Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (44)

Глава 44

Келнерът ни слага сметката на масата. Аз посягам да я взема, но Ванеса я дръпва толкова бързо, че усещам повей на вятър.

— А, не — обажда се тя закачливо. — Сделката си е сделка, Кейлъб. Помисли за всички вкуснотии, с които ме храниш ти напоследък.

— Не е честно — отвръщам. — Аз ти сготвих само два сандвича и една-две лъжици царевична каша. А това тук е разточителна вечеря от три ястия.

Тя обаче настоява. Слага кредитната си карта върху сметката и казва:

— Така или иначе ще го броя за фирмен разход. Ще накарам съпруга си да плати.

Когато келнерът се връща с касовата бележка, виждам, че сега охранителят е застанал до въртящата се врата към кухнята. Наблюдава ме внимателно като снайперист, който се готви за изстрел.

Разпознавам мъжа до него, който му шепне нещо на ухото. Това е шофьорът на Дейвид Нийдъм. Същият израелски задник, който преди два дни ми тикна пистолет в лицето на задната седалка на линкълна.

Това означава, че Дейвид е пристигнал преди малко.

Отлично. Точно както се надявах.

— Трябва да се отбия в тоалетната — предупреждавам Ванеса. — Става ли да се срещнем отпред?

Изправяме се и се разделяме. Аз тръгвам към тоалетните, докато тя излиза навън. После сменям посоката и поемам към бодигардовете на Дейвид.

— Здравейте, господа — поздравявам. — Струва ми се, че шефът ви ме…

Буффф! С едно бързо движение шофьорът забива юмрук в корема ми.

Превивам се надве. Опитвам се да си поема въздух. Очаквам нов удар.

— Знам, че не ви очаква, господин Руни — отбелязва шофьорът. Гласът му е силен, овладян. — Но иска да ви види.

Двамата ме повеждат към кухнята, пълна със суетящ се персонал, и ме въвеждат в тесен, тъмен склад. Заемат позиции пред вратата, а аз виждам Дейвид Нийдъм, застанал насред помещението до пирамида от бутилки със сос беарнез.

— Голяма змия си, Руни — заявява той мрачно.

— Ами не е лесно човек да си уреди среща с теб — отвръщам аз. Още се боря за глътка въздух и да не повърна чудесната вечеря, която току-що съм изял. — Приемам, че си получил съобщенията, които ти оставих снощи, тази сутрин и следобеда?

— Получих ги — потвърждава той и скръства ръце. — Значи заплашваш да пуснеш фалшиви финансови данни на „Таймс Пикаюн“, които ме свързват с убит терорист? Я стига глупости. Това е най-абсурдното и обидно нещо, което някога…

— И въпреки това веднага хукна насам, за да ме видиш в мига, в който се появих в един от ресторантите ти — посочвам. — Слушай, Дейвид. Данните са истински. Ако не бяха или ако ти нямаше какво да криеш, сега нямаше да водим този разговор.

Бледото му лице се стяга — или е от нерви, или от ярост. Или от двете.

— Нищо не крия. Но една клеветническа статия… помисли само как ще навреди на ресторантите ми. Ти по-добре от всички би трябвало да знаеш как осъждането в очите на обществеността може да унищожи всяка кариера.

Пристъпвам към него и казвам:

— Не желая да съсипвам бизнеса ти. Опитвам се да разкрия терористична клетка, преди да е станало твърде късно. Обясни ми тогава защо един богат, консервативен, параноичен кулинар с охрана, достойна за престолонаследник, праща пари на ислямска фондация от бедните квартали, която се грижи за бедните бежанци.

Той придобива объркан вид.

— Ислямска фондация ли? Какви ги говориш?

— Не се опитвай да лъжеш, Дейвид — притискам го. — Превел си дванайсет хиляди долара на „Кресънт Кеър“ през четири различни кухи фирми. Достатъчно, че да се закупят няколкостотин килограма изкуствен тор^[1]. Цели каси барут. Десетки тенджери под налягане. Господ знае какво друго. Това е единственият ти шанс да излезеш чист от блатото и да спреш атаката, преди да е станало късно.

Правя още една крачка към него. Той обаче не помръдва.

Всъщност започва да се усмихва.

— Струва ми се, че изпаренията от готвенето в онази твоя таратайка са ти замъглили мозъка — казва меко. — Имаш ли представа на колко фондации съм превеждал пари през живота си? Тази „Кресънт“, която спомена, изобщо не съм я чувал. Но щом съм им дал пари, не се съмнявам, че вършат блестяща работа. И напълно законна.

Той си поема дъх. И се ухилва лукаво.

— Докато те слушах, звучеше, все едно си надушил гореща следа — продължава. — А ти нямаш нищо. Сега си вземай маската и лъжите и се махай от ресторанта ми.

Инстинктите ми подсказват, че копелето лъже. Той е толкова побъркан на тема контрол, че не се и съмнявам дали знае колко точно са салфетките във всеки един от ресторантите му. Знае марката на писоарите във всяка тоалетна. Със сигурност знае къде отиват парите му.

Изпитвам внезапното желание да му извия врата и да не го пускам, докато не ми признае истината… стига пред вратата да нямаше двама въоръжени бивши командоси.

— Не се притеснявай — обаждам се. — Друг път няма да стъпя тук.

Не се стърпявам и добавям:

— Тиквичките бяха пресолени, а агнешкият ми котлет беше сух.

Той се усмихва.

— Благодаря за отзива, Готвачо убиец. Може би някой ден ще се прежаля да сервирам кучешки лайна от каравана.

Прави пауза и нанася последен удар:

— Или да тръгна след нечия чужда жена.

Юмруците ми сами се свиват. Сега наистина искам да му извия врата. Че и по-лошо.

Но запазвам самообладание. С цената на огромни усилия. Обръщам се и излизам от склада. Ескортиран съм от двамата му бодигардове по обратния път през кухнята.

Този път обаче те ме завеждат пред изхода „само за персонал“.

Вратата се отваря към мрачна, тиха уличка.

Осъзнавам, че тук няма никой, и се завъртам. Вдигам юмруци и се подготвям за удара.

Само че двамата израелци просто ме гледат. После затръшват тежката врата в лицето ми.

Сега, когато съм останал сам, ме спохождат две мисли.

Първо, сега съм по-разтревожен от когато и да било.

Второ, и тиквичките, и агнешкият котлет бяха съвършени.