Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (43)

Глава 43

Ванеса ме чака пред ресторанта. Носи яркочервена рокля и се откроява сред тълпата кандидати за маса като фар в бурна нощ.

Тоалетът й е едновременно елегантен и закачлив, сериозен и забавен — точно като нея. И определено подчертава формите й.

Когато ме вижда да се приближавам, миловидното й, красиво лице избухва в смях.

— Кейлъб, какво, в името божие, е това на лицето ти?

— Mais non, mademoiselle^[1] — казвам аз в абсурдна имитация на анимационния скункс Пепе ле Пю. — Името ми е Морис ла Фондю. Да бъда Ваш компаньон тази вечер, ще бъде un grand plaisir^[2]!

Тя подпира ръце на хълбоците си.

— Да ми беше казал, че ще идваш маскиран.

— О, моля ви, мадмоазел. Вие винаги сте маскирана — като кралица на красотата!

Хващам я нежно под ръка и я повеждам към ресторанта.

В повечето елитни заведения гледката на мъж на средна възраст с позлатена карнавална маска на лицето и с корона от пера в цветовете на дъгата би предизвикала повдигане на вежди.

Това обаче е Ню Орлиънс по време на Карнавала. В този период важат съвсем други правила.

А ресторантът е „Сулар“, който сервира храна от висока класа в уютна обстановка от не чак толкова висока класа. Намира се близо до Френския квартал и само на няколко пресечки от мястото, където току-що е приключила безумно пищната процесия на „Крю Морфей“. Салонът на ресторанта е пълен с маскирани участници в процесията и зрители, всички дошли да хапнат изключителни ястия.

Изумително е, но аз съм сред по-консервативно облечените.

— Здравейте, имаме резервация за осем часа — казва Ванеса на салонния управител. — На името на Лукас Дод.

Преди да я осъдите, имайте предвид, че идеята да използва името на мъжа си, за да резервира маса в последния момент, беше моя.

Повеждат ни през салона. Той е пълен с кичозни предмети като автомобилни номера от четиресетте години на двайсети век и пластмасов скелет с фланелка на „Сейнтс“.

Когато се настаняваме на уютната си маса в ъгъла, Ванеса пита:

— Наистина ли ще останеш с маска цяла вечер?

— Разбира се. Това е част от тукашното изживяване, не мислиш ли?

— Добре — съгласява се тя. — Не би трябвало да го признавам, но за мен част от изживяването да вечерям с теб, Кейлъб… е да те виждам. Истинското ти лице…

Комплиментът й ме кара да се изчервя. Дори се изкушавам да сваля глупавата маска на мига.

Но не мога. Още не.

Ако го направя сега, ще е твърде рисковано, а аз не мога да си позволя повече рискове тази вечер.

До масата застава висок, червенокос келнер.

— Добър вечер и добре дошли в „Сулар“ — казва той. — Да ви предложа ли винена листа и менюто с коктейли?

— Не, благодаря — отговаря Ванеса. — За мен само сода с лайм.

— Наистина ли? — питам я и накланям изненадано глава. — Сигурна ли си?

Ресторантът е прочут с екзотичните си коктейли. Дявол го взел, самата дума soûlard значи „пиян“.

— Съвсем сигурна — потвърждава тя. — Няма да пия.

— Тоест… няма да пиеш тази вечер? Или никога?

В гласа й се появява остра нотка, когато заявява:

— Хайде да сменим темата, става ли?

Сега пък се чувствам като пълен идиот. Сигурен съм, че знам какъв е проблемът, но не държа да ми го каже. Поне засега. Поръчвам на келнера две соди с лайм.

След кратко обсъждане помежду ни поръчваме вечерята. Решаваме да си поделим две предястия: пържени шишчета темпура от тиквички, поръсени с кадифено мека рачешка ремулада, и скаридени бухтички с доматено конкасе (снобски кулинарен начин да се каже „накълцани на ситно“). Основните ни ястия ще са риба меч със сос амандин в цитрусова глазура — ястие, обещаващо да е едновременно пикантно, хрупкаво и сочно — и пресен агнешки котлет „Клемансо“ върху легло от подлучени гъби, грах и картофи на филийки.

Както и очаквах, храната е великолепна.

Но компанията е още по-великолепна.

Тази вечер у нея има една безгрижна игривост, която досега не съм забелязвал. Разговорът ни върви съвсем леко. Разказва ми за магистърската си степен по История на Ренесансовото изкуство от Нюйоркския университет. Дипломната й работа — каква изненада — е била за използването на образи на храни и напитки в творбите на Микеланджело. Споделяме си спомени от детството, нейното — протекло в богаташко предградие на Лонг Айлънд, моето — в порутена къща буквално на един хвърлей оттук. Споделяме си моменти от най-хубавите си пътувания. Най-вкусните храни, които сме яли. Любимите ни долнопробни филми. И така нататък, и така нататък.

През цялото време я карам да се усмихва и да се смее и я насърчавам да споделя повече. Когато си предаваме една чиния от ръка в ръка, за миг се докосваме.

По-късно ръцете ни се докосват още няколко пъти без участието на храна. И се задържат една в друга.

След като келнерът отнася съдовете от десерта ни — печен на фурна сладкиш, пълнен със смокини, на име бланкманж, и шоколадова торта „Нощ“, толкова лепкава, че зъбите ми залепват едни за други — й казвам:

— Добре, сега вече ще ти дам това, за което си дошла.

— О, Боже, колко си противен! — възкликва тя, дръпва се назад и си закрива очите. — Вечерята е опропастена. Мисля, че ще повърна!

Аз се преструвам на смазан от мъка.

— Съжалявам — отронвам. — Такъв ме е създал Господ. Можеш ли да ми простиш?

Посягам напред и погалвам ръката й над лакътя. Освен това безсрамно я поглеждам с очите на бито куче.

Така и обаче не й отдавам пълното си внимание.

През цялата вечер държа под око и един мускулест, облечен в костюм мъж с близкоизточни черти, който бавно обхожда салона.

Изглежда, че сега, след като съм свалил маската, ме е забелязал.

В момента говори в микрофона на китката си. Вероятно съобщава на останалите от екипа на охраната — сигурно съставен от други бивши агенти на „Мосад“ — за присъствието ми.

Поне така се надявам.

О, забравих да кажа: „Сулар“ е един от ресторантите, управлявани от Дейвид Нийдъм.

Човекът, с когото отчаяно искам да разговарям във връзка с предстоящата атака.

Точно в момента е достатъчно да си седя на мястото и да го оставя той да дойде при мен.

Без жената, която ме придружава, да разбере, че съм го планирал от самото начало.