Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (51)

Глава 51

Ускорявам по Биенвил стрийт обратно към центъра на града.

Умът ми обаче ускорява по-бързо и от колата.

Намачканата снимка в джоба ми не е достатъчна, за да ми осигури съдебна заповед за ареста на Дейвид Нийдъм. Дори за заповед за обиск на дома или ресторантите му не е достатъчна.

Но, ей богу, уличаваща е. Изключително много.

Снимката показва как е прегърнал през рамо мъж, заподозрян от ФБР в тероризъм. Мъж, който само преди няколко дни беше намерен зверски измъчван и убит.

Тя също така потвърждава подозрението ми, че Дейвид ме излъга. Наистина е превеждал тайно пари на подозрителна ислямска екстремистка организация. Нищо чудно, че се стигна до престрелка, докато се опитвах да науча нещо повече по въпроса.

Но, дявол да го вземе, все още не разполагам с подробности, макар да съм по-сигурен от всякога, че групата на Дейвид, Фарзат и Ел-Шариф е замесена в планираната атака за Марди Гра, и то до шия.

Поне така мисля. Макар че… започвам да изпитвам съмнения.

Движението пред мен се сгъстява и аз забавям ход. Мислите ми също забавят ход.

Е, добре.

Ако Дейвид наистина финансира атаката на организацията, защо, да му се не види, ще допуска да бъде видян на тяхно благотворително събитие? Използвал е всякакви кухи фирми, за да си заличи следите. Излъга ме в лицето, когато му поставих въпроса директно. И след всичко това е позирал за снимка?

Не се връзва.

Тилът ми затуптява. Целият стрес от изминалата седмица, включително липсата на сън заради стимулиращите занимания от миналата нощ, започва да ми се отразява.

Спирам на светофара, затварям очи и разтърквам слепоочията си. Единственото, което искам в момента, е да се прибера, да си взема горещ душ и да се преоблека. Но при толкова много човешки животи в опасност се чувствам виновен дори само че съм помислил за себе си.

И вбесен, когато се сещам за черния джип, паркиран пред къщата ми.

Що за наглост от страна на ФБР да изолират така местните органи на реда! Особено при такъв сериозен случай. Безразсъдно. Глупаво. Направо отвратително.

Знам, че Кънингам ми заповяда да не вдигам шум и да стоя настрана от управлението, докато работя по случая. За да има правото да отрече, че е знаел за въпросната работа и така нататък. Но майната му на всичко това. Рисковете са прекалено големи. Писна ми да играя на политика. Писна ми да се държа прилично.

Изваждам телефона си с намерението да звънна на бившия си шеф. Виждам обаче ново съобщение от Ванеса. Пратено е преди около двайсет минути. Което значи, че докато Ел-Шариф стреляше по мен, Купидон е изстрелял своята стрела.

СНОЩИ БЕШЕ МНОГО ВКУСНО, пише тя. И ВЕЧЕРЯТА НЕ БЕШЕ ЗЛЕ;) ИМАШ ЛИ ВРЕМЕ ЗА ПИКНИК НА ОБЯД В ДЖАКСЪН СКУЕЪР? ОТ ТЕБ САНДВИЧИТЕ, ОТ МЕН… ДЕСЕРТА.

Изчервявам се, докато чета. Предложението й е необичайно изкусително. Но, както винаги, моментът е абсолютно неподходящ. Не искам да отлагам втората ни среща, след като първата мина толкова добре. Само че, когато всичко това свърши, тя ще разбере. Поне се надявам да разбере.

Пращам отговора си — с молба да отложим — и набирам номера на Кънингам.

Той вдига на третото позвъняване.

— Руни? — изръмжава.

Страхотно. Не съм обелил и дума, а той вече ми е бесен.

— Знам какво ще кажеш, шефе — започвам. — Но първо ме чуй. Приближавам се. Съвсем близо съм до разкриването на всичко. Тръгнах по следата на парите. Открих и източника, и евентуалните средства. Но отново попаднах в задънена улица. Времето определено не работи в наша полза. Имаш ли нещо ново за мен, каквото и да е? Някакви нови следи?

Мълчание. После чувам шумолене. Последвано от протяжна въздишка. В момента си го представям съвсем ясно. Как клати глава. Как почуква с късите си пръсти по закръгленото си шкембе. Как избърсва мехурчето слюнка от ъгъла на устата си. Така правеше винаги когато се ядосаше на някое от моите „изпълнения“, както ги наричаше.

Но после неизменно се успокояваше, защото знаеше, че изпълненията ми вършат работа.

Той понижава глас и казва:

— И те се приближават. Говори се, че терористичната клетка се самонастанява в изоставени сгради из целия град. Само че копелетата се местят непрекъснато и федералните не могат да ги засекат. Постоянно си сменят адресите.

— Чакай. Агент Морган ли ти разкри това? — питам. — ФБР са започнали да споделят информация?

— О, моля те — изсумтява той. — Те и часа не биха ми казали, ако ги попитам. Но слухът се потвърди. През последните седемдесет и два часа регистрирахме скок в обажданията на 311^[1] с оплаквания от среднощни „полицейски проверки“ из целия град. Само дето не ги правим ние. Онзи ден дори получих гневно обаждане от семейство Грант.

— Онова семейство Грант?

С други думи… роднините на Дари Грант.

Гангстерът, когото застрелях при изпълнение на служебния си дълг и заради когото напуснах работа.

— Същите — отвръща Кънингам. — Та така. Това е всичко, което знам. Друга помощ не мога да ти предложа, Руни. Ще ми се да имах нещо повече, но…

— Шефе? Благодаря. Помогна ми предостатъчно.

Веднага правя обратен завой, наред със свиренето на гуми по асфалта, и се насочвам към новата си цел: „Сейнт Рок“. Опасният квартал, където живее семейство Грант. Заради дългото наблюдение, което правих там, вече познавам квартала като собствената си каравана.

Там е пълно с членове на „Войниците от Франклин Авеню“, които искат да ме убият.

Заклех се да не стъпвам повече на това място. Но ако в същия квартал скоро е имало тайна проверка на ФБР, може да успея да намеря целта, която са проверявали. Да науча повече за терористичната клетка. Кои са членовете й. Къде са отишли. Как да ги хвана.

Знам, че шансовете ми за успех са малки. Но в момента нямам други възможности.

Поемам си дълбоко дъх и казвам една молитва:

— Мили Боже, моля те, нека успея да се измъкна оттам жив.

След това се сещам за един документален филм, който гледах миналата година, за първите американски полети в космоса и си спомням молитвата на астронавта, приписвана на Алън Шепард, първия американец в космоса.

„И те моля, Боже, не ми позволявай да оплескам нещата.“