Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (67)

Глава 67

Спирам по-надолу по улицата и изключвам двигателя.

С ръка на пистолета, пъхнат в джинсите ми, се снишавам и се промъквам към празната къща.

Започва се.

Прекосявам на пръсти сухата кафява трева на моравата и стигам до прозореца, през който се процежда светлината. Навеждам се и се опитвам да погледна през процепите.

Нищо не виждам.

Ето защо доближавам ухо до прозореца.

И чувам приглушени гласове.

Пулсът ми се ускорява двойно, докато бавно се отдалечавам от прозореца и заобикалям къщата.

Търся най-добрия начин да вляза незабелязано, но не виждам странични врати. Май разполагам само с един вариант.

Заобикалям до верандата отпред, качвам се бързо по разнебитените дървени стъпала до вратата, облягам се на стената до нея… и виждам, че вратата е открехната.

Изваждам пистолета. Насочвам го към земята. И се опитвам да се успокоя.

Влизал съм в милиони къщи по този начин. Но винаги с екип. Обикновено с бронежилетка. И никога с такива високи залози.

Затварям очи за момент, за да заглуша тези мисли, които не ми дават мира. Бутвам вратата, преди да са се върнали, и надниквам вътре.

Коридорът изглежда празен. Не виждам заподозрени. Нито капани и камери.

Само намек за същата индигова светлина някъде откъм вътрешността на къщата.

Вдигам пистолета, отварям вратата докрай и започвам да „режа тортата“ — полицейска техника, при която, когато си в опасна обстановка, се завърташ на триста и шейсет градуса, за да обхванеш максимално много от обкръжението си и да минимизираш риска от нападение.

В мига, в който пристъпвам в къщата, остра воня изгаря ноздрите ми.

Не е мухъл или наркотици, нито разлагащ се труп — находки, които човек очаква да открие в изоставена къща. Миризмата е на химикали в индустриална концентрация. Един Господ знае какви точно химикали.

Като насочвам пистолета напред и целият заставам нащрек, продължавам по тъмния, клаустрофобично тесен коридор. При всяка моя крачка подът скърца и пука.

Минавам покрай помещение, което някога е било всекидневна. Празно.

Трапезария. Празна.

Свивам зад ъгъл и се озовавам пред спалнята. Празна.

Виждам обаче откъде идва лилавата светлина: от кухнята.

Чувам и приглушените гласове. Струва ми се, че говорят на… испански?

Пристъпвам по-близо. Още по-близо. Още по-близо. Докато не заставам пред вратата на кухнята.

Подготвям се. Отново „нарязвам тортата“.

— Полиция! — крясвам. — Не мърдай!

Гледката, която се разкрива пред очите ми, ме кара да замръзна.

Кухнята е абсолютно празна.

Какво?

Помещението е озарено от призрачна лилава светлина, която извира от преносимата туристическа лампа с цветна крушка, поставена на плота.

А гласовете, говорещи на испански, идват от радиопрограма, приемаща обаждания от слушатели, която се излъчва от евтин пластмасов апарат наблизо.

Простенвам и от яд, и от отчаяние. Дълбок, гърлен звук.

Това е тайната квартира! И вътре е ставало нещо!

Но какво?

Оглеждам странната обстановка в търсене на знак, който да ми подскаже.

Осъзнавам, че ноктите ми и някои от нишките в дрехите ми греят в бяло, което ми разкрива, че цветната крушка най-вероятно е ултравиолетова.

Но защо? Мислех, че копелетата правят бомба, а не подготвят откриването на нощен клуб.

И как така просто са оставили всичко това тук? Да не им се е наложило да бягат и да са оставили лампата? Или нарочно са оставили и лампата, и радиото като своеобразна визитка, шифровано съобщение за онзи, който ги намери?

Нищо от изброеното не звучи логично.

Никаква шибана логика.

В пристъп на ярост помитам радиото от плота и стоварвам крак върху него. То се пръсва на парчета и гласовете стават още по-приглушени и изкривени. Аз го удрям отново и гласовете замлъкват.

Главата ми започва да пулсира. Коленете ми се разтреперват.

Свличам се на мърлявия линолеум. Потъвам в безнадеждност и отчаяние.

Разследването ми отново е стигнало задънена улица.

Следата е изстинала напълно.

Не мога да се движа. Не мога да мисля. Не мога дори да си стоя на краката.

Не съм открил нищо.

Абсолютно нищо.

А Марди Гра започва само след няколко часа.