Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (68)

Глава 68

— Съжалявам, господине, затворено е.

Портиерът размахва ръце насреща ми, докато излизам от колата.

Паркирал съм пред „Птит Ами“ — кръчмата в Гардън Дистрикт, превърната в бистро, която е собственост на Били Нийдъм, братовчеда на Дейвид. Същият, който преди седмица ме нахрани с най-доброто от менюто си.

Същият, който ми разказа за разногласията и враждебността, разкъсващи семейството. За параноята на Дейвид. За заплахите му.

Били е причината изобщо да тръгна по тази следа. Посещението ми тук е ход, предизвикан от отчаянието ми, но пък може Били да успее да ми помогне да разплета случая.

— Няма проблем — казвам на портиера. — Не съм дошъл да ям.

Приближавам стъклената фасада на ресторанта, заслонявам очи с длани и поглеждам вътре. Изящните полилеи и настолните лампи светят. Келнерите, които в присъствието на клиенти се държат официално, сега си бъбрят безгрижно, докато метат пода и махат покривките от масите.

Почуквам няколко пъти по заключената врата, за да привлека вниманието на един общак, който в момента трупа купчина от столове наблизо. Той ми хвърля бегъл поглед, след което извръща глава. Аз пак почуквам. По-силно.

— Ей! — провиквам се през стъклото. — Ти. Да, ти. Слушай, трябва да говоря с шефа ти. Кажи на Били, че Кейлъб Руни го чака. Спешно е. На живот и смърт.

Безразличието на момчето се превръща в тревога. То спира да подрежда столове, поколебава се, но после поема през салона към кухнята.

Секундите преминават в минути. Докато чакам, мисля. За криволичещия път, който ме доведе до този момент на отчаяние. И за това какво всъщност ще кажа на Били.

Как, по дяволите, да съобщиш на човек, когото едва познаваш, че благодарение на него си заподозрял братовчед му в тероризъм?

Ето го и него, излиза от кухнята и си бърше ръцете в престилката. Докато отключва вратата и ме пуска вътре, лицето на Били прилича на маска на тревогата.

— Кейлъб — поздравява той. — Здравей. Наред ли е всичко?

— Здрасти, Били. Хайде да пийнем нещо. Защото не всичко е наред. Хич даже.

От фоайето, пълно със снимки на Били в компанията на знаменитости и кадри от пилотската кабина, той ме повежда към лъскавия махагонов бар на ресторанта. Аз сядам, а той минава зад бара.

— Пуснах бармана да си ходи — уведомява ме Били. — Какво ще пиеш? Не ме бива много да забърквам коктейли, но правя страхотен „Рамос“ джин физ, ако си в настроение за…

— Бърбън, какъвто имаш. Двоен. Сигурно и ти ще искаш да изпиеш един.

Той налива бърбъна и се вмъква на табуретката до мен. Вдига чашата си, за да се чукнем, но аз оставям моята на бара. Разклащам я, търсейки думите си в кехлибарената течност.

— Кога за последен път говори с Дейвид? — питам.

Той се намръщва.

— Братовчед ми ли? — озадачава се. — Не знам. Май преди две седмици. Защо?

Аз казвам:

— Струва ми се, че не сте особено близки. Колко добре го познаваш? И имаш ли представа на какво е способен?

— Не съм сигурен дали те разбирам — отвръща той. Изглежда объркан.

Отпивам първата си глътка бърбън. Алкохолът има остър, парещ вкус.

— След разговора ни онзи ден направих някои проучвания — започвам аз. — За семейството ви и проблемите ви. Говорих с Емили във фермата й. Проучих финансите ви. И всичко неизменно ме водеше към Дейвид. Всичко.

— Кое всичко? — пита той.

— Получих информация от достоверен източник. Че в града действа терористична клетка, която се готви да ни удари на Марди Гра.

Сега вече той ми отдава пълното си, стопроцентово внимание.

— О, боже…

— Исках да открия от кого тръгва заговорът — продължавам. — Какво точно планират. Откъде идват парите. Оказа се…

Преглъщам нова глътка бърбън.

— Има сложна мрежа, която все още не разбирам изцяло — обяснявам. — Разполагат с множество кухи фирми, през които прекарвате парите. Ислямски екстремисти работят с бели националисти. Не го разбирам. Едва съм се докоснал до повърхността на цялата работа…

Вадя измачканата снимка на Дейвид с Фарзат от джоба си и я слагам върху дървения бар.

— … но братовчед ти винаги се оказва в центъра на нещата, отново и отново.

Били пребледнява като платно. Взема снимката, сякаш може да го ухапе, и я разглежда отблизо.

— Това някой от лошите ли е? — пита.

— Беше. Радикализиран ислямист, който наскоро бе изтезаван и убит. Дейвид тайно му е превеждал пари през фондация-параван.

Били клати бавно и невярващо глава.

— Това… това е… лудост! — възкликва. — Говорил ли си с Дейвид за всичко това?

— Многократно — отвръщам. — Но той е хитър кучи син. А и екипът му от израелски телохранители не улеснява особено достъпа до него.

— Говори ми — съгласява се Били. — Откачени са. Веднъж преди година поканих Дейвид да отидем на лов в окръг Боужър — имам малко земя там. Няколко дойдоха с нас. В сравнение с тях тези от тайните служби са момичета скаути. Постоянно бяха нащрек, непрекъснато оглеждаха всичко, все едно не можеха да търпят мисълта, че някой е въоръжен в близост до клиента им.

Кимам.

— Притеснявам се, че и те са част от заговора. Просто не знам. А и полицията и ФБР… казах им всичко, но никой не си мръдва пръста да използва тази информация по предназначение.

Сега е ред на Били да отпие мълчаливо от бърбъна си, макар да е по-точно да се каже, че отчаяно гаврътва солидна глътка.

— Аз… не мога да повярвам какво чувам, Кейлъб — обажда се. — Но определено ти вярвам. Дейвид винаги е бил малко ексцентричен. Параноичен. Нервен. Нямах представа, че е… чудовище.

Той слага трепереща ръка на рамото ми.

— Ако има нещо, с което мога да помогна, каквото и да е…

Отговарям:

— На този етап не знам какво би могъл да направи който и да е. Освен да се ослушваме. А ако случайно се чуете или видите… и ако той сподели нещо подозрително, нещо необичайно… Ще трябва да ми кажеш. Става ли? Да кажеш и на полицията, и на федералните.

— Разбира се — отвръща Били. — Абсолютно.

После бръква в джоба на престилката си и изважда химикалка и визитка. Написва нещо на гърба й и ми я подава.

— И ти ме дръж в течение — добавя. — Ако получиш нова информация или се нуждаеш от нещо. Това е телефонът ми. Звъни по всяко време, и през деня, и през нощта. Господи… знаеш ли, след като ми каза всичко това, направо ми иде утре да затворя ресторанта и да се кача в чесната, за да избягам от цялата тази лудост. Невероятно е колко чисто и безопасно изглежда светът, когато се намираш на три хиляди метра над земята. Но сега…

Той прокарва пръсти по махагоновия бар, сякаш се опитва да запомни усещането за допира до полираното, стабилно дърво.

— Само че няма да избягам и няма да летя — отсича твърдо. — От друга страна, преди да дойдеш, не очаквах да спя много тази нощ. Сега съм сигурен, че няма да мигна.

Вземам визитката му с едната ръка. С другата изливам остатъка от бърбъна в устата си.

— Били — казвам. — Ставаме двама.