Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (76)

Глава 76

БИЛИ. БИЛИ.

Името отеква в ума ми като погребална камбана.

Опитвам се да се сетя за първия ни разговор. Той се държа толкова дружелюбно тогава. Може би твърде дружелюбно. Виртуозната храна и скъпото вино. Толкова искаше да помогне. Толкова искрено.

И това е било лъжа?

Той бързо потвърди слуховете за разногласията в семейната империя… и после още по-бързо насочи вниманието ми към Дейвид, за когото каза, че е неуравновесен и опасен.

Той пръв събуди интереса ми към финансите на семейството, като спомена колко интересно четиво са. Ако Били е убедил Дейвид да даде пари на екстремистка групировка, значи е бил наясно, че рано или късно ще разбера, което ще накара братовчед му да изглежда още по-виновен.

Той дори призна за личната си връзка с Фарзат — в ролята си на инвеститор в кафенето, в което беше работил той!

Били. Били. Всичко започва да се навързва.

Крясвам на Дейвид: „Не мърдай!“, пускам яката му и прибирам пистолета си.

След това започвам да си опипвам джобовете за визитката, която ми връчи Били. Онази с личния му номер, надраскан на гърба.

Откривам я. Още е в джоба ми от предишната нощ. Изваждам си телефона и трескаво набирам номера.

— На кого се обаждаш? — пита Дейвид, обзет от ужас. — Какво става? Нали не мислиш, че братовчед ми…

— Млъквай! — сопвам се аз и покривам ухото си с ръка.

Условията за телефонни разговори вече са лоши и стават все по-лоши. Иззад ъгъла току-що се е показал оркестър. С всички сили свирят When the Saints Go Marching In^[1] и тълпата започва да припява ентусиазирано.

— О, щом светците тръгнат…

— Хайде, хайде — шепна, а телефонът звъни ли, звъни. — Вдигни, вдигни!

— Щом светците тръгнат към Рая…

Ако Били е мозъкът зад атаката, разбира се, че няма да си го признае по телефона. Наясно съм. Но ако успея да го разприказвам, да разбера къде се намира, да го убедя да се срещнем или да го подлъжа да изтърве някаква улика…

Здравейте, това е телефонът на Били Нийдъм, моля, оставете съобщение.

— Били, Кейлъб Руни е! — викам, за да се чуе гласът ми на фона на заобикалящата ме какофония. — Обади ми се веднага щом получиш съобщението. Става дума за… братовчед ти. Спешно е!

— О, щом светците тръгнат…

Затварям телефона и се вторачвам във визитката. После я смачквам.

Обръщам поглед към Дейвид, който помага на ранения си бодигард да се изправи.

После поглеждам към улицата, към парада, който е на път да достигне кулминацията си.

— Щом светците тръгнат към Рая…

Ето го бляскавия оркестър, всички в крещящи розово-златни униформи, размахващи инструментите си в ритъма на мелодията.

Зад тях се носи огромна платформа, изобразяваща Колизеума в Рим и пълна с маскирани гладиатори, които хвърлят мъниста и плюшени играчки високо във въздуха.

— О, Боже, нека съм сред тях…

Накрая оглеждам тълпата. Мъже, жени, деца. Толкова много деца. Натъпкани пред металните полицейски заграждения по протежение на Канал стрийт, пляскащи и пеещи от сърце и душа.

— Щом светците тръгнат към Рая…

В този прекрасен ден градът тупти с ритъма на щастието. На живота. На радостта.

Но ритъмът на моето сърце се ускорява.

Стомахът ми се свива от ужас.

Ръцете ми се овлажняват от пот.

Моля се да съм сбъркал… но се страхувам, че съм прав.

Атаката ще започне всеки момент.