Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (37)

Глава 37

Още съм полусляп от спрея и не мога да шофирам, затова излизам на улицата и спирам с бясно махане първото оранжево такси, което виждам.

Шофьорката е жена на средна възраст с дебели плитчици, сипещи се по гърба й като водопад. За миг си мисля, че не помня последния път — ако изобщо е имало такъв, — в който съм се возил с таксиджийка, след което мислите ми се насочват към Марлийн.

Боже господи, в какво съм замесил горката жена?

Щом пристигаме, хвърлям снопче банкноти към шофьорката и дори не я изчаквам да спре колата, преди да отворя задната врата и да изскоча навън.

Две коли на нюорлиънската полиция и една линейка са паркирани с включени двигатели до караваната на „Готвачът убиец“, която тази вечер се намира на една тиха пресечка на Еспланейд Авеню в Марини.

Обичната ни каравана е била вандализирана.

Предното стъкло и страничните прозорци са изпотрошени. Външната метална броня е очукана и огъната. Гумите са нарязани. Дори логото със скарида и кръстосани кости е напръскано с грозни черни графити. Да не говорим за вътрешността, която е напълно съсипана.

Гледката е стъписваща, покъртителна.

Имам чувството, че са ме ударили с юмрук в корема.

Но най-лошото тепърва предстои.

— Марлийн?! — провиквам се, докато тичам към задната част на линейката.

Тя седи на задната броня, а наблизо са застанали двама полицаи, единият с клипборд в ръце. Пише нещо, вероятно завършва свалянето на показанията й. Нито единият, нито другият са ми познати. Има и двама парамедици, единият от които тъкмо привършва с бинтоването на лявата й ръка, а другият отстъпва назад, след като е светнал с фенерче в очите й.

Бившата ми жена изглежда разтърсена и пребита… но е все така силна и войнствена.

— Марлийн — повтарям, докато тичам, останал без дъх, към нея. — Добре ли си?

Тя ми хвърля поглед… и започва.

— Отче наш, който си в небесата, никога не съм и помисляла, че ще доживея този ден — казва. — Непоклатимият Кейлъб Руни пуска сълза?

Аз се усмихвам, обзет от облекчение, заедно с доста други чувства, които не съм изпитвал към тази жена от години. Избърсвам все още раздразнените си от спрея очи.

— Не се ласкай — отвръщам. — Преживях леко спречкване малко преди да ми се обадиш. Няма значение. Разкажи какво стана.

Марлийн си поема дълбоко дъх и започва да говори.

Било тъмно, тя била в караваната и разчиствала след вечерната смяна, когато чула задната врата да се отваря. Помислила, че съм аз, и не се обърнала да погледне. И тогава някой я хванал отзад, блъснал я на пода и я ритнал силно няколко пъти, преди да се захване с потрошаването на кухнята.

Марлийн не успяла да види нападателя добре, но можела да каже, че бил на трийсет или четиресет и няколко, силен и в добра форма, етническа принадлежност неизвестна. По време на нападението чула отвън шум от чупещо се стъкло и свирене на гуми. Което значи, че е имало поне още един нападател. Може да са били и повече. След минута или две те спрели да трошат и избягали. Понеже било късно, улиците, общо взето, били празни и вероятно повечето минувачи все още смятали, че шумът е от някакво празненство преди Марди Гра, или пък са били прекалено пияни да забележат каквото и да било. Марлийн се взела в ръце и набрала 911, след което се обадила на мен, точно докато се възстановявах от напръскването с лютив спрей в очите.

Марлийн разказва историята спокойно, но докато я слушам, аз се разтрепервам от ярост към зверовете, извършили това, и срам, че поне частично вината е моя.

— Някой от двама ви има ли врагове? — пита единият полицай, мъж на средна възраст със силен акцент от покрайнините.

— Господин полицай — отвръщам аз, — не се преструвайте, че не знаете кой съм. Години наред работих в полицията. Разгледайте папките ми с приключени случаи. Имам много врагове.

И това не включва онези, които съм си създал през последните дни.

Като бандата от Франклин Авеню, Лукас Дод, Дейвид Нийдъм или тъпаците, които ме пребиха пред автоморгата онази нощ и които може да са дошли да довършат започнатото.

По дяволите. Списъкът е по-дълъг от Мисисипи. Откъде да започна?

След като парамедиците приключват с прегледа и превързването на незначителните драскотини и синини на Марлийн и след като полицаите ни дават искреното, но лишено от смисъл обещание, което добре познавам — че „ще направят всичко по силите си виновниците за случилото се да бъдат намерени“, всички се отправят към колите си и си тръгват.

Сега сме само аз, бившата ми жена, съсипаната ни каравана… и още по-съсипаната ни връзка. Неудобно е. Напрегнато. Тихо. Накрая аз нарушавам мълчанието, макар и неохотно.

— Мар… Толкова съжалявам — започвам. — Аз съм виновен. И наистина ти обещавам да намеря копелетата, които ти причиниха това. Които и да са, са допуснали огромна грешка.

— О, Кейлъб — изсумтява тя. — Я млъквай. Казах ти да внимаваш! Онова, с което се занимаваш от една седмица, каквото и да е… то е проклетата огромна грешка.

Прехапвам си езика. Занимавам се с опити да не допусна терор в града. Но в хода на случая съм допуснал терора в дома си.

Сега просто ще се наложи да положа повече усилия, да действам по-разумно и да съм готов да им върна десетократно причиненото на Марлийн.