Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (33)

Глава 33

Двамата тръгваме нагоре по разнебитените дървени стъпала към къщата. Преди да прекрачим прага, Куинси ми подава хартиена маска за лицето и ръкавици за еднократна употреба, заедно с чифт калцуни. Не е нужно да казва каквото и да е: помня процедурата. Екипирам се, кимам и влизаме.

Веднага ме удря вонята на застояла урина. Пристъпвам напред в мрачното антре и виждам мръсни дрехи и плесенясали картонени кутии от храна, разхвърляни навсякъде. Забелязвам и доста консумативи за наркотици. Окадени лъжици, овъглени лули за крек, мръсни игли. Тази къща може и да е изоставена, но е ясно, че за някои хора е била нещо като дом.

Когато влизаме в дневната, усещам друга миризма. Миризма, която съм надушвал много пъти в кариерата си, но се надявах никога да не доловя отново.

Това е смрадта на разлагащо се човешко тяло.

Малката дневна изглежда още по-тясна, защото е пълна с хора, оборудване и движение. Във всеки ъгъл са монтирани преносими флуоресцентни лампи, които обливат мръсните стени и мърлявия килим с брутално ярка светлина. Подът е изпъстрен с пластмасови маркери за улики. Един техник прави снимки. Друг ръси с прах за отпечатъци вкоравена от мръсотия масичка.

Двама други техници проучват и вземат проби от тялото на Фарзат. Техните собствени тела закриват неговото от погледа ми, но изглежда, че е проснат в старо кресло. Босите му стъпала висят над подложката за крака под неестествен, странен ъгъл.

Куинси се обръща към двамата:

— Брайън, Де Сото, дайте да погледнем.

Двамата отстъпват от тялото… и разкриват гледка, от която всеки стомах би се обърнал.

Фарзат не просто лежи в креслото. Той е залепен за него, гол, а ръцете и краката му са здраво увити с дебели ивици сребристо тиксо. Тялото прилича на недовършена мумия. Тапицерията на креслото е изцапана с черно-кафяви петна там, където кръвта му се е просмукала в плата. По торса и крайниците му виждам странни кръгли рани с размера на монети от двайсет и пет цента — толкова дълбоки, че разкриват мускулите и дори костта. Главата му е увиснала настрани. Лицето му е застинало в гримаса на неподправен ужас. А устните и брадата му са покрити със засъхнала кръв, като муцуната на диво животно, което току-що е хапнало прясно месо.

Това не е обикновено убийство.

Фарзат е бил отвлечен. Държан в плен против волята му в продължение на Бог знае колко време.

И е бил изтезаван. По ужасяващ начин. До момента на смъртта си.

Каквато и информация да са се опитвали да измъкнат похитителите му от него, трябва да е била страшно важна. А те самите трябва да са били страшно жестоки.

— Нали ти казах, ужасна бъркотия — прошепва Куинси.

Преглъщам мъчително и бавно пристъпвам към тялото на Фарзат, за да погледна по-отблизо. Налага се да впрегна всичките си сили, за да устоя на подтика да се обърна, да вдигна маската и да си изповръщам червата.

— Откъде са тези кръгли рани? — питам озадачено.

Куинси отговаря сухо:

— Нали си чувал за наемни убийци? Тук си имаме работа с убиец, който ползва особено оригинални инструменти.

Проследявам погледа му до изплескана с кръв електрическа бормашина, оставена на пода, с кръгла бургия с назъбен ръб, дълга почти три сантиметра. Обикновено с такива бургии се пробиват дупки в стени.

В този случай обаче е била използвана, за да пробива дупки в човешка плът. Отстъпвам. Дишането ми се ускорява, а очите ми се насълзяват.

— Установихте ли приблизително часа на смъртта? — питам.

— Съдейки по температурата на тялото и степента на разлагане, в момента предполагаме, че е умрял преди шест до девет часа.

— Имате ли представа колко дълго е бил измъчван?

Куинси свива сковано рамене, сякаш носи на тях тежестта на целия окръг.

— Това, което аз бих искал да разбера — започва той, — е как точно са очаквали да изкопчат каквато и да е информация от него, при положение че… не е могъл да говори.

Объркан, аз отново пристъпвам към трупа и поглеждам по-отблизо окървавената уста на Фарзат. Един от техниците насочва лъча на фенерчето си към вътрешността й и осветява разръфано парче плът на мястото, където някога се е намирал езикът му. Копелетата явно са пъхнали бормашината в устата му и са натиснали спусъка.

— На бас, че ти се иска да имаш повече такива клиенти — отбелязва Куинси. — Е, да, не могат да усетят вкуса на храната ти. Но пък не могат и да се оплачат от нея.

Черен хумор. Такъв си е Куинси.

Аз обаче не отговарям на шегата му с друга. В момента изобщо не ми е до смях.

И ако не открия кой е убил Фарзат, при това бързо, само след няколко дни на цял Ню Орлиънс няма да му е до смях.