „помогнат“ в кризисен момент? — изтъква той и клати глава с отвращение. — Много добра работа свършиха за Голямото спокойствие, а? Прав ли съм?

Разбира се, че говори за Катрина. Кошмарният ураган, от онези, появяващи се веднъж на сто години, който попиля града ни и го промени завинаги, оставяйки след себе си стотици трупове на удавници, пръснати по улиците, хиляди унищожени домове и мечти, и цели квартали, които десетилетие след ужаса все още са призрачни райони. Когато всичко свърши, повече от две хиляди нюорлиънци бяха загубили живота си, сред които множество жени и деца, а има и хора, които смятат, че всъщност жертвите са били повече. Спомням си как една вечер преди няколко години пиех в бар на Бърбън стрийт в деня, когато отбелязваме годишнината от Катрина, и един старец каза на друг: „Знаеш ли каква е разликата между Ню Орлиънс сега и нацистка Германия през 1945 година? През 45-а американците се отнесоха с германските градове по-добре, след като всичко свърши“.

Да, като цяло тук не храним кой знае какво доверие или други добри чувства към федералните.

Сега обаче говорим за атака по време на Марди Гра. Броят на жертвите може да надмине този след Катрина и в сравнение с нея споменът за бурята убиец да изглежда направо приятен.

— Няма нужда да ме убеждаваш — заявявам. — Но за каква помощ говориш?

Той кимва.

— Никой не разчита на няколко навлеци от ФБР да ни опазят. Най-малко пък аз. Както сам каза, Руни, никой не обича този град повече — и не го познава по-добре — от хората, които го наричат свой дом. Обаче никой не смее да направи каквото и да е. Не и докато ФБР ни диша във врата, а старшият полицейски офицер само им козирува. Всички сме с вързани ръце.

Той млъква за момент, но аз знам какво ще каже и го изпреварвам.

— Освен мен, нали?

— Точно така.

Поклащам невярващо глава.

— Шефе, искаш от мен да се замеся във федерално разследване за тероризъм? Като цивилен?

— Искам помощта ти, Руни. Искам очите ти. Ушите. Искам да чукаш на врати. Да поступаш този-онзи, ако се наложи. Нужен ми е някой извън управлението. Човек, на когото мога да вярвам. Добро ченге, на което наистина му пука за града…

— Аз не съм ченге, шефе. Вече не.

— Кажи го на бандита, когото гони оня ден — напомня той. — Не можа да се удържиш да хукнеш след джебчия. Сериозно ли смяташ да седиш и да гледаш отстрани сега? Глупости. Познавам те, Руни. Това е по-силно от теб.

Опитвам се да запазя спокойното си, овладяно изражение. Но ще излъжа, ако кажа, че думите му не са ме жегнали дълбоко.

— Виж, дори да исках… Аз работех по углавни престъпления — отбелязвам. — Занимавах се с убийства, банди и наркотици. А тук говорим за терористични клетки, инфилтрирани в града ни, които подготвят… каквото там подготвят. Откъде изобщо да започна?

Той забива поглед в обувките си, сякаш го е срам от това, което трябва да изрече.

— Де да можех да ти помогна. Агент Морган и хората му дума не обелиха след онзи жалък брифинг. Пазят информацията за себе си. През последната седмица прегледах стотици от нашите стари случаи, за да търся каквито и да било връзки с терористи. Нищо не открих.

Страхотно. Значи това няма да е просто най-мащабният случай, с който съм се захващал, а и най-сложният.

— Винаги има нещо, шефе. Може би си прекарал твърде дълго време седнал зад бюрото.

— Да се надяваме, че ти не си прекарал твърде дълго време да стоиш пред печката — заяжда се той и леко разведрява настроението, защото и двамата се усмихваме.

Кънингам протяга ръка.

— Благодаря ти, Руни.

— Не ми благодари още. Нищо не съм направил.

— Не си — отвръща той уверено, — но ще направиш. Познавам те прекалено добре.

Стискаме си ръцете, подпечатвайки тайната си сделка. После Кънингам се кани да си тръгне, а аз се сещам за един въпрос.

— Шефе… — започвам. — Защо се разкара дотук така потайно? Защо не си спести идването и не ми се обади?

Той се обръща и казва:

— Защото, ако федералните стават за нещо, а аз се моля на Бога да стават… сигурно подслушват. И добрите, и лошите.