Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (89)

Глава 89

Трийсет минути и един разгорещен спор по-късно Кънингам отваря вратата към стаята за разпити и вбесеният от безсилие федерален агент изхвърча навън. Аз се вмъквам вътре с тънка папка в ръка.

— Здрасти, Реджи — обръщам се към мъжа. — Може ли да те наричам Реджи? Аз съм Кейлъб.

Сядам срещу Брусар и му се усмихвам дружелюбно. Не е лесно, когато си изправен лице в лице с терорист, който ти е и съгражданин, нищо че не е пряко отговорен за нечия смърт. Само че трябва да го направя. През годините съм разпитвал много хора в стаи, досущ като тази. Гневни мъже, застреляли приятелките си. Смазани от живота майки, пребили децата си. Извратени типове, на които им доставя удоволствие да преследват и нападат жени.

Никой от тях обаче не е бил член на терористична организация или участник в заговор, който може би още не е приключил.

Отначало Брусар ме поглежда гневно. Предпазливо.

— Да караме поред — казвам. — Искаш ли да ти сваля белезниците?

Това определено не го е очаквал.

С ясното съзнание, че ни наблюдават, аз се обръщам, поглеждам към огледалото, и отправям умолителен поглед към Кънингам да прати някой да отключи белезниците.

— Разбирам какво се опитваш да направиш — ухилва се Брусар. — Класическата глупост с доброто ченге и лошото ченге. След малко ще ми предложиш вода и храна. Опитваш се да се сближиш с мен, за да проговоря. Е, няма да стане.

Свивам рамене.

— Умно, Реджи. Обаче ще те изненадам. Аз не съм ченге.

— Да не си адвокат? — пита той. — Служебен защитник?

— Не и не — отговарям. — Просто правя услуга на приятел от полицията. Местен, като теб… и като мен. Тия дни работя като готвач.

Той ме гледа с подозрение.

— Сериозно?

— О, съвсем сериозно — уверявам го. — Изкарах известно време в „Бренанс“, после в „Командърс Палас“, после в „Готро“… Учим се от най-добрите, нали така?

Той пита:

— А сега къде работиш?

— Имам си каравана за бързо хранене — споделям. — Постоянно се местим из града, казва се „Готвачът…

— … убиец“! — възкликва той. — Ти си оня тип с караваната за сандвичи, да, чувал съм те. — Поглежда към огледалото. — Какво правиш тук, човече?

— Както споменах, правя услуга на стар приятел — отвръщам.

Вратата се отваря и влиза един строен федерален агент с гневно изражение, който отключва белезниците на Брусар, без да продума, а после излиза и затръшва вратата след себе си. Брусар започва да разтрива китките си и въздъхва.

— Така е по-добре, благодаря — казва той. — И каква услуга му правиш?

— Просто се опитвам да помогна и на него, и на ФБР да разберат какво стана тази сутрин, но, между нас да си остане, външните идея си нямат за нищо.

На лицето му изплува лека усмивка, но той не сваля гарда.

— Я ми помогни да реша един спор — подканвам го. — Кой прави най-доброто гъмбо в областта? Според един приятел е „Талбътс“. Аз обаче се кълна в гъмбото на „Мама Гери“.

Очите му светват заради въпроса, точно както си помислих, че ще стане.

— То е като да обичаш едното си дете повече от другото. Не може. Откъде знаеш, че съм…

— Познах, че си местен по акцента — обяснявам, като се старая гласът ми да си остане спокоен и безгрижен. — Веднага мога да позная друг син на Луизиана, като го видя. Трябва да се подкрепяме. Тукашните сме специална порода.

— Напълно си прав.

— Точно това не разбират костюмарите — отбелязвам, като се опитвам да мисля за този добродушен човек пред себе си, а не за участието му в онова, на което станах свидетел тази сутрин. Кръвта. Писъците. Прекършените тела.

Продължавам:

— Идват тук и си мислят, че знаят всичко. Обаче само объркват нещата. Ако питаш мен, това съсипва града ни. Не ураганите. Хората. Външните. Онези, които нямат място тук.

Брусар започва да кима.

— Амин, братко. Тъй си е.

— Сега, разбирам защо това те ядосва, Реджи — не спирам. — Истината е, че и мен ме дразни. Когато дойдат външни хора и се опитват да ни омаят, да ни вземат онова, което прави Ню Орлиънс специален. Разбирам го. Но…

Млъквам за малко, за да се почеша по главата, все едно се опитвам да се сетя за някой отговор от кръстословицата в днешния „Ню Йорк Таймс“. — Това, което обаче не проумявам, е как можа да се поддадеш на приказките на човек като Били Нийдъм.

