Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (30)

Глава 30

С обидено, но и заинтригувано изражение, Били се подчинява. След като и двамата сядаме, аз придърпвам стола си по-близо до неговия и се привеждам напред. Класическа техника за разпит. Начин за изграждане на доверие.

С евентуален заподозрян.

— Откъде черпите цялата тази енергия, и ти, и семейството ти? — питам. — Имам чувството, че щом се огледам, някой от вас отваря нов ресторант.

— Единствената ми и неповторима сестра Емили, може би — отвръща той. — Братовчед ни Дейвид със сигурност. Моят основен приоритет е „Птит Ами“ и уроците по летене, когато имам възможност. Онези двамата са членовете на семейството, които не спират да разширяват империята.

— И не са само ресторанти — изтъквам. — По кулинарните блогове се говори, че семейството ви е започнало да се разпростира и към други звена на снабдителната верига. Инвестиция във ферма за органично цвекло в Полина. Хуманна люпилня за пилета в Хамънд. Фабрика за обработка на морски дарове в Пайнс Вилидж. Пропуснах ли нещо?

Наблюдавам реакцията му отблизо. Той обаче е непоклатим.

Казва:

— Абсолютно. Колкото повече контрол имаш над снабдителната верига, толкова повече контрол имаш над качеството. И печалбата. Поне те така виждат нещата.

— Звучиш, сякаш не си съгласен.

— Аз ли? — отвръща той. — Огледай се. Аз съм чревоугодник по душа. Не корпоративен нашественик. Ако това е темата, която искаш да обсъждаме, Кейлъб, съжалявам. Май си избрал грешния Нийдъм.

— Чакай само да изясня — не се предавам аз. — Фермата, люпилнята, фабриката — твърдиш, че нямаш никакво финансово участие в тях, така ли?

Той отговаря:

— Не мисля. Но не мога да ти потвърдя със сигурност.

Поглеждам го объркано. Що за успешен бизнесмен не знае какво съдържа собственото му портфолио?

— Искам да кажа — продължава той с тона на начален учител, обясняващ на глупав ученик какво е атом, — че е възможно да притежавам някакво малко финансово участие в тях. Финансите на семейство Нийдъм са сложни. Имаме осемдесет и пет годишна история в ресторантьорския бизнес в града. Четири поколения. Десетки деца, братовчеди, съпрузи и съпруги, бивши съпрузи и съпруги… и далеч не всички се разбират помежду си. Изгубил съм бройката на съдебните дела, арбитражите и извънсъдебните споразумения, през които сме минали. Парите ни са разпределени по повече съвместни тръстове и „подвижни фидуциарни инструменти“, отколкото са скаридите в Залива.

Разбирам какво иска да каже.

— Басирам се, че в Деня на благодарността ви е малко неловко около масата.

— Де да беше така — поклаща глава той. — Нещата са толкова зле, че много от нас даже не понасят да са в същата стая с други. Да седнем около една маса на семеен празник? Забрави.

Докосвам го съчувствено по ръката. Поредният номер от техниките за разпит.

— Чувал съм такива слухове — признавам. — Съжалявам, че са истина.

Той понижава глас и тъжно свежда глава.

— Ако знаеше и половината от нещата, които стават в това семейство, Кейлъб… щеше не само да съжаляваш. Щеше да се притесниш. Навярно дори щеше да ги споделиш с някой от приятелите си от полицията.

Нима? При тези думи наострям уши. Опитвам се да не го показвам, но съм се плъзнал към ръба на седалката.

— Какво имаш предвид?

— През годините… Чувал съм роднините си да се обвиняват взаимно в кражба. Присвояване. Пране на пари. Подкупи. Някои дори са… споменавали заплахи за насилствена саморазправа.

— Насилствена? — повтарям. — Били, май наистина започвам да се притеснявам.

Той отваря уста да каже нещо, но се спира. И дава на заден, щом осъзнава, че се е разприказвал твърде много.

— Виж, нали си бил полицай — бръщолеви той. Звучи разтревожен. — Знаеш какви са хората. Дейвид говори глупости, когато се ядоса. Закани, които никога няма да изпълни наистина. Ако помислех дори за секунда, че някой от семейството може наистина да осъществи заплахите си…

Тонът му изведнъж се променя от тъжен на весел.

— Но стига толкова за кирливите ни ризи — заявява той и изправя гръб. — Сигурен съм, че съм те отегчил до смърт.

Всъщност е точно обратното, разбира се. Но е ясно, че иска да смени темата. Затова не настоявам. Вече научих доста.

— Знам, че трябва да се връщаш в кухнята — казвам. — Няма да те задържам. Само още един въпрос. Колко добре познаваш Беатрис Сейнт Вил?

— Беа? Срещали сме се няколко пъти. Защо?

— Онзи ден — споделям аз — минах през кафенето й на Фрерът стрийт.

Не си направих труда да споменавам причината за посещението си.

— И какво мислиш? — пита той.

— Прави страхотен пай с пекани и шамфъстък. Много се харчи — отвръщам. — Твоята сметанова торта със захаросани пекани ми припомни за нея. Струва си да се пробва.

Усмивката му се разширява.

— А ти откъде мислиш, че почерпих идеята? С Емили сме ходили да ядем там няколко пъти. А и мисията на Беа с цялата тази социална справедливост, с наемането на бивши затворници, бивши наркомани и подобни… сестра ми направо се влюби в нея. Тя беше от първите инвеститори в заведението. Дори накара Дейвид да вложи малко пари.

Интересно. Все още разполагам само с няколко щриха от картината. Но лека-полека като че ли започва да се оформя някакъв образ. Поне адски много се надявам.

— Благодаря още веднъж за великолепната вечеря, Били — казвам, след което се изправям и му стискам ръката.

— Винаги си добре дошъл. Надявам се, че ще се виждаме по-често, Кейлъб.

Аз му стискам ръката по-здраво.

— Нещо ми подсказва, че ще стане точно така — съгласявам се.