Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (91)

Глава 91

Няколко минути по-късно Кънингам ме изпраща от федералната сграда, а аз го питам с горчивина:

— Защо си тук? Защо не тръгна с федералните?

Той отговаря с изморена въздишка:

— Мразя хеликоптери. Нека федералните да оберат лаврите. Освен всичко друго съм изморен до смърт, Кейлъб. Нали можеш да си представиш какво е да си скрит в платформа за Марди Гра, свит надве, без да можеш да мърдаш, да вдишваш дизелови изпарения…

Стигаме до вратата. В мрака се виждат проблясъците на светкавици. Пред сградата са се скупчили репортери и оператори.

Кънингам казва:

— Не започвай да ми крещиш, като го чуеш, но вината не е изцяло на Морган.

— Да бе, не е!

Бившият ми шеф ме потупва по рамото.

— Помниш ли първия път, когато ти споделих за какво става дума? Докато си миеше караваната на улицата? Споменах ти, че се водят много срещи на високо ниво тук и във Вашингтон. Че случаят е от значение за международната сигурност. Е, разбрах от един от местните федерални агенти, че… от Вашингтон са прецакали Морган, и то много.

— Как?

Кънингам потърква лице с ръка.

— Ами било е свързано с международната сигурност. От ФСБ са се обадили на момчетата в централата на ФБР.

— Кой?

— ФСБ — повтаря той. — Руската шпионска служба, която замени КГБ. По някакъв начин научили за тукашното разследване и казали на ФБР, че разполагат с надеждна информация, която ще им предадат. Имайте търпение, ще ви помогнем, обещали руснаците.

Аз се намесвам:

— И се оказало, че не разполагат с нищо.

— Нищичко — отвръща той. — Шефовете на Морган не искали той да продължи с разследването… предпочитали да изчакат руснаците да разкрият сведенията си, да ни помогнат да разкрием заговора, за да си получат ФБР заглавията за това как отношенията между Щатите и Русия се затоплят и прочее глупости. Ето защо забавили Морган, а вчера иванушките се обадили и изтърсили: Ами извинявайте, но нямаме с какво да ви помогнем.

Чувствам се изморен, смачкан и предаден. Всички загинали и ранени по улиците… Можело е да бъде предотвратено. Ако не се бях впуснал след грешния Нийдъм. Ако Морган не се беше държал така безгръбначно с шефовете си. Ако старият ми началник беше показал среден пръст на ФБР и им беше заявил, че ние ще свършим работата.

Твърде много „ако“.

Кънингам леко ме удря по гърба.

— Между другото, Кейлъб, Бордът за разглеждане на случаите с прилагане на сила заключи, че си постъпил основателно и изчисти името ти. Забравих да ти го кажа в цялата тази лудница. Но ако искаш да се върнеш в полицията, не е късно…

Гласът му заглъхва, докато се опитвам да схвана какво ми говори, но новината не успява да ме развълнува. На фона на всичко останало тя просто изглежда незначителна. Частица от мен обаче се радва, че съм оправдан.

— Прибери се у дома, Кейлъб — заръчва ми Кънингам. — Прибери се. Аз ще ти се обадя, когато федералните сгащят Нийдъм. Ако имаме късмет, Били ще се опита да избяга, докато го арестуват… от военен хеликоптер на хиляда и петстотин метра във въздуха.

Проправям си път през тълпата пред сградата и се чудя как ще стигна до вкъщи, когато чувам свенлив женски глас:

— Господин Руни, моля ви, може ли да поговорим? Господин Руни? Моля ви.

Обръщам се и замръзвам от шок.

Жената е Рима Фарзат, вдовицата на Ибрахим Фарзат — сирийския бежанец, мияча на чинии, когото преследвах и който умря мъчително след изтезания.

Рима е облечена скромно, както и преди — черен панталон и черна блуза, с покрита глава, — но изглежда смалена и изтощена.

— Да, госпожо Фарзат — отвръщам и отстъпвам по-далеч от тълпата репортери и зяпачи. Спомням си последната ни гневна среща, която завърши, когато Рима ме напръска с лютив спрей.

Тя се оглежда и казва тихо:

— Аз… дължа ви извинение. Съжалявам за това, което направих.

Аз слагам ръка на сърцето си.

— Моля ви, госпожо Фарзат, няма нужда да се извинявате. Аз съм този, който съжалява. Съжалявам, че се държах така арогантно с вас, особено в подобен момент. Не трябваше да го правя.

Тя кимва и прехапва долната си устна.

— Аз… не съм единствената, която ви дължи извинение. Прачичо ми Салил ел-Шариф от „Кресънт Кеър“… той…

Кимам. Човекът, който се опита да ме разкъса с едрокалибрени куршуми, докато ровех за информация, свързана със съпруга й.

— Опитвал се е да ви защити, нали? — питам.

Тя кимва. Мисля си за нея, за тялото на нещастния Ибрахим и за пресилената реакция на чичо й, и почти чувам щракването в ума си, когато всички парченца от мозайката попадат на местата си.

— Съпругът ви… Убиха го Били Нийдъм и екзекуторите му, нали?

Тя не продумва, но тъжните й очи ми казват всичко, което ми е нужно, за да продължа.

— Убили са го, защото Били е открил, че съпругът ви е информатор. На ФБР, прав ли съм?

Тя скръства ръце и кимва с горчивина.

— Ибрахим… не беше особено добър съпруг. Но се опитваше да стане по-добър човек тук, в Америка. Разбра за този мъж, Нийдъм, и за заговора му, и отиде във ФБР. Казах му да не го прави, повтарях му го отново и отново. Защо да рискува живота си за тази страна, която ни трови с интервюта и проверки на миналото… и ни посреща с омраза и подозрение? Какво дължеше той на Америка след начина, по който тя се отнесе с него?

Още едно парче от мозайката попада на мястото си. Когато семейство Фарзат попадна в полезрението ни за пръв път и ги разследвахме, пратихме информацията за тях на Департамента по вътрешна сигурност, а оттам ни отвърнаха, че семейството е проверено и няма подозрения за връзки с терористични организации.

Разбира се, че няма да има подозрения — Ибрахим е работел за нас, бил е един от добрите. А „Кресънт Кеър“ се оказва чиста фондация. Просто се е замесила с не толкова чисти хора.

Рима въздъхва.

— Съпругът ми беше упорит. Настояваше, че въпреки недостатъците си, тази страна е хубаво място, че той ще й помогне да стане още по-хубаво… и след всичките му усилия… го убиха. Убиха го брутално.

Аз подемам:

— Когато се опитах да ви разпитам…

— Не знаех какво да мисля. Дали сте от ФБР и душите около мен? Дали сте от бандата на онзи Нийдъм и искате да ме нараните? Затова ви описах на прачичо ми и когато отидохте там…

— Мислел е, че ви защитава — довършвам.

— Да, а сега се крие. Страхува се, че ще го арестувате.

Над тъмната гладка повърхност на езерото Пончартрейн проблясват светкавици, които прорязват плътния мрак на облаците.

Казвам:

— Предайте му, че съжалявам и че що се отнася до мен, е в безопасност.

Въздухът се разцепва от гръмотевица. Рима се изсмива горчиво.

— Безопасност ли? Дали някога изобщо ще бъдем в безопасност?

Ще ми се да знаех отговора на този въпрос.

Наистина.