Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (11)

Глава 11

— Празнуваме ли нещо тази вечер, мосю, мадам? — пита гласът.

Седнал съм на маса с колосана бяла покривка и спретнато наредени чинии, сребърни прибори и чаши. Марлийн се е настанила до мен и сега се обръща към префърцунения главен сервитьор, чиято глава е кръгла и гола като билярдна топка, и му отправя палава усмивка.

— Може и така да се каже — подема тя. Сарказмът в гласа й сякаш е пропит със сироп. — Бившият ми съпруг оцеля, след като преди три дни го подмамиха в една тъмна сграда и го пребиха свирепо. Но пък, ако не беше оцелял, сигурно в момента щях да се наливам с шампанско и да танцувам по монокини на някой бар в Канкун.

Скованият от учтивост домакин успява да си докара неловка усмивка и отстъпва крачка назад, сякаш го е страх да не се зарази от лудостта, от която видимо страда бившата ми жена.

— Bon^[1] — отвръща той със стиснати устни. — В такъв случай ще пратя сомелиера, за да ви представи винения ни лист.

Щом клетникът се отдалечава достатъчно, че да не може да ни чуе, аз казвам:

— За бога, Мар, ужасна си, да знаеш.

Тя се усмихва.

— Още ли не си го разбрал?

— А, разбрах го — възразявам. — Но се радвам, че успяваш да намериш хумористична нотка в страданията ми.

— Твоите страдания ли? — натъртва тя. Усмивката й трепва, а гласът й се извисява. — Кой стоя до леглото ти в спешното цяла нощ? Кой ти готвеше? Кой ти увиваше бинтовете с кухненско фолио, за да можеш да си вземеш душ? Кой кълцаше и режеше продукти и сам-сама пое четирите смени с караваната? И всичко това само защото на теб ти се прииска да се правиш на герой.

Коремът ми сякаш се пълни с живи въглени, докато гласът й става все по-пронизителен с всяко следващо изречение, докато гневът й расте, разочарованието й от мен се засилва и всичко води до все същия извод, до който достигнахме преди години: ние двамата не сме създадени да бъдем съпруг и съпруга.

— Не си играех — изтъквам. — От четиринайсет години съм полицай. В кръвта ми е. Винаги ще бъде. И когато видя човек в опасна ситуация, ще реагирам.

— О, моля те — протестира тя. — Не ми ги приказвай тези, че винаги ще бъдеш герой. Виж какво ти причини управлението. Защо ти е да си рискуваш живота? Следващия път се обади на 911, става ли?

Изтръсквам две таблетки тиленол на бялата покривка и ги глътвам с малко газирана вода. Марлийн има право, но аз нямам намерение да подхващам темата точно тук и сега. В миналото ни има твърде много стари спорове, които е най-добре да си останат там.

Вместо това казвам:

— Тази вечер изглеждаш особено красива. Отдавна не съм те виждал без работно облекло. Ако не те познавах, може би щях да си падна по теб.

Настроението на Марлийн се подобрява и усмивката й се връща. Не я лъжа. Тази вечер тя е укротила обичайно рошавите си къдрици в гладка, небрежна прическа. Гримирала се е старателно, на клепачите й има яркозелени сенки. Освен това е облечена в стилна МЧР — малка черна рокля, подчертаваща формите й.

Което е съвсем уместно, тъй като сме на много стилно място: „ЛБД“.

Така се казва този лъскав, нов, креолско-азиатски фюжън ресторант в Гардън Дистрикт, собственост на нашумелия ресторантьор от Маями Лукас Брайън Дод. Когато чул за лекото ми спречкване в гаража — както и хиляди други жители на Ню Орлиънс, прочели броя на „Таймс Пикаюн“ на следващия ден или гледали сутрешните новини по който и да е от четирите местни канала, — той ми се обади и ме покани да посетя заедно с Марлийн прочутия му ресторант за негова сметка.

Изглежда, е преценил, че на едно бивше ченге с почти счупено ребро, натъртен далак, смазана ръка и леко мозъчно сътресение ще му дойде добре вечеря от четири блюда.

Естествено.

Освен това настоя да се съглася, което е типично за прочутите ресторантьори от типа на Лукас Дод. Като всеки друг собственик на заведение от висока класа в Голямото спокойствие, той и останалите обичат да поръсват салоните си с филмови звезди, известни спортисти и всякакви мимолетни знаменитости, за да си осигурят място в медиите и да продължат да поддържат интереса към въпросното заведение.

Ето защо накрая склоних, което ми даде възможността да си облека елегантен костюм, да си сложа вратовръзка и да изведа бизнеспартньорката си на вечеря. Казах си: защо пък не?

Марлийн вижда как глътвам тиленола и пита:

— Да ти се намира един излишен за изстрадалата дама?

— Дявол го взел, съжалявам, но нямам — отвръщам. — От какво страдаш, Мар?

Тя отпива от чашата си с вода.

— Ами, знаеш как е. По цял ден на крак, размахваш ръце напред-назад, режеш и кълцаш. В някои дни не ти прави впечатление, но в други се усеща.

