Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (60)

Глава 60

— Хайде сега всички да паднат на колене с ръце на тила! — провиквам се. — Веднага! Или вдигам всичко във въздуха!

Мъжът замръзва, осъзнал какво се случва. Очите му се стрелкат насам-натам, вижда как бензинът се разтича около него и продължава да се лее към съучастниците му.

— Ох, мамка му — промърморва той и посяга за пистолета си.

— Лоша идея — казвам. — Искрата от изстрела може да ни взриви всичките… тоест, ако аз не възпламеня бензина преди това.

По лицето на мъжа се изписва объркване и ужас.

— Ей, ей, добре, успокой топката — примолва се той и вдига празните си ръце. Залита назад към приятелите си и се обръща към тях. — Ей, имаме проблем!

Другите трима бързо се усещат — особено когато забелязват горивото, течащо към тях.

Единият от двамата, които са застанали пред вратата на тоалетната — жилав мъж на средна възраст с мърлява тираджийска шапка, вади неугледен на вид револвер.

Аз запалвам хартиената топка и я поднасям напред като факла.

— Ангъс, не стреляй! — изкрещява първият мъж, размахал ръце във въздуха като шофьор на внезапно повредила се кола, който търси помощ.

— Чухте го! — викам аз. — Сега ще броя до три. Едно! Две!

Мъжете разменят няколко думи, които не чувам. Очевидно е, че започват да изпадат в паника. Мислят ме за луд. Каквато е и целта ми.

Не им отнема още много време да решат да си плюят на петите.

Псувайки под носовете си, никой от четиримата не прави каквото им казвам. Двама се хвърлят към колите си. Другите двама, включително тираджията с револвера, хукват да бягат в обратна посока.

Когато се изгубват от поглед, се успокоявам и хвърлям пламтящата хартиена топка на земята. Тя пада право в локвата гориво… и угасва с напълно безобидно съскане.

Какви идиоти, мисля си, обхванат от възторг след успеха на маневрата си. Със сигурност са израснали в гледане на екшъни. Само че в истинския живот е почти невъзможно да възпламениш бензин по този начин въпреки холивудското клише. Освен това аз избрах дизел. Той е още по-трудно запалим.

Радостта ми обаче не трае дълго. Хуквам към тоалетната и започвам да удрям по вратата.

— Ванеса? Кейлъб е! Добре ли си?

Тишина. Продължавам да удрям по вратата. Да викам името й. Нищо.

Стомахът ми започва да натежава от ужас. Дали изобщо е вътре?

Дали е жива?

След период, който ми се струва като цяла седмица, чувам ключалката да прищраква.

Бавно отварям вратата.

Там е. Сгушена в ъгъла като подплашено животно. Бузите й са набраздени от ивици сълзи и спирала за мигли. Ужасена е, но изглежда невредима.

Не продумвам. Гърлото ми така се е стегнало, че не знам дали бих могъл, дори да исках.

Приклякам до нея и я взимам в обятията си. Това е най-силната, най-всеотдайната закрилническа прегръдка, която някога съм предлагал на някого. Изпълнен съм с облекчение… а после и с гняв.

Трябва да хвана поне един от онези гадове и да ги накарам да си платят — особено ако по някакъв, какъвто и да е начин са свързани с атаката на Марди Гра!

— Иди в колата ми, заключи вратите и се обади на 911 — заръчвам й и пъхам ключовете и телефона си в ръцете й. Тъй като тя се колебае, аз излайвам — Просто го направи! Сега вече няма проблем да се обадиш на полицията. В безопасност си. Ще се върна, обещавам.

Преди тя да успее да каже каквото и да било, с което да промени решението ми, аз скачам на крака и започвам да тичам право през локвата дизел към тротоара. Поглеждам наляво и надясно. Колите отдавна са изчезнали. Онзи с бръснатата глава също го няма.

Успявам обаче да зърна мъжа с тираджийската шапка, онзи, когото единият нарече Ангъс. Движи се доста бързо… но изглежда, че е наранен, защото куца.

Горкичкият.

Като лъв, избрал най-слабата газела в стадото, аз се втурвам в преследване. Профучавам през улицата, като избягвам на косъм удар с микробус. После ускорявам ход. Разбутвам няколко души от пътя си. Заобикалям не един, не двама, а цели трима тийнейджъри на електрически тротинетки.

Настигам го — той поглежда през рамо и едва сега ме вижда. Внезапно обзет от страх, мъжът се опитва да побегне по-бързо. Шапката му пада и разкрива рошава руса грива, но той продължава да куца.

Скачам върху него. Обгръщам кръста му с ръце. Събарям го и той пада на циментовия тротоар. Пистолетът му се плъзва извън обсега на ръцете му, когато двамата заедно се приземяваме с трясък, от който костите ми изтракват.

Ако все още бях полицай, вече щях да му дърпам ръцете зад гърба, да му нахлузвам белезниците и да му изреждам правата.

Вместо това извивам едната му ръка и блъскам лицето му в цимента.

— Кой си ти, по дяволите? — викам. — И кой ти каза да нападнеш Ванеса?

Той не отговаря. Може би защото пъхти като куче.

А може би му е нужно още малко… насърчаване.

Извивам ръката му по-силно, докато не простенва от болка. Забелязвам, че по кожата му има пресни следи от изгаряне. От лакътя надолу и двете му ръце са в плетеница от затворнически татуировки, сред които и една с черен кръст в черен кръг.

О, боже. Онази жена, която печеше скариди на скара близо до тайната квартира в „Сейнт Рок“, ми беше казала, че е видяла наоколо да се навърта рус мъж с точно този националистически символ, татуиран на ръката. Има голяма вероятност това да е същият мъж.

— Ако бях на твое място, Ангъс — изръмжавам, — щях да започна да говоря.

И най-сетне той проговаря.

— Майната ти!

Аз си поемам дълбоко дъх. Трябва да остана спокоен. Особено предвид факта, че е започнала да се събира тълпа от зяпачи. Сигурен съм, че някой от тях всеки момент ще започне да снима всичко с телефона си. Значи трябва да побързам.

— Какво е станало с носа ти? — питам. — Да не е счупен?

— А? — недоумява той и извръща леко глава, за да ме погледне.

Удрям го в носа с основата на дланта си. Хрущялът изпуква.

Бликва кръв.

— А сега?