Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (20)

Глава 20

На следващата сутрин се впускам в работа благодарение на мускулната памет, натрупана след стотици смени, но заради снощния провален опит да получа някаква информация за мияча на чинии на Беа, умът ми е другаде. Докато режа, кълцам и подготвям продуктите, отново превъртам вчерашните събития в главата си и се чудя дали не трябваше да пробвам друг подход, като например да поговоря със самата Беа вместо с подозрителния й персонал.

Марлийн два пъти ми казва нещо и на третия път ме сритва в пищяла.

— Ей! — виквам.

— Ти си ей — отвръща тя и си избърсва ръцете в някаква кърпа. — Какво ти става?

— Нищо, работя. На теб какво ти става?

— Два пъти се опитах да говоря с теб, а ти само ми изгрухтя насреща. Е, какъв е проблемът? Още ли мислиш за омъжената блондинка?

— Не — отговарям. — Просто се опитвам да си нарежа нещата за рязане. Извинявай. Какво казваше?

Тя ме плясва по задника.

— Глупчо. Казах да не забравиш, че днес правим обща смяна за закуска и обяд, та да не подготвяш прекалено много зеленчуци, ясно?

Отново започвам да режа.

В някакъв момент до слуха ми достига противното ръмжене на спортна кола. Цяла сутрин въпросната кола кара напред-назад по Лойола Авеню — шестлентовия булевард, на който сме паркирали караваната тази сутрин. Това е четвъртото минаване за последния час. Първите три пъти просто игнорирах звука, но вече не мога. Човек трябва да е особен вид изрод, за да насилва десетцилиндровия си двигател по този начин отново и отново само за да развали иначе чудесния ден.

После обаче се запитвам: дали пък няма нещо общо с мен?

Един редови член на бандата от Франклин Авеню никога не би могъл да си позволи такова возило… освен ако не го открадне. Може би шофьорът ми изпраща послание. Предупреждение. Също като онази нощ, когато дойдоха тримата от бандата и просто стояха на опашката и гледаха лошо.

Подавам глава през прозореца за сервиране, точно когато колата минава покрай нас. Виждам я само за секунда — лъскаво синьо ламборгини „Хуракан“, което, ако питате мен, едва ли е най-удачното име за автомобил в Ню Орлиънс. Кабрио е, с прибран покрив, но не успявам да видя шофьора.

Какво мога да сторя?

Нищо.

Пред караваната се заформя опашка и аз се връщам към работата си.

Щом смяната свършва и последният клиент е нахранен, започвам да бърша печката и да търкам тиганите и приборите колкото мога по-бързо. Нямам търпение да си тръгна и си мисля, че вероятно днес изобщо не е трябвало да идвам на смяна. Часовете, които прекарах в кълцане, пържене и задушаване, може би щяха да са по-ползотворни, ако обикалях улиците, за да помогна на Кънингам и управлението възможно най-незабележимо.

Но как бих могъл да го направя, без Марлийн да забележи, че нещо не е наред?

— Хей — обръщам се към нея, докато свалям престилката си. — Имам да свърша едно-две неща, Мар, така че до края на деня ще си сама.

— Така ли? — отвръща тя. — А панталоните ти ще бъдат ли смъкнати за едно от тези неща?

Не й обръщам внимание и се приготвям да си тръгна, когато тя казва:

— Охо, я виж ти, хубавецо, какво съвпадение. Изглежда, че нещата, които имаш „да вършиш“, вече са тук.

Поглеждам през прозореца.

Ванеса е.

Облечена е небрежно, в тъмни джинси и червена блуза, и ми махва дружелюбно. Посещението й отново е изненадващо. Изненадата е приятна, но все пак…

Излизам от караваната.

— Здрасти — поздравявам я. — Бива си те да идваш в най-подходящия момент.

— Зает ли си? — пита тя.

— Просто ми се иска да се беше появила десет минути по-рано. Отново е затворено. А този път не мога да остана.

Веселото й изражение леко помръква, като че ли е свикнала мъжете в живота й да я разочароват.

— О, извинявай. Разбирам.

— Нищо. Какво става?

— Ами май трябваше да се обадя, но се надявах…

Тя замлъква, неуверена и сякаш притеснена. Разсеяно увива ръба на червената си блуза около пръста си. Въпреки онова, което се налага да направя, съм заинтригуван.

— Надяваше се на?

— Надявах се… че ще можем да се поразходим.

Мамка му.

Поглеждам си часовника. Две минути. Ще й отделя две минути.

