Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (16)

Глава 16

Може да съм всякакъв, но си държа на думата. Обещах на Марлийн, че ще почистя отново караваната, и точно това правя, и то как.

Мърморещата ми бивша съпруга се отправи към къщи няколко минути след Ванеса с един прощален словесен изстрел: „Горкият голям хубавец Кейлъб. Помисли си, че последното му ястие ще спаси принцесата. Обаче принцесата се връща при трола, а ти оставаш да миеш чинии“.

Знам, че е напълно права — което отказвам да призная на глас, — затова прекарвам следващия час в търкане на печката, повторно измиване на съдовете и приборите и повторна дезинфекция на плота за подготовка на продуктите.

На следващата сутрин ставам час по-рано от обичайното, все още скован и с болки от неравностойния ми двубой с бухалката, за да изтъркам хубаво „Готвачът убиец“ и отвън. Тъй като човек не може просто да прекара огромна каравана за бързо хранене през автомивката, паркирам работното си място до тротоара пред шарената ми къща в Треме — причудлива, историческа част от града, която направо обожавам — и го измивам на ръка. Напълвам една пластмасова кофа за боклук със сапунена вода, грабвам четката с дълга дръжка и се захващам за работа.

Не след дълго караваната е покрита с пяна от покрива до колелата. Аз също съм покрит с пяна. Задачата е по-тежка, отколкото изглежда, но ранното утро преди изгрев е хладно и тихо, така че се наслаждавам на усамотението си. Две съседски деца, които също са станали по първи петли, надничат към мен и ми махат ентусиазирано, а аз им махвам в отговор. Когато „Готвачът убиец“ и неговата вълшебна каравана започнаха да нощуват тук, се постарах винаги да раздавам остатъците от ястията на семействата от квартала, за които знаех, че трудно свързват двата края.

Но го направих както трябва. Давах им храна с бележка, в която твърдях, че изпробвам нови рецепти в кухнята и ако ми напишат отзив, ще ми помогнат. Схемата работи и до днес, и знаете ли какво? И те, и децата им наглеждат караваната и нито веднъж не се е случило тя да осъмне надраскана с графити, с пробити гуми или разбита ключалка.

Развивам градинския маркуч и започвам да обливам логото от скарида и кръстосани кости на „Готвачът убиец“, за да отмия и последните остатъци от пяна, когато децата от отсрещния край на улицата се развикват:

— Ей, господине! Внимавай! Внимавай!

Обръщам се и от другата страна на караваната изскача мъж. Тъкмо се готвя да насоча струята в лицето му с мисълта, че ледената вода може и да го събори, но навеждам маркуча и възкликвам:

— По дяволите, ти май се майтапиш.

Мъжът не е Тай Грант или някой от групичката му, нито пък е облечен в жълто. Дори не е репортер от „Таймс Пикаюн“ или от някоя телевизия, дебнещ в засада с надежда за интервю.

Мъжът е бившият ми началник, шефът на детективите Брайън Кънингам.

Докато свалям маркуча, той пристъпва напред и се обажда:

— Извинявай, не исках да те стресна.

Опитвам се да избегна срама, като отвръщам:

— Не затова казах „по дяволите“, шефе. Стресна ме как изглеждаш. Приличаш на парцал.

Не ми е приятно да го призная, но е вярно. Очите му са зачервени и подпухнали. Косата му е разрошена. Раираната му синя вратовръзка е мръсна и увиснала накриво над корема му. Ризата му пък е толкова измачкана, че прилича на бяла стафида, а по крачолите на сивия му панталон има петна. Дори в миналото, когато сме работили по особено брутални, шокиращи случаи, свързани с убийство, когато се е налагало да се крием някъде в засада дни наред, не съм го виждал в подобно състояние.

— Така става след цяла седмица безсъние — отвръща той. — Слушай, Кейлъб, трябва да си поговорим.

Поклащам рязко глава срещу бившия си началник.

— Не се хаби, шефе. Приключих с полицията.

Макар че никога няма да приема начина, по който ме остави да се пържа в собствен сос по време на разследването за стрелбата, го уважавам твърде много, за да го слушам как ми се моли. Сигурен съм, че е чул за срещата ми с бухалката на Тай Грант и иска да се сдобрим със закъснение. Подновявам миенето на караваната и водата закънтява по метала.

