Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (84)

Глава 84

Дъхът ми спира, щом чувам гласа на това чудовище.

Говоря по телефона със злия гений, планирал най-смъртоносната терористична атака в историята на Ню Орлиънс, която се вихри навсякъде около мен.

Но той знае ли, че аз знам?

Би трябвало. Защо иначе ще ми се обажда? За да се погаври?

— Здрасти, Били — поздравявам възможно най-спокойно. — Къде си? Дано да си на сигурно място. Сигурен съм, че си чул новините. Френският квартал е пълен…

Той се изкисква.

— Доста убедително представление — отвръща спокойно и овладяно. — Наистина. Разбира се, че чух новините. Дори ги гледах… на живо.

Последните думи почти ме карат да подскоча. Оглеждам се във внезапен пристъп на параноя. Дали и той е инсталирал камери във Френския квартал? Наблюдава ли ме в момента?

— Трябва да призная, че съм впечатлен от теб, Кейлъб — продължава той. — Стигна изумително близо до истината. За малко да ме спреш. Както виждаш, не успя. Но съсипа доста от плановете ми за деня.

Вбесявам се, стискам телефона по-здраво и казвам:

— Наистина ли? Това е най-хубавото, което чувам днес. Хайде да се видим и лично да ми споделиш как съм ти съсипал плановете, а после ще пъхна смит и уесъна си в проклетата ти уста и ще дръпна шибания спусък!

Били избухва в смях.

— О, сигурен съм, че ще се срещнем, но не веднага. Ти успя да провалиш част от плановете ми, но не всички. Тепърва започваме. Честна дума.

— Какво друго си замислил? Хайде, Били, кажи ми!

Още смях.

— И да си разваля удоволствието? Сериозно?

Исусе Христе.

— Защо? — крещя аз. — Защо го правиш? Защо, в името божие, искаш да взривиш, да разкъсаш и обстреляш родния си град?

Като всеки социопат, макар и успешно крил се години наред, той си има подготвена проповед.

— Защото обичам родния си град, Кейлъб — подема той. Гласът му е силен и решителен. — От години гледам как затъва все по-дълбоко и по-дълбоко. Как пришълците износват културата и същността му. Тъканта на обществото е протрита. Някой трябва да излезе напред, да ни обедини и да отвърне на удара!

— Като избиваш невинни хора?

— Не, като прочистя града от натрапниците, които идват и изсмукват всичко хубаво и благородно в Ню Орлиънс — отсича той. — Стига де, Кейлъб, като ченге трябва да си видял какво правят нашествениците тук. Отнемат ни храната, културата, музиката и какво получаваме в замяна? Мръсни пари… А когато дойде момент, когато се нуждаем от истинска помощ, както след Катрина, с нас се отнасят като с дърта курва, която се е застояла повече, отколкото е редно.

Затварям очи. Аз съм просто ченге, не съм психотерапевт. Но трябва по някакъв начин да го спра… или поне да го забавя. Сърцето ми бие толкова силно, че гърдите почти ме болят. Осъзнавам, че точно в този миг, в настоящата секунда, имам шанс да предотвратя предстоящата касапница, да спра онова, което Били тепърва планира, преди да се е случило.

Поемам си дъх. Преглъщам гнева, гордостта и полицейското си мислене.

— Били… знаеш ли, никога не съм поглеждал нещата от този ъгъл. Не ми е приятно да го призная, но… моля те, кажи ми нещо повече. Кажи ми какво предстои.

Пак смях.

— Преди секунди се кълнеше, че ще ми пръснеш мозъка. А сега искаш да ти повярвам, че си променил мнението си? Не е зле, но, Кейлъб, моля те, не обиждай интелигентността ми.

— Били…

След кратка пауза той пита:

— Преди да те оставя, помисли за следното, ти, жалък, дребен готвачо на сандвичи. Губил ли си някога нещо ценно за теб, Кейлъб? Може би работата си? Или бизнеса? Или пък… близък? Може би две?

Устата ми пресъхва. Пулсът ми литва към небесата.

Кучият син Марлийн и Ванеса ли заплаши току-що?

— Какво каза, Били? — крещя в отговор. — Там ли си още?

Нов изблик на смях.

— Възможностите са необятни като небесата, Кейлъб — отговаря той. — Не го забравяй.

После затваря.