— Добре, да се поразходим.

Не след дълго вървим по Лойола Авеню. Улицата е търговска и винаги натоварена — разминаваме се с тълпи от хора. Повечето работят в офиси и са облечени в костюми и с вратовръзки, но има и доста туристи и почитатели на Карнавала в маскарадни костюми и маски.

Дали ще бъдат в безопасност след няколко дни?

— Ти си отраснал тук, нали? — започва тя. — Всичко това е… нормално за теб.

— Роден съм тук, да, общо взето, е нормално — отвръщам. — Ти пришълка ли си?

— Тук съм от две години и още свиквам — споделя тя. — Родена съм в малко градче на Лонг Айлънд, Глен Коув.

— Сериозно? — учудвам се. — Защо тогава не говориш със смешен северняшки акцент?

— Ти сериозно ли? Жител на Ню Орлиънс се подиграва на чуждите акценти? — Тя се усмихва и поклаща глава. — Почакай да се изморя и ще го чуеш.

— О, да, сигурно. На мъжа ти много ще му хареса идеята да те изморявам.

Пускам го като шега, като част от флирта, но нейната усмивка помръква.

— Нали не си го виждал днес?

— Лукас ли? Не. Защо?

Очите й се свеждат към годежния пръстен. Огромният диамант блести на слънцето като дискотопка. За разлика от вечерта, когато се видяхме за първи път, днес тя си го е сложила поради някаква причина.

— Ами… сутринта се скарахме за глупост — разказва тя. — Казах му, че съм се отбила в караваната ти онази вечер. Казах му и за страхотния сандвич, който ти ми направи. Е, Лукас превъртя. Разкрещя се, започна да ме обижда. Предупреди ме никога повече да не ям в „Готвачът убиец“.

— Олеле — възкликвам с престорена невинност. — Значи, не се налага да му се обаждам, за да откажа официално предложението му.

Това я разсмива, но само за момент. Искам да добавя нещо, но се спирам. Бих се радвал, ако напусне проклетото копеле, но бракът й не ми влиза в работата.

Тя продължава.

— Заявих му, че се държи като ненормалник. Че мога да правя каквото поискам. Че може би ще се отбия в караваната ти и днес, напук на него. А той заплаши, че ако се наложи, ще дойде с колата си, за да обикаля караваната цяла сутрин. Представяш ли си? С глупавото си ново ламборгини. Гърми като излитащ самолет. Заплаши и че ако ме види…

Една загадка по-малко, казвам си.

Виждам как лицето й се изопва от неприязън и запазвам мисълта за себе си. Свивам съчувствено рамене и й предлагам единствения бисер на мъдростта в романтичната сфера, за който знам със сигурност, че е истина.

— Бракът не е лесна работа — заявявам. — Можеш да ми вярваш.

Прекосяваме Грейвиър стрийт и стигаме до входа на Дънкан Плаза. Това е приятен малък парк, островче с разхлаждащи сенки и открито озеленено пространство насред морето от офис сгради. В парка се разхождат група кресливи ученици, които са доведени на излет, а един около трийсетгодишен баща подхвърля детска футболна топка на едва проходилото си, сладко момченце — играят на подаванка, макар че топката от пяна отскача от смеещото се лице на мъника.

— Искаш ли да се поразходим тук? — питам. — И да си подаваме топка?

Тя се усмихва широко на милата картинка, но се поколебава.

— Трябва да се връщам в „ЛБД“. След час е седмичната среща на персонала. После имам да интервюирам няколко кандидатки за салонен управител, а след това да одобря новото ни пролетно меню с коктейли…

— Ей, разбирам. Управляваш елитен ресторант с капацитет от шейсет души. Аз едва се справям с една каравана, в която работят двама.

— Не се подценявай, Готвачо убиец — отвръща тя. — Мисля, че караваната ти е много специално място.

Ванеса се обръща към мен. Прибира кичур руса коса зад ухото си.

После се надвесва напред и ме целува бързо по бузата. Отдръпва се свенливо, а аз питам:

— Това за какво беше?

— Просто целувка, Кейлъб. Нищо повече, нищо по-малко.

Тя се усмихва, завърта се и поема натам, откъдето дойдохме. Аз стоя и гледам след нея, а краката ми са здраво стъпили на земята.

Кълна се обаче, че усещам как се нося във въздуха.

После си поглеждам часовника.

Двете минути са се превърнали в петнайсет.

Вече не се нося във въздуха.

Имам работа за вършене.