— Кейлъб, не съм дошъл да…

— Прекалено се забави с извинението — прекъсвам го. — Официално или не. Не ме интересува. Освен това напускането ми беше най-доброто решение, което някога съм вземал.

— Би ли ме…

— Дали ми липсва работата? — питам. — Разбира се. Но животът ми и сега е хубав, шефе. Готвя по цял ден. Обзалагам се, че тъпаците от Франклин Авеню рано или късно ще спрат да ме следват по петите и ще се върнат у дома да си продават наркотиците и да печелят пари. Освен това съм по-щастлив, отколкото…

— Мамка му, Руни, спри проклетата вода и ме чуй.

Работих за него шест години и нито веднъж не ми е повишавал глас. Нещо не е наред. Навеждам маркуча и затварям дюзата.

Той избърсва лице с дясната си ръка и въздиша дълбоко.

— Преди седмица, по време на среща на началниците на отдели дойде неочакван гост, който накара всички ни да наострим уши.

Кънингам хваща реверите на сакото си и започва да ги люлее напред-назад.

— Федерален. Облечен в много по-хубав костюм от моя.

Пускам маркуча на тротоара, мъча се да намеря сухо място по тениската си, за да си избърша мокрите ръце, и не успявам.

— Кой беше?

— Специален агент Маркъс Морган от отдела за контратероризъм на ФБР. Посети ни от любезност. Да ни уведоми — нас, простите селяци, — че той и екипът му са пристигнали, за да разследват заплаха за терористичен акт срещу Ню Орлиънс на високо ниво. Заплаха, която е едновременно правдоподобна и предстояща.

— Мамка му — изругавам. — Сега вече разбирам. Преди седмица на Бърбън стрийт видях двама полицаи под прикритие да оглеждат тълпата заедно с други двама спецполицаи от тактическия отряд в пълно бойно снаряжение. Не казаха какво правят там, само че някой на горните етажи се бил стреснал.

Той кимва.

— Стреснал се бил. Да. По-скоро са му изкарали акъла.

По тротоара се разлива локва вода от маркуча ми.

— С Марлийн забелязахме и два блек хоука да летят ниско над Гардън Дистрикт онази вечер. И това ли е част от разследването?

Кънингам кимва и добавя:

— Може и да си мислиш, че просто седиш тук и готвиш, Кейлъб, но явно съвсем не си изгубил набитото си око.

— Федералните казаха ли кога може да ни ударят?

Той разперва ръце.

— На Марди Гра, кога иначе? След девет дни. И не говорим за самотна откачалка или две откачалки, като при стрелбата в онзи нощен клуб в Орландо или бомбата на Бостънския маратон. В нашия случай е вероятно да си имаме работа с цял екип професионални, хладнокръвни убийци, които искат да посеят възможно най-много смърт и разруха.

Боже мой. Стоя тук, в тази мирна сутрин, на тротоара в любимия ми Треме, а имам чувството, че съм се озовал в един от онези кошмари, в които виждаш как те приближава някаква опасност, някакво зло, но краката ти не помръдват и не можеш да избягаш.

— Има ли информация как ще се случи?

Той свива рамене.

— Избери си. Камикадзета, опасани с динамит, самоделни бомби, снайперисти, биологично оръжие като антракс… Работата е там, че терористите винаги са на крачка пред нас и могат да превърнат в оръжие нещо, което иначе е напълно невинно. Макетни ножове, ножчета за самобръсначки, дори маратонки, подобно на онзи изрод, дето се опита да гръмне самолет през 2001 година. Само заради него хиляди души ежедневно се събуват по летищата.

Аз казвам:

— Какъв е нашият… Тоест, като изключим вдигнатата тревога и патрулите из града, какъв е планът за действие на отдела?

— План ли? — учудва се Кънингам. — За бога, Кейлъб, нямахме време за планиране, след като Морган ни изложи ситуацията. Всяко ченге в залата започна гръмко да си предлага помощта с каквото и да е. Всичко, което биха могли да поискат федералните, нюорлиънската полиция бе готова да им осигури. Ресурси, хора, оборудване, информация, каквото се сетиш. Точно заради това си видял спецполицаите по улиците.

