Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (6)

Глава 6

След като напуснат професията, повечето от познатите ми полицаи се отдават на голфа. Или на пиенето. Някои си купуват къщичка в Мексиканския залив и се посвещават на риболов и спокоен живот.

Аз ли? Захвърлих униформената риза, нахлузих чиста черна тениска и престилка и се върнах директно на работа.

Марлийн е преместила караваната след обедната смяна и тази вечер „Готвачът убиец“ е паркиран на Елижън Фийлдс Авеню, една от главните улици, минаващи през сърцето на „Марини“ — пъстър квартал, прочут с легендарните си джаз клубове и активния нощен живот. Тази вечер не е изключение. Когато пристигам, тъкмо е започнало да се здрачава, а купонът вече се вихри с пълна сила.

Макар да не изгарям от нетърпение да обсъждам въпроса с Марлийн, се надявам да успея да я дръпна настрани, преди да дойде навалицата за вечеря, и да й кажа какво се е случило. Само че пред караваната вече се е проточила опашка от гладни клиенти чак до следващата пресечка и виждам, че тя е решила да отворим по-рано.

Лапвам няколко люти чушки, скачам вътре и започвам да й помагам.

Следващите четири часа прекарвам в печене на скара на парчета сочно, накиснато в ром свинско шкембе. Пържа миди и скариди в каджунска панировка. Разбърквам огромна, вдигаща пара тенджера с яхния от червен фасул и пикантна шунка, толкова гъста и лепкава, че се притеснявам да не ми се откачи ръката.

Тази смяна е изтощителна. Безкрайна. Но, както винаги, в същото време е и въодушевяваща. След ден като днешния точно това е разнообразието, което ми трябва.

Щом затваряме за през нощта, с Марлийн най-сетне имаме възможност да поговорим. Изтривам потта от челото си и й споделям за изслушването пред борда. За това колко долно са се отнесли с мен. За личния ми разговор с Кънингам. За решението ми да зарежа полицейския пост. Докато говоря, изпитвам цял куп емоции — от тревога до облекчение, точно както когато се случваше всичко, довело до решението ми. Но се опитвам да говоря колкото се може по-безстрастно.

Обикновено приказливата ми бивша съпруга ме изслушва, без да продума. Когато най-сетне свършвам, тя се обръща към мен, присвива очи и пита:

— И какво ще правиш сега?

— Лесна работа — отвръщам. — Каквото виждаш пред себе си. Ще продължа да готвя с теб. Мислех да се отдам изцяло на готвенето. Ще ми се да разработя една-две нови рецепти. Да поосвежа менюто. Може би дори…

— Имам предвид сега — прекъсва ме Марлийн, с което ме връща на земята. — Плотовете ли ще измиеш, или ще изстържеш тенджерата за гъмбо? Тази каравана няма да се почисти сама, приятелче.

Поклащам глава и избухвам в смях. Марлийн също. Докато бяхме женени, тази жена ме побъркваше. Напоследък обаче е единственият човек, който ми помага да запазя здравия си разум.

— Сериозно, звучи ми като чудесен план — казва тя, когато се захващаме с чистенето. Откъсва няколко листове прозрачно фолио и покрива кофите с предварително подготвени продукти: накълцан чесън, лук, чушки и целина. Аз напръсквам оплесканата с храна печка с почистващ препарат и започвам да търкам.

— Особено като се има предвид, че Марди Гра е след няколко дни — продължава тя. — Допълнителната помощ ще ми дойде съвсем навреме. Лудницата ще е пълна.

Това е направо меко казано. Следващите две седмици в Голямото спокойствие ще накарат посрещането на Нова година на Таймс Скуеър в Ню Йорк да изглежда по-кротко от сбирка на клуб по шев и кройка.

— Гордея се с теб, Кейлъб — казва тя. — Знам, че не ти е било лесно да го направиш. Да откажеш компромис със съвестта си. За това се искат топки. И ти ги имаш.

— Е, ти със сигурност знаеш — отговарям с хитра усмивчица. — От личен опит.

Тя се преструва, че ще повърне.

— Ох, не ми напомняй!

Когато прибираме и последната кутия с храна, подреждаме хладилника, избърсваме всяка повърхност и измиваме и подсушаваме всеки съд и прибор, аз изключвам всички лампи и кухненски прибори и щраквам катинара на задните врати на караваната.

Междувременно Марлийн се отправя към купето и сяда зад волана. Запалва двигателя, а караваната изръмжава и потръпва.

— Да те закарам ли до мръсната ергенска дупка, която наричаш дом? — пита ме.

— Не, благодаря — отвръщам. — Нощта е прекрасна. Ще повървя. Ще помисля.

— Това вече ще е нещо ново — казва тя. — Е, добре. До скоро, Готвачо убиец.

Включва на скорост и поема с грохот по Елижън Фийлдс Авеню.

Аз оставам за миг на място, за да попия гледката — хората, музиката, енергията, — след което се обръщам и тръгвам в обратната посока. Тъкмо се готвя да пресека Ройъл стрийт…

… когато пред мен заковава кола малко преди да ме прегази.

— Ей! — възкликвам и отскачам назад. — Гледай къде…

Едва тогава разпознавам колата. Същият черен форд „Експлорър“ с лъскавите хромирани джанти от сутринта.

Шофьорът е мъж с жълта плетена шапка. Човекът до него е облечен в широк жълт потник.

А отзад, все още с жълтата си риза и вратовръзката от изслушването пред борда, седи Тай Грант.

Насочил леден поглед към мен, той оформя пистолет с палеца и показалеца си, след което ме „прострелва“ през отворения прозорец, докато джипът се отдалечава.

Инстинктивно посягам към истинския си пистолет, затъкнат в колана… но него, разбира се, го няма.

Единственото, което мога да направя, е да проследя с очи отдалечаващата се кола, докато не свива зад ъгъла и не изчезва в нощта, отнасяйки един разгневен бандит, който се е заклел да ми отмъсти.

А сега какво?

Поемам си въздух и пресичам улицата, както си бях намислил.