Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (71)

Глава 71

Събужда ме тихо жужене от телефона. Започвам да го търся опипом насред пълния мрак, който цари в непознатата спалня, докато все още съм полузаспал и изморен.

Откривам телефона и проверявам екрана. Съобщение.

10–19. СЛЕД ЧАС.

Изпратено е от скрит номер.

Сядам в леглото. Разтърквам очи. Прочитам съобщението отново и се опитвам да го разбера.

10–19 е полицейски код, който значи „Върни се в базата“. След час е шест сутринта.

Но какво, по дяволите, значи това?

Да не е шега? Грешка? Капан? Кой ми го е пратил? Защо сега?

Възможно е да е от стар приятел в управлението, който иска да ми каже нещо секретно на собствена територия. Може да е дори Кънингам.

А може и да е Морган, който се опитва да ме изкара от скривалището ми, за да ме арестува наистина.

Каквото и да е, трябва да призная, че изпращачът постигна своето — заинтригува ме.

Капан или не, искам да разбера повече. Днес е Марди Гра и не мога да рискувам да не се отзова на призива.

Измъквам се от леглото и нахлузвам джинсите и измачканата черна тениска, хвърлени на пода до леглото. Опитвам се да се движа безшумно, но се оказва, че не успявам.

— Къде отиваш?

Ванеса се размърдва под завивката. Дори в мрака на спалнята виждам, че лицето й е притеснено.

— Никъде. Излизам за малко. Ти заспивай.

Тя обаче ме хваща за ръката и ме дръпва да седна до нея.

— Не е честно — протестира. — Стига вече тайни. Стига лъжи. Мислех, че така сме си обещали, нали?

Кимам. Дали сме си това обещание само преди няколко часа, по пътя от нейната къща до тук.

— Тръгнал съм по нова следа — обяснявам. — Трябва да отида в централата на полицията. Това е. Друго не знам. Кълна се.

Тя ме гледа. После нежно ме докосва по бузата.

— Нали ще внимаваш? Ако нещо ти се случи, Кейлъб…

Тя не довършва. Преглъща мъчително.

— Ще внимавам — казвам. — И днес. И утре. Винаги.

Устните ни се докосват за миг. После ставам. Вземам си смит и уесъна от нощното шкафче. Пъхам го в джинсите.

— Ванеса, не мога да понасям мисълта, че нещо може да ти се случи — признавам й. — Моля те, помисли отново… Моля те, махни се от града. Тук не е безопасно.

— Ти оставаш ли? — пита тя.

— Знаеш, че оставам.

Тя отново се сгушва в завивките.

— Значи ще бъда в безопасност, Кейлъб. Винаги.

И аз тръгвам.

По това време на денонощието пътят от къщичката до управлението ще отнеме не повече от десет минути. Тъй като ми остават още петдесет до часа на срещата, се отбивам в кухнята на непознатия дом и отделям известно време да разбера как стоят нещата с храната. Оказва се, че положението е доста задоволително.

Тази къща не е моя. Собственост е на приятел — частния детектив Гордън Андрюс. Той я използва като тайно кътче за срещи с клиенти, които не искат да се показват на обществени места или в офиса му, както и като убежище на хора, попаднали в затруднение. Обадих му се, когато с Ванеса тръгнахме от тях, и той ми предложи къщата за толкова дълго, колкото е необходимо, което вероятно значи докато ФБР спре да ми се сърди.

Гордън е същият чревоугодник като мен и макар че е по-заинтересован от, така да се каже, алкохолната страна на словосъчетанието „храни и напитки“, се е справил доста добре със зареждането на кухнята си.

Включвам един котлон и сварявам тенджерка царевична каша. Щом кашата започва да къкри, я поливам с пълномаслена сметана, добавям чесново масло и отлежал пармезан.

Междувременно разбърквам няколко яйца с късчета пушена наденица и накълцана зелена чушка и ги превръщам във вкусна каджунска версия на бърканите яйца.

Когато и двете ястия са готови, ги пресилвам в чинии, добавям по едно стръкче магданоз за украса и ги прибирам в отделението за затопляне на фурната, като добавям и бележка на лепящо се листче, за да стане по-ведро:

Мила Ванеса, изяж ме.

Самият аз нямам особен апетит тази сутрин, но се насилвам да хапна две хапки препечена багета, намазана с креолски конфитюр от домати и босилек. Прокарвам я с кафе от цикория. После, в шест без петнайсет, тръгвам.

Както съм и очаквал, улиците са пусти, с изключение на чистачите, които събират планини от мъниста, празни чаши и други боклуци, задръстили тротоарите и канавките. Това е затишието пред бурята.

Паркирам на Грейвиър стрийт до гранитната крепост, която някога беше мой втори дом. Качвам се бавно по каменните стълби. Влизам в стъкленото фоайе.

Оглеждам се, без да знам кого — или какво — очаквам да видя. Мяркам няколко дежурни полицаи от нощната смяна да си отиват. И няколко цивилни в чакалнята, повечето с карнавални костюми и всичките мъртвопияни.

Поглеждам си часовника. До шест остават броени минути. И сега какво?

Чакам. Въртя палци. Разтривам си слепоочията.

Точно когато започвам да се чудя дали цялата работа не е била загуба на време, чувам един дрезгав глас да ме вика:

— Руни. Хубаво. Успя.