Протягам длан и я слагам върху нейната. Забелязвам мускулестите й ръце, белязани с точици от изгаряния от нагорещената мазнина. Част от бляскавата работа в прочута каравана за бързо хранене.

— Освен това болките са много по-силни, когато се налага да работиш сама, защото партньорът ти лежи пребит в медицинския център „Тюлейн“ — добавям аз.

Преди Марлийн да успее да отговори, зад нас се чува мъжки глас, уверен и равен:

— А, господин Руни и госпожица Дипиетра. Толкова се радвам, че ни посетихте. Надявам се, че се чувствате по-добре.

Дод е нисък мъж на около четиресет и пет години. Прошарената му коса е зализана назад и стои като шлем. Облечен е в светлосиньо дизайнерско спортно сако, под което носи евтина бяла тениска. Кожата му с неизличим тен изглежда едновременно сияйна и преждевременно набръчкана.

— Да, определено, благодаря — казвам аз и стисвам коприненомеката му ръка. Дод може и да е преуспял ресторантьор, но веднага се разбира, че не е работил и ден в истинска кухня. — Благодарим за поканата. Нямам търпение да опитаме всичко, което ще ни предложите. Умирам от глад.

— В такъв случай ще предам веднага да ви сервират — обещава той и леко докосва лявото ми рамо. — Има ли вече арестувани за бруталното нападение?

— Да — отвръщам. — Полицията хвана един от тях.

И то Тай Грант. От болничното си легло съобщих името му на ченгето, което записа разказа ми за случилото се и очевидно не се чувстваше удобно в мое присъствие.

— Другите двама още са на свобода. Сигурен съм, че ще спипат и тях.

— Е, това е чудесно. Обзалагам се, че ще ги заловят. А сега ме извинете.

Той се отдалечава в посока към кухнята, която заема част от салона, и не след дълго чувам гласа му, висок и нетърпелив. След по-малко от минута няколко изтормозени сервитьори се понасят към нас с подноси на ръце.

Признавам си, че изпитвах съмнения как ще се съчетае южняшката кухня с тази на Далечния изток, но си признавам и че в „ЛБД“ се справят успешно. Предястието ни се състои от яйчено руло със запържени на тиган скариди по креолски, едновременно хрупкаво и сочно. Първото основно ястие е рак на скара с пикантна глазура, поръсен с ароматен сечуански черен пипер. Следва рачешко етуфе с къри по тайландски — гъсто, ароматно ястие, сервирано върху легло от жасминов ориз. Накрая идва време за десерта, който е топъл, лепкав хлебен пудинг, напоен с подсладено саке и увенчан с топка сладолед с вкус на зелен чай.

Тъкмо съм преглътнал последната хапка, когато Дод изниква до масата ни в компанията на мъж с козя брадичка, черни панталони и бяла риза и с камера „Никон“.

— Имаш ли нещо против да се снимаме заедно, Кейлъб? Ще окачим снимката във фоайето.

Марлийн се изплезва, а аз отвръщам неохотно:

— Разбира се, нямам нищо против.

Той си дръпва стол, сяда до мен и след няколко ярки светкавици от „Никона“ се навежда и пита:

— Е, какво ще кажеш?

Марлийн се намесва и отговаря от името и на двама ни.

— Беше божествено, Лукас — споделя тя. — Толкова изобретателно. Вкусът в устата ми е сякаш съм се върнала от шестседмична обиколка из Азия, без да съм излизала от Ню Орлиънс.

Дод плясва с ръце от удоволствие.

— Много се радвам да го чуя. А какво ще кажете за ресторанта?

Оглеждам просторния салон. От тавана висят старинни полилеи, а стените и масите са комбинация предимно от стъкло и излъскан метал. Както отбелязвам и пред Дод, съчетанието е интересно — смесица от класическа елегантност и съвременен минимализъм. Казвам му и че особено ми харесва откритата индустриална кухня в другия край на помещението: просторна, светла, модерна и натъпкана с неръждаема стомана, тя изглежда като истинска мечта за всеки готвач.

— В какъв смисъл?

— Ами нали се сещаш — пояснявам. — Мога да говоря надълго и широко за предимствата на помещение, в което можеш да направиш повече от четири крачки встрани от печката, в която и да е посока.

— И да разполагаш с място за почивка — добавя Марлийн.

— И тоалетна, която да използваш, когато се нуждаеш от нея, вместо да се разкарваш през улицата до най-близката бензиностанция или супермаркет.

Марлийн се ухилва.

— И да имаш и други колеги, освен шантавия си бивш мъж.

Веднага й го връщам:

— Или вечно мърмореща бивша жена.

Главата на Дод се обръща от единия към другия, докато си разменяме реплики, досущ като зрител на тенис мач.

— Значи кухнята е мечта — заявява ми той с грейнала усмивка.

— Ами да.

Усмивката на Дод се разширява и разкрива съвършено равните му, изящно бели зъби.

— Кейлъб, нека те попитам нещо: какво би казал, ако можех да превърна тази мечта в реалност?