Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (38)

Глава 38

Замитане на натрошено стъкло. Търкане на грозна черна боя. Преглед на потрошена собственост. Борба с ураган от емоции.

С Марлийн вече сме го правили веднъж. Преди дванайсет години. След Катрина, когато наводнението заля приземния етаж на къщата ни в Треме, още докато бяхме женени, млади и пълни с мечти и смях.

Сега го правим отново на светлината на утринното слънце. Разделени, по-стари, но все така изпълнени с мечти и смях. Този път обаче разчистваме след катастрофа, предизвикана не от природна стихия, а от съвсем конкретен злодей.

— Платформата за автомобили е на път — обявява бившата ми жена и влиза обратно в караваната с накуцване и телефон в ръка.

Кимам.

— Браво, Мар. Дай да проверим печката.

Връщам се в горката ни потрошена каравана, коленича, подпирам се на длани на пода и с помощта на фенерче разглеждам най-важния — и най-скъпия — уред в подвижната ни кухня.

— Изглежда, онези задници не са успели да скъсат някой от кабелите за газта — съобщавам и насочвам лъча светлина в друга част от сложната, подобна на черва плетеница от тръби и жици. — Искам обаче да получа и второ мнение от професионалист, преди да пробвам да я включа.

— Добра идея — съгласява се Марлийн зад гърба ми. — Не че няма да ми хареса да гледам как буквално пламтиш пред печката…

Засмивам се, ставам и изтърсвам праха от ръцете си. После, под безмилостната светлина на индустриалната лампа, закачена на тавана — тъй като всички вътрешни осветителни тела са счупени, — оглеждам клетата ни кухня. Само след няколко часа работа вече се забелязват признаци на живот. Въпреки това, като цяло помещението е съсипано. И ще мине доста време, преди отново да става за употреба.

— Излизам да подишам — промърморвам и минавам покрай Марлийн.

Навън е по-хладно, отколкото в задушната каравана, заради лекия сутрешен бриз, но не значително. Грабвам бутилка „Биг Шот“ с вкус на лимон и лайм от пълния с ледена вода контейнер за безалкохолни. Отварям я и отпивам от напитката толкова бързо, че поне половината се разлива по небръснатата ми брадичка и надолу по пропитата ми с пот тениска. Не искам дори да се замислям колко непривлекателно изглеждам в момента.

— О, Боже, истина е било! — чувам женски глас зад гърба си.

Обръщам се. Да си имам късмета. Ванеса е. Разбира се, че ще е тя.

— Добре ли сте? — пита и се забързва към мен.

Преглъщам газираната вода със захар и избърсвам уста в ръкава си.

— Питай Марлийн — казвам. — Но е добре, слава богу. Тя е корава. С всичко може да се справи. Караваната, от друга страна…

Тя ме прекъсва, като ме хваща за раменете и ме притегля към себе си за дълга прегръдка. Нежният жест ме сварва неподготвен, както и приятните чувства, които предизвиква.

— Как разбра? — питам я.

Тя ме пуска, без да бърза, и отстъпва назад, отмятайки косата от лицето си.

— Влязох в Туитър, за да видя къде се намира „Готвачът убиец“ за обяд. Имаше обаче само снимки на разбитата каравана.

Обръщам се и поглеждам отново с тъга нарязаните гуми, надрасканите графити и огънатия метал.

— Виж ти — отронвам. — Понякога нещата, които четеш онлайн, се оказват верни.

Тя доближава караваната и леко прокарва ръка по една от вдлъбнатините в метала, сякаш е ранено животно.

— Колко трябва да си извратен, за да направиш подобно нещо? — тихо казва тя и поклаща глава.

— Не извратен — поправям я. — Целеустремен. Твърд. Решен да изпратиш послание, да нараниш Мар и бизнеса ни.

— И все пак… — Тя отстъпва назад. Очите й изглеждат влажни.

От какво ли е предизвикана емоцията? От вандализма или от моята реакция към него?

Казвам:

— Ванеса, фактът, че си тук… значи много. Особено след начина, по който се разделихме в гробището. Ще си призная, че не очаквах да те видя скоро.

Тя извръща поглед от съсипаната каравана и ми се усмихва широко, което ме кара да забравя за опустошенията, всичките си страдания и смрадливите си дрехи.

— Съжалявам, че ти се сопнах, Кейлъб — отговаря тя. — Няма нужда да си звезден детектив, за да се досетиш, че нещата между мен и Лукас са… сложни. Но напоследък…

Тя млъква и отново поглежда към караваната, пребледняла от тревога.

Знам точно какво си мисли. Защото само преди няколко часа същата мисъл е хрумнала и на мен.

— Няма начин мъжът ти да го е направил — уверявам я, макар да знам, че е напълно възможно да е той. Може би дори вероятно.

На някакво ниво навярно и тя го знае. Думите ми обаче сякаш я успокояват. Дотолкова, че плясва с ръце и на мига си връща доброто настроение.

— Сигурно умирате от глад! — казва тя. — Хайде да ви поръчам закуска. Откъдето кажете. Аз черпя.

— Това е много мило — отвръщам. — Но всъщност в момента разполагаме с повече храна, отколкото можем да поемем. Всичко в хладилника… ако не го изядем в следващите ден-два, ще се развали.

Тя помръква и на мен ми идва да се сритам. Една чудесна, красива и сложна жена иска да направи услуга на мен и бившата ми жена, за да изрази загрижеността и привързаността си, а аз й отговорих като безсърдечен счетоводител, който мисли само за стойността на храната и как не бива да се изхвърля.

Идиот.

Тя обаче се отърсва от разочарованието и пристъпва по-близо до мен.

— Е, може би някой друг ден — изрича. — И може би… само ние двамата?

Тъкмо се готвя да отговоря положително — и дори да си направя майтап за сметка на Лукас, — когато чувам ръмженето на дизелов двигател и съскането на въздушни спирачки. Камионът с платформа за автомобили, който е извикала Марлийн, завива по улицата.

Понякога след катастрофа е трудно да видиш положителното в ситуацията.

Друг път то буквално стои пред теб.

— Друг ден, само ние двамата — повтарям аз топло. — Разбрахме се.

И се влюбвам в усмивката, която ми отправя.