Нагоре по настоящата улица две момиченца скачат на въже, а веселите им гласчета долитат чак при нас, двамата възрастни и помъдрели мъже, които си говорят за стотици — мамка му, може би хиляди! — жертви след малко повече от седмица. Тези две момиченца. Приятелите ми. Съседите. Туристите, пристигнали в търсене на забавления.

Сега те са просто мишени.

— И какво друго? — питам.

— Ха — възкликва той и се залюлява на пети. — Чудесен въпрос. „И какво друго?“ Всичко живо в онази зала с полумесец на значката настоя да направим повече, да излезем масово по улиците, да впрегнем пълния си набор от информатори и да изкопчим всичко, което можем от тях. Но нали се сещаш какво стана?

Ясно, мисля си, когато си спомням последната си година в гимназията точно след единайсети септември и как после разбрах, че информацията е била налична, че се е знаело за предстояща атака, но бюрократичната инертност и вътрешните дрязги са позволили на „Ал Кайда“ да изпълни плановете си без засечка и да прати три хиляди невинни души в гроба.

— Казаха: „Майната ви, не ни се пречкайте“.

Последва още една въздишка от преуморения ми, разтърсен от ситуацията шеф.

— Общо взето, е това. Морган нареди да си държим проклетите усти затворени и да не им пречим. Да оставим на тях да се справят със ситуацията.

— Господи, звучи нелогично, шефе — обаждам се аз. — При такива случаи ФБР винаги се координира с местните полицейски управления. Ние познаваме града по-добре от всеки друг. Какво е различното този път?

— Никой няма да го сподели с нас, Кейлъб — отвръща той. — В момента във Вашингтон текат срещи на много високо ниво. Изглежда, че опасността е от международен мащаб. Невероятно, нали?

Той поклаща глава с възмущение и ужас, а аз съм толкова ядосан, че бих могъл да пробия дупка в караваната си с юмрук.

— След като агентът и екипът му се изнесоха — продължава той, — думата взе старши полицейски офицер Фонтейн. Всички, и наистина имам предвид всички, си помислихме, че ще ни заяви да пратим федералните по дяволите, че трябва да спасим града си и да направим каквото е необходимо за целта. Вместо това проклетият гъзолизец ни повтори заповедите на Морган. Представяш си каква беше реакцията… Той обаче отказа да ни каже каквото и да било повече. Дори заплаши, че който не следва дословно нарежданията на Морган, ще бъде уволнен на мига. Без предупреждение.

Отвратен съм, но не и изненадан.

— Е, да, от гледната точка на Фонтейн сигурно е логично — отбелязвам. — Ако следва нарежданията на ФБР и нищо не се случи, си спечелва добро име в Бюрото. А ако нещо все пак се случи, е, неговите ръце са чисти. Как би могло нашето малко управление да надвие големите лоши федерални агенти от Вашингтон?

— Да, мамка му, както винаги си прав, Руни.

— Но пък от друга страна… може федералните да са се престарали. Да се вълнуват излишно. Може би информацията им е ненадеждна, а не им се иска да се червят от срам, ако се окаже погрешна.

— Ами ако информацията не е погрешна? — натъртва той. — Това не значи, че трябва да спазваме нарежданията им, нали така? Но ето че точно това правим, седим с пръст в носа.

Гледам как момиченцата скачат на въже и се извръщам, за да не се налага да ставам свидетел на невинността им и, да — уязвимостта им. Казвам:

— Мда, звучи точно като зле функциониращото полицейско управление на Ню Орлиънс, което така добре познавах и обичах.

— Единственото и неповторимото — съгласява се той.

Вземам отново маркуча, за да го навия и прибера.

— Не се обиждай, шефе, но определено се радвам, че вече не съм част от него.

Той присвива очи и ме поглежда по начин, който ме кара да застина на място.

— И аз се радвам — изрича той. — Точно затова съм тук.

— Как така?

— Руни, трябва да ни помогнеш.