Следя реакцията му отблизо. Той не признава нищо. Но и не отрича нищо.

Напредвам.

Съвсем малко, но знам, че напредвам.

— Работил си в ресторант за морски дарове на крайбрежието в Бюръс — казвам. — Нали така? Докато преди две години не се появил нов инвеститор и съкратил куп народ. Най-вече дългогодишните служители. Сигурно хич не ти е било леко, Реджи. Но знаеш ли кой е бил този инвеститор?

Той се усмихва широко, но неловко.

— Стига де, човече, господин Нийдъм няма нищо общо с това. Той обича този град и го е грижа за нас. Поднасяш ме!

— Реджи, моля те, точно ти… Били Нийдъм твърди, че обича града и хората като теб, но стане ли дума за бизнес, парите са на първо място. Той е откупил ресторанта. Изчакай малко и ще ти донеса копията от договорите. Подписът му се мъдри на всеки документ. Предал е и теб, и приятелите ти, и колегите ти. И когато е дошло време да се възползва от вас, изобщо не се е поколебал, дори за секунда.

Усмивката е изчезнала. Аз засилвам натиска.

— Ти си бил от шофьорите на трактори — продължавам. — Но нещо се е случило. Тракторът ти е угаснал, бил е блокиран или може би… може би си променил решението си. Видял си всички онези изплашени туристи, всички онези хора, хукнали да бягат, и не си могъл да го направиш. Не си могъл да сториш онова, което Били е поискал от теб, да се врежеш в тълпата и да избиеш десетки невинни.

Брусар отново се обажда:

— Поднасяш ме. Аз… аз щях да го направя, обаче онези от платформата ми скочиха. Такъв беше планът. Просто не успях да го изпълня.

Пресягам се за папката и я дръпвам бавно към себе си.

— Реджи, нали знаеш онази приказка за плановете? Че карат Господ да се смее. Планове, казваш. Е, какво планира за сестра си Грейс и дъщеря й Мелиса?

Той замръзва, вперил поглед в папката.

— Да не си посмял — почти прошепва. — Да не си посмял.

Аз бавно поклащам глава.

— Предупредил си ги, нали? Казал си им да стоят далече от Френския квартал днес. Да не ходят на парадите. Да си стоят вкъщи. Но нали знаеш какви са децата… не слушат. Обещават ти едно, а после се измъкват навън и се надяват да не ги хванат. Но понякога ги хващат…

Отварям папката и я завъртам така, че Реджи да може да види какво има вътре: цветна полицейска снимка на тясна улица, пълна с боклуци — мъниста, цветя, празни бутилки, а на преден план — малка фигурка, покрита с жълто одеяло и множество жълти триъгълници с числа за маркиране на улики, пръснати около нея.

Брусар не продумва, но простенва тихо, отчаяно. Затварям папката.

— Били те е използвал — казвам. — Използвал е и теб, и останалите, а ние се опитваме да го намерим, Реджи. Преди да успее да използва някой друг. Преди да избие и други… като племенницата ти.

Още стонове.

— Реджи, къде е той?

Стонове.

— Реджи… моля те… помогни ни. Къде е той?

По бузите му се търкалят сълзи, той поклаща глава и отронва:

— Не знам. Не знам, честна дума…

— Реджи, полицията — съзнателно не споменавам ФБР — претърси ресторантите му, склада, дома му… Трябва да има къде другаде да се скрие. Нали така? Трябва да има място, за което не знаят.

Той кима.

— Мелиса… Мелиса…

Протягам ръка и докосвам леко неговата.

— За Мелиса е твърде късно. Съжалявам, Реджи. Но можеш да помогнеш да спасим други. Ти не си наранил никого, просто си се замесил в кашата… Сега имаш шанс да оправиш нещата.

Той се разхлипва, но съумява да каже:

— Има едно място… до Шрийвпорт… Някакъв ловен комплекс… Там се упражнявахме… Там планирахме…

— В Боужър, нали? — уточнявам. Сещам се как Били ми разказа, че преди година водил Дейвид на лов в Боужър.

Лукаво копеле, мисля си. Да ме насочи към братовчед си…

Брусар кимва.

— Били се беше настанил там, в едно бунгало… През нощта ни обясняваше какво трябва да направим, за да спасим Ню Орлиънс…

Той свежда глава.

— О, мили боже, моля те, прости ми.

Аз ставам и излизам с папката под ръка.