Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (75)

Глава 75

Видът на Нийдъм ме кара инстинктивно да свия юмруци… а мислите препускат из ума ми.

Какво, по дяволите, търси тук?

Може би е дошъл да ръководи атаката отблизо като генерал.

Или пък иска лично да наблюдава касапницата. Като психопат.

Няма значение. Ако стигна до него, може да успея да го спра.

Може би не е прекалено късно.

Започвам да си пробивам път през опиянената човешка гмеж, запълнила пространството помежду ни. Въпреки хаоса се старая да не привличам внимание. Чувствам се като колибри, летящо през ураган — на всяка крачка ме блъскат и удрят. Аз обаче не спирам и фиксирам погледа си върху Нийдъм като прожектор.

Остават ми само няколко метра до Нийдъм и двамата му бодигардове, когато го виждам да си поглежда ролекса. Затваря очи. После изважда телефона си.

Не! Може би се кани да даде начало на атаката или да взриви бомбата дистанционно.

Трябва да действам. Веднага.

Ускорявам крачка и се приготвям да скоча към него в гръб. Разблъсквам всички, които ми се изпречват на пътя, докато вървя.

В момента, в който бодигардовете виждат, че приближавам, аз се хвърлям към единия и го удрям силно в сгъвката на коляното. Кракът му се прегъва и той пада на тротоара.

— Руни? — възкликва Нийдъм и трепва от ужас. — Какво, по дяволите…

Преди вторият бодигард да се намеси, удрям с глава Нийдъм в носа.

Избивам телефона от ръката му и той пада на земята. Изчезва някъде в плетеницата от крака.

Изваждам пистолета си и хващам Нийдъм за яката. Приближавам се още повече до него, за да не види никой пистолета. И забивам студената стомана в корема му.

— Кажи на хората си да спрат или ще стрелям! — викам в ухото му. — Кажи им!

Лицето му е побеляло като сметанова глазура с ванилия. От носа му шурти кръв като от чешма и се стича към долната му устна. С нервно движение на брадичката той дава знак на втория бодигард да остане на място.

— А сега отмени атаката, боклук такъв! — викам отново. — Кажи ми всичко и я отмени!

— Атака? — объркано пита той. — Каква атака? За какво…

Забивам пистолета по-дълбоко в корема му.

— Знам всичко, Дейвид — продължавам. — За заплахите, които си отправял. За наказателния ти отряд от бивши агенти на „Мосад“. Знам за парите, които си давал на ислямски радикали. Дори намерих шибана снимка, на която се хилиш до убит терорист!

— Аз… аз… аз… — заеква той. — Мога да обясня. Честна дума…

— Глупости! — изревавам. Гласът ми е силен, а ръката, в която държа пистолета — твърда. — Лъжеш! Само лъжи ми сервираш и е време да спреш.

— Добре… добре… само се успокой — умолява ме той.

Усещам как тялото му трепери, чувам пресекливото му дишане. Бодигардовете му се взират в мен с остър, трениран поглед.

— Прекалявам ли понякога с приказките? — подема той. — Определено. Обаче и муха не мога да убия. Питай готвачите ми — дори месо не мога да мариновам, защото ми призлява. И да, разбира се, че ще поддържам охрана от висока класа. Управлявам ресторантьорски бизнес, който струва повече от шейсет милиона…

— А „Кресънт Кеър“? — прекъсвам го. — А Фарзат? Ти ме излъга!

— Защото ме беше срам! — изкрещява той в отговор. — Разбрах за фондацията от роднина. Мислех, че е законна! Дори осигурих кетъринга за няколко техни сбирки! С Ибрахим станахме приятели. Когато научих за смъртта му, когато научих за слуховете, се ужасих. Нямах представа кой е бил всъщност и къде са отишли парите ми. Дори ако той или някой друг е планирал да ги използва за нещо, кълна се, че не знаех!

Задържам погледа му за няколко секунди, взирам се в лъскавите му очички. Не е лесно да преценя дали проклетото копеле казва истината, особено насред шумотевицата.

Но нещо в мен… ми подсказва, че той най-сетне говори истината.

Признанието му звучи искрено, обяснението е смислено, а ужасът му е реален.

Спомням си как Били ми спомена нещо подобно за Емили. Как убедила всички да инвестират в социално ангажираното кафене, в което Фарзат бе получил първата си работа в Америка и което му беше помогнало да уседне в страната.

Емили. О, боже мой.

Тя ли е членът на семейство Нийдъм, към когото е трябвало да се насоча?

Но защо ще ми предоставя пълен достъп до финансите на семейството? И защо ще признава, че ФБР се опитва да издейства съдебна заповед за достъп до същите документи?

Освен… ако не е било заблуда? Свят ми се завива от възможните отговори на този въпрос.

Освен ако не е искала да свържа Дейвид с Фарзат, за да спра да душа около нея.

Освен ако през цялото време не се е криела точно под носа ми.

— Кога за последно говори с нея? — питам го аз и затягам хватката си. — Къде е тя сега? Казвай!

— Кога съм говорил с кого? — пита той, ококорил очи и с окървавени от наранения му нос устни.

— Емили, по дяволите! Роднината, която те е подмамила да финансираш терористи!

Нийдъм сгърчва почервенялото си лице.

— Вечеряхме заедно преди няколко дни. В града е за Марди Гра. Но за „Кресънт Кеър“ ми каза Били. С него… не сме си говорили от няколко месеца.