Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (53)

Глава 53

Правя едно кръгче по уличките и виждам богат избор от свободни места за паркиране на Спейн стрийт.

Само че няма начин да паркирам на улицата, където е живял човекът, когото убих.

Това не би било просто проява на неуважение. Би било чисто самоубийство.

Ето защо свивам вдясно по Прийор стрийт и спирам в края на Сейнт Рок Парк, малък оазис от зеленина в тази бетонна пустиня. Забелязвам групичка момчета да играят доста грубо баскетбол. Много от тях са облечени в жълто. Направо прекрасно.

Преди да изляза от колата, проверявам дали пистолетът ми е зареден, макар да знам, че е. Просто навик, ритуал за късмет, ако щете. Днес ще ми потрябва целият късмет, който мога да си осигуря.

Внимателно пъхвам пистолета обратно в джинсите, поемам си дъх и излизам от колата. Като внимавам да остана с гръб към баскетболистите, аз се обръщам и поемам към Спейн стрийт.

Дотук добре.

Оглеждам всяка изоставена сграда, покрай която минавам, и търся следи от скорошно посещение на полицията. Например каса на врата, изтърбушена от таран. Изхвърлен щифт от светлинно-звукова граната на тротоара. Тактическа ръкавица, изпусната в нечий двор. Такива неща.

Трудно е обаче да позная кои къщи са изоставени и кои са обитаеми. Някоя може да изглежда запустяла, но вътре да свети или в двора да има детско колело. Друга може да изглежда добре отвън, но прозорците да са заковани с дъски или върху входната врата със спрей да е нарисуван Х.

Не след дълго стигам Спейн стрийт… и по кожата ми плъзват мравки.

Не защото тук се случи престрелката ни с Грант. А защото тук го издебнах и се втурнах да го гоня в нощта, която промени живота ми и сложи край на неговия.

Отърсвам се от нервността и продължавам по улицата, като не спирам да оглеждам всяка постройка за следи от полицейско посещение.

Нищо.

Почти стигам края на улицата, когато най-сетне усещам нещо.

С носа си.

Сладкият, плътен аромат на скариди на скара по креолски. Мммм.

Явно някой наблизо готви. Някой, който знае какво прави, при това. Букетът подправки ухае доста необичайно.

Полицаят в мен иска да продължи, но готвачът държи да разбере повече, особено ако другият готвач или готвачка живее наблизо и е видял идването на ФБР. Ако успея да се сближа с този потенциален свидетел с помощта на храната, може да успея да си тръгна с нова рецепта и нова информация.

Душейки въздуха като някаква човешка хрътка, проследявам миризмата към Галвес стрийт, където виждам облачета сив дим да се вият от задния двор на три къщи. Отивам там. Тихо и внимателно прекосявам алеята пред постройката и свивам към задния двор.

До скарата стои възрастна афроамериканка. Обръща шишчета със скариди, чушка и лук, и си тананика нещо, което звучи като църковен химн. Момче на три-четири години си играе с кубчета на кафявата трева зад нея.

— Здравейте, добро утро — поздравявам аз възможно най-дружелюбно.

Жената спира да тананика и ми отправя подозрителен поглед.

— Изгуби ли се, синко?

— Не, госпожо. Вървях си по улицата и подуших невероятните ви скариди по креолски. Умирам да разбера какво сте сложили в подправките. Кардамон? Бахар?

Жената ме гледа враждебно, с нарастващо недоверие.

— И аз надушвам нещо — отбелязва тя. — Нещо лошо. Ще броя до три и ще се махнеш от земята ми, преди да се обадя на проклетата по…

— Госпожо, определено имате остро обоняние и още по-остро зрение — прекъсвам я. — Аз бях полицай, но вече не съм. Сега съм в частния бизнес и се опитвам да открия дали полицията е влизала в една изоставена къща наблизо.

Шишчетата цвърчат и припукват. Тя стои и се взира в мен с напълно заслуженото подозрение, което обитателите на този и други подобни квартали хранят към белите хора, навлезли в територията им.

— Моля ви — настоявам. — Помните ли да сте виждала нещо такова? Може би късно вечерта? Наистина е много важно.

Жената свива устни.

— Полицията непрекъснато се върти наоколо. Притеснява ни. Че и по-лошо. На една съседка момчето й умря от полицейски куршум преди време. Срамота.

Замръзвам, но се опитвам да запазя изражението си невъзмутимо.

— Сега като споменахте — продължава тя, — полицията наистина идва в четвъртък. Към два през нощта. Сирените и виковете им ме събудиха. Страшно се ядосах… докато не видях, че най-сетне са се заели да прочистят свърталището на наркомани на Джонсън стрийт.

— Най-сетне? — повтарям.

— Обаждах им се няколко пъти. Проклетото гнездо сякаш се пръкна от нищото. Един ден е празна барака, на следващия разни подозрителни типове влизат и излизат оттам, все едно е денонощен бар по Нова година.

Бинго! Ако казаното от Кънингам е истина — че терористичната клетка се мести непрекъснато, — разказът на тази жена се връзва.

— В какъв смисъл са били подозрителни? — питам. — Араби ли бяха?

Жената се усмихва широко.

— Синко — започва тя, — изглеждаха като теб. Двама-трима говореха на испански. Но повечето бяха бели.

Бели? Толкова за джакпота. Май и това ще се окаже задънена улица. По дяволите.

— Водачът им беше рус — продължава тя. — С татуировка на ръката под рамото. Кръг с кръст в него. Племенникът ми каза какво значи. Не е от нещата, които се виждат често тук.

Не думай. Изглежда, татуировката е келтски кръст. Често срещан символ сред белите расисти.

— И твърдите, че тази къща е на Джонсън стрийт?

Тя кимва.

Благодаря на жената и се обръщам, за да си тръгна.

— Още нещо — извиква тя след мен. — Слагам мляно мускатово орехче на скаридите. И малко къри на прах, да се подлютят. За сладост ливвам малко „Севън Ъп“. Изненадан ли сте?

— Госпожо? — отвръщам. — Нямате представа колко съм изненадан.