Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (35)

Глава 35

И така, връщам се към чакането. Към основите. Още висене в колата. Още часове, които прекарвам само и единствено във висене, а началото на Марди Гра приближава.

Същевременно трябва да призная, че се намирам на крачка от „ЛБД“ и съпругата на собственика, Ванеса, и макар хладната и професионална част от мен да дебне за Дейвид Нийдъм, същността ми — толкова силно привлечена от Ванеса, от вида й, извивките й, аромата й — държи околността под око за въпросните извивки.

Знам, че е противоречие, но нищо не мога да направя. Въпреки всичко, случващо се с разследването ми, наред със следите, водещи доникъде, и нарастващите ми подозрения за планираната атака срещу родния ми град, аз не мога да спра да мисля за нея.

За щастие, днешната засада е кратка.

Малко след три часът е, когато виждам линкълна на Дейвид да се появява откъм задния вход на ресторанта.

Това е моят шанс.

Но трябва да действам бързо.

Запалвам двигателя и тръгвам на заден ход по тихата уличка, на която се намира „Розела“. Правя половин обратен завой, както са ме учили на курса по защитно шофиране в Академията. Щом стигам до първата пресечка, натискам спирачките и едновременно завъртам волана, за да застане колата напреки на улицата и напълно да я блокира. Включвам аварийните светлини, изскачам от купето и приклякам зад една пощенска кутия на тротоара като хищник, дебнещ плячката си.

След няколко секунди колата на Дейвид спира зад моята. През затъмненото задно стъкло го виждам да поглежда напред и да казва нещо на шофьора си, объркан и раздразнен от неочакваната бариера.

Докато и двамата се занимават с друго, предприемам хода си.

Затичвам се към линкълна, отварям незаключената задна врата и се плъзвам на седалката.

— Какво по… кой си… — заеква Дейвид, изненадан и изплашен.

Ако и шофьорът му беше бивш кадър от израелската служба за сигурност, навярно към момента между очите ми вече щеше да стои дулото на пистолет със заглушител. Само че шофьорът просто си седи на мястото, замръзнал с ръце на волана. Явно е обикновен шофьор. Слава богу.

— Успокойте се, господин Нийдъм — казвам. — Аз съм Кейлъб Руни. Искам само да си поговорим малко.

Изражението му преминава от тревога към високомерие.

— Един момент, сещам се кой си — рязко отвръща той. — Ти си онзи полицай, който се мисли за главен готвач. Продаваш долнопробна помия от каравана.

Усмихвам се равнодушно. Няма да захапя стръвта.

— Но пък клиентите ми казват, че е доста вкусна долнопробна помия.

Сега изглежда направо бесен.

— Как смееш да скачаш в колата ми по този начин!

— Извинете — отговарям. — Нямаше как да се избегне. Въпрос на живот и смърт.

— Свързан с мен? — пита той и почти ми се изсмива в лицето. — Махай се. В момента съм изключително зает.

Поклащам глава.

— Цялото ви семейство изглежда доста заето — заявявам. — Но чух, че не се разбирате особено. Вие например сте обвинявали няколко от роднините си в лъжа. В кражба от вас. В даване на подкупи и изнудване. Прав ли съм?

Той ме наругава.

— Махай се. Защо да ти отговарям?

— Защото въпросите, свързани с теб, се трупат, Дейвид. Някои циркулират из органите на реда. Може да успея да ги разкарам, ако ми признаеш истината за това защо ти и семейството ти не се разбирате.

— Това са глупости — отрича той. — Обичам и имам доверие на всичките си роднини. Вярно, понякога сме на различни мнения, но…

Прекъсвам потока на мисълта му в опит да го объркам.

— Кажи ми за Ибрахим Фарзат. Какво толкова важно е знаел той за теб?

— Ибрахим кой? — пита Нийдъм. — Никога не съм чувал това име досе…

— Виж — прекъсвам го отново. — Разбирам, Дейвид. Говорим за десетки милиони долари. Да не споменавам разни предателства от страна на най-близките ти. Разбира се, че ще искаш да се реваншираш. При това публично. Наистина да им натриеш носа. Може би да взривиш някой от ресторантите на братовчед си. Или даден уличен панаир, на който твой роднина има щанд. С всички тези бивши военни, които работят за теб, със сигурност разполагаш с начини да го направиш. Доближавам ли се до истината?

Лицето на най-новия ми заподозрян сега изразява смесица от скандализираност и възмущение.

— Какви ги говориш, по дяволите? Наистина ли ме обвиняваш в…

Хващам го за реверите на изцапаната бяла униформа.

— Какво планираш, Дейвид? — натъртвам. — Защо всички следи водят към теб? Какво, да му се не види, ще стане на…

Цък-щрак.

Звук, чийто произход не мога да сбъркам: някой току-що е запънал ударника на пистолет.

Обръщам се към шофьора, който държи черен „Йерихон“ 941 на сантиметри от лицето ми.

— Моля ви да свалите ръцете си от господин Нийдъм и да напуснете колата — нарежда той спокойно, с вече познатия ми близкоизточен акцент.

Е, предполагам, че все пак се оказа малко повече от прост шофьор.

Лишен от избор, аз се подчинявам. Пускам реверите на Дейвид и оставам с вдигнати ръце.

Но няма да си тръгна, без да отправя една последна молба.

— Вие сте роден в Ню Орлиънс — изричам меко. — Помислете си какво вършите. Какво ще причините на града ни. Моля ви.

Дори думите ми да са оказали някакъв ефект върху човека до мен, той определено не го показва. Гледа ме на кръв, докато отварям вратата и излизам.

Без да ме чака да я затворя, шофьорът потегля на задна по тихата, обрамчена с дървета уличка. Прави половин обратен завой доста по-гладко от мен и изчезва зад ъгъла.

Аз издишам и потърквам тила на изморената си глава.

Защото току-що съм видял проблясък на истински страх в очите на Дейвид. Разпитвал съм достатъчно виновни копелета в кариерата си, за да мога да го разпозная.

И знам, че се доближавам до нещо.

Де да знаех какво е то.