Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (21)

Глава 21

Мислите си, че готвенето в каравана може да е ограничаващо? Пробвайте да спретнете манджа на предната седалка на автомобил.

Цял ден седя в колата. Краката ми са изтръпнали, гърбът ме боли, а стомахът ми къркори все по-силно. Бях забравил колко неприятни могат да бъдат засадите, особено когато си сам.

Сега обаче най-сетне е време за вкусна вечеря. Заслужил ли съм си я? О, да.

Отварям малката червена хладилна чанта, сложена на съседната седалка и пълна с продуктите, които съм си подготвил за правенето на сандвич с говеждо по рецепта на „Готвачът убиец“, или поне вариация на темата. Когато бях полицай, млад и глупав, сандвичите в пластмасови кутии от бензиностанциите задоволяваха глада ми, но оттогава времената — и животът ми — се промениха.

Първо, както е редно, запалвам „печката“, или по-точно преносимия котлон, който включвам в контакта на таблото.

Докато котлонът загрява, сипвам един черпак печено, охладено и нарязано на парченца говеждо в туристически тиган. Задушавам месото в собствената му мазнина, докато се затопли и омекне. Скоро колата ми се изпълва с омайващия аромат на чесън, лук и каджунски подправки. Когато говеждото се стопля, внимателно го натрупвам върху една разрязана багета. После удавям месото в „мръсен сос“ — приготвен от говежди обрезки, който съм запазил топъл в термос. И накрая гарнитурата: домати на филийки, кълцано зеле, нарязани кисели краставички.

Първата хапка от творението ми е… божествена. Такава е и втората, и третата, а също и четвъртата. Честна дума, сандвичът е толкова вкусен, все едно съм го приготвил в караваната. Макар че след десет часа досадно, безплодно чакане мозъкът, а и езикът ми, започват да ми играят номера.

Отхапвам нова хапка и се чудя как ли се е справила Марлийн сама в караваната днес. По-рано ме хвана страх и сутринта й написах съобщение, че от сблъсъка ми с бейзболната бухалка още ме боли това-онова, така че ще си взема почивен ден.

Горката Марлийн.

Хвърлям поглед надолу по улицата към къщичката от червени тухли, която наблюдавам цял ден. След кратката си, сладка среща с Ванеса прекарах по-голямата част от деня на телефона в разговори със стари и надеждни източници и дори с няколко частни детективи, които ми дължат услуги. Накрая усилията ми се увенчаха с успех и снощи успях да осъществя контакт с бившия хазяин на Фарзат. След като му казах, че се обаждам от застрахователна компания и търся семейство Фарзат, за да им платя обезщетение — и той има право на процент, задето ми е помогнал да се свържа с тях, — получих последния им адрес.

И ето ме тук. До момента обаче не съм видял и следа от семейството.

Знам, че е безумно да фокусирам вниманието си само върху един човек, но без каквато и да било допълнителна информация от Кънингам, Фарзат е единственото, с което разполагам. И ако ще го проучвам сериозно, с проследяване на излизанията, прибиранията и мрежата му от познати, очевидно е, че първо трябва да го намеря.

Докато работех в полицията, в такива случаи слагахме под калниците на колите на заподозрените скрити джипиес сензори, които се задействаха от движение. Така можехме да следим действията им без всякакви неудобства от… ами от какъвто и да било порядък. Днес не разполагам с този лукс. Не мога дори да поискам данните на Фарзат от отдела за контрол на транспорта, затова дори не знам коя от трошките, паркирани на тихата улица, е неговата.

Ето защо се налага да се примиря с най-елементарното. Да си седя на задника няколко часа, както казвахме едно време. Да чакам и да наблюдавам. Да си седя на задника и да стискам палци да открия нещо.

Да се надявам, че телефонът ми най-сетне ще звънне и Кънингам ще ми даде още информация, каквато и да е.

Когато дояждам сандвича и започвам да облизвам соса от пръстите си, забелязвам движение. Не от къщата. Някъде зад мен. Един черен джип със затъмнени стъкла идва плавно насам. С изключени фарове е. Колата леко забавя ход, докато минава покрай къщата на Фарзат.

Дявол да го вземе.

Не виждам номерата, но съм сигурен, че са правителствени. Възможно ли е и ФБР да дебне в засада тук? Да преследва Фарзат, точно като мен?

Не разполагам с много време за размисъл по въпроса, защото изведнъж забелязвам още движение.

Този път идва от вътрешността на къщата.

После лампата над входната врата трепва и светва.

Грабвам камерата си „Никон“ D3400 от таблото, бързо нагласям висококачествения обектив и затаявам дъх.

Вратата на къщичката се отваря бавно… и ето ги и тях — излизат от дома, в който са се крили през цялото време, докато съм чакал отпред. Фарзат и жена му Рима. И двамата застават на верандата. Той носи голям, натъпкан черен сак. Тя нарежда нещо и си бърше очите, видимо разстроена.

Натискам копчето и го задържам, за да направя няколко дигитални снимки на неособено щастливата двойка. Бих убил за широкообхватен микрофон… или за далновидността да скрия миниатюрен безжичен такъв някъде по верандата на семейство Фарзат.

Накрая Рима се отказва да умолява мъжа си. Връща се в къщата и затръшва вратата. Фарзат се насочва към една от ръждясалите трошки на улицата. Бинго. Отключва багажника и слага сака вътре.

Изваждам мъничък диктофон — по-дребен от пакет дъвки, — който досега е чакал в горното джобче на ризата ми. Натискам червеното копче, прибирам диктофона обратно в джоба си и започвам: „Бял форд «Таурус», модел от края на деветдесетте. Номер СВХ, осем, пет две“.

Ако имах партньор до себе си, той или тя щеше да записва тези подробности, докато аз продължавам да наблюдавам. Тази вечер обаче се налага аз да съм си партньор. Виждал съм много полицаи да използват вградения диктофон, на телефоните си за подобни дейности, но аз имам пълно доверие на дигиталния си.

Продължавам да снимам, докато Фарзат сяда в колата. Изглежда различно от последния път, когато го видях. Брадата му е по-дълга. Къдравата му коса се е прошарила. Изглежда доста по-възрастен от трийсетте си години. И изнурен. Изглежда преследван.

Мога само да гадая за причината.

Когато запалва двигателя и потегля, аз правя същото, но без да запалвам фаровете.

Докато включвам на скорост и се готвя да потегля след него, оглеждам улицата за колата на ФБР, която мина по-рано, но не я виждам. Интересно. Значи може да не са били федералните.

Може би — не, най-вероятно — само аз съм тук.

Сам-самичък.

Хубаво.

С удоволствие приемам задачата.