Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (34)

Глава 34

Куинси се оказа прав. Изгубил съм целия си апетит. Това обаче няма да ме спре да отида там, където трябва да отида сега.

В един от най-елитните, най-ексклузивни ресторанти в цял Ню Орлиънс.

„Розела“ се намира в Гардън Дистрикт, във вътрешността на изцяло обновено имение в плантаторски стил. Всъщност ресторантът е разположен близо до „ЛБД“ — заведението на Лукас Дод, където за пръв път срещнах Ванеса, но в момента този факт е последното, за което мисля.

Дори съвсем скромна вечеря в „Розела“ ще ви струва няколкостотин долара. Тук идват да се хранят знаменитостите, спортистите и политиците, гостуващи в града. Пред ресторанта непрекъснато висят няколко папараци с камери и пушат цигара след цигара. Ексцентричният собственик, Дейвид Нийдъм, е по-възрастният братовчед на Били Нийдъм. Веднъж пробва да прокара местен закон в общинския съвет с цел да забрани пушенето на улицата, а после си промени решението и лобира срещу предложението. Критиците му твърдят, че цялата работа е била рекламен трик. Фукане, прикрито зад маската на оплакване, за да увеличи популярността на заведението му. Опит да спечели от всичко.

Което е съвсем в негов стил. Дейвид Нийдъм е личност, известна с противоречивия си характер, макар да изглежда, че хората, които го познават, са малцина. Той е смайващо богат, но известен със стиснатостта си. В кухнята е истински ураган от креативност, но като инвеститор е свръхпредпазлив и агресивен. Сервира нечовешки калорична храна, но самият той е откачен на тема здравословно хранене. Носи костюми на „Бриони“ за по пет хиляди долара с кецове за пет долара. Жадува слава и признание, но бяга от светлината на прожекторите като отшелник.

Да си падаш особняк, да си малко ексцентричен, е едно. Но възможно ли е Дейвид Нийдъм да е свързан по някакъв начин с терористичен заговор за Марди Гра?

Преди няколко дни щях да кажа, че това е абсурдно.

Докато братовчед му не спомена, че е заплашвал свои роднини с насилие.

Докато фабриката, неотдавна купена от него, не стана обект на оглед от страна на ФБР.

Докато не се оказа, че евентуален заподозрян за тероризъм е работил в заведение, в което той е инвестирал, и после същият този заподозрян е бил изтезаван и убит.

Да кажем, че имам няколко въпроса към Дейвид Нийдъм.

Надявам се, моля се случващото се да не е подготовка за терористичен акт, а нещо много по-прозаично: семейна война, ескалирала от заплахи към насилие.

Излизам от колата и след няколко бързи крачки се озовавам насред разкоша на „Розела“. Попаднал съм там в разгара на обедната смяна и елегантният салон е пълен. Минавам през позлатеното фоайе, оглеждам присъстващите и забелязвам двама членове на общинския съвет, щатския прокурор на Луизиана, заместник-треньора на „Сейнтс“ и един известен актьор хубавец, който не крие привързаността си към нашия прекрасен град.

Минавам покрай мястото на салонния управител, прекосявам залата и се насочвам към кухнята… когато една ръка ме хваща здраво за лакътя. Салонният управител се плъзва в полезрението ми като нинджа.

— Да не си се изгубил, приятелю? — пита той с бегъл източноевропейски акцент.

Не искам да говоря зле за хората, но въпреки шития по поръчка смокинг, никой не би нарекъл този приятел красавец. Изглежда на около петдесет, плешив е, по кожата му има петна, а под закривения нос се кипрят проскубани мустаци. Едно обаче не мога да му отрека: знае как да излъчва авторитет.

— Съвсем не — отвръщам. След което блъфирам. — Всъщност аз наистина съм приятел. На Дейвид. Би трябвало да си е отишъл в кабинета. Очаква ме.

Без да пуска лакътя ми, управителят ми се изсмива в лицето.

— Нима? Ако беше така, щеше да знаеш, че господин Нийдъм ще дойде в ресторанта чак вечерта.

Кръстосваме погледи. Нямам намерение да се предавам.

— Ако беше така, защо видях линкълна му преди десет минути?

Това е друг интересен факт за Дейвид Нийдъм. Незнайно по каква причина, дали поради фобия от шофирането, дали от страх да не го глобят за шофиране в нетрезво състояние, както е ставало веднъж в младежките му години, дали е просто поредната ексцентрична прищявка на един богаташ, но Дейвид не кара кола. От години не е карал. Има черен линкълн и шофьор, който го вози където поиска. Освен това Дейвид е направил дискретен, покрит вход в задната част на „Розела“, който използват по-известните гости на заведението. Точно там видях автомобила му преди няколко минути. Бях паркирал своя на една пресечка от мястото и през последните няколко часа оглеждах заведението.

Салонният управител се намръщва, но продължава да ми блокира пътя.

— Не знам какво правите тук, господине — упорства той, — но настоятелно ви предлагам да си тръгнете.

Хватката върху лакътя ми се затяга — с тревожна сила за човек с неговия ръст и години — и притиска директно сухожилието. Опитвам се да запазя спокойното си изражение въпреки усилващата се болка, но не успявам.

Изведнъж се сещам. Акцентът му не е източноевропейски. Израелски е. Мъжът може и да е салонен управител… но се обзалагам, че преди да започне да учи наизуст менюта и винени листи, е бил в „Мосад“. Може би сега изпълнява двойна длъжност като салонен управител и шеф на сигурността под прикритие. Което би било логично, предвид елитната клиентела на „Розела“ и параноичните наклонности на ексцентричния Дейвид. Онази издутина в джоба на управителя може и да е пълният винен лист. Може обаче и да е скрит деветмилиметров полуавтоматичен „Йерихон“ 941 — оръжие, разработено от израелската армия.

Ръката ме боли и започва да изтръпва. Нямам намерение да се впускам в юмручен бой насред пълен ресторант. Няма да е от полза за никого. Най-малко за мен.

— Ами приятен ден тогава — казвам аз и издърпвам лакътя си от желязната хватка на бившия войник.

Обръщам се и се връщам по пътя, по който дойдох. Възпрепятстван, но все така решен да стигна до Дейвид. Фактът, че бивш израелски командос ми попречи да поразпитам най-новото попълнение в списъка ми с хора, представляващи интерес за разследването, свърши работа за момента.

Но в същото време затвърди решението ми да намеря Дейвид Нийдъм и да разбера какви ги върши.