Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (8)

Глава 8

Завъртам се, за да огледам всички посоки, и отпускам юмруци — тези пък откъде се взеха?

Забелязвам полицай от управлението, към който се присъединява още един, току-що излязъл от тълпата.

Не ги познавам лично, но са членове на елитния тактически отряд на отдела.

Всеки носи на рамо автомат М4, модел за военна употреба. Освен това са снабдени с пълно тактическо снаряжение: бойна униформа, бронежилетки, кубинки, дори каски.

Обикновено този отряд се занимава с високорискови операции. Охрана на важни личности. Контрол при безредици.

Фактът, че виждам двама от тях на улицата, едновременно ме обърква и притеснява. Никога не съм попадал на тактическия отряд по време на Карнавала.

Дали са просто на рутинен патрул? Или се случва нещо друго?

— Извинете — обръщам се към тях, когато приближават. — Станал ли е наблизо някакъв инцидент, за който трябва да знам? Чудя се защо…

— Не, господине — казва по-близкият до мен, а очите му изучават тълпата. — Моля продължете си по пътя.

Никой от двамата не забавя ход. Отминават. При други обстоятелства щях да си извадя значката и да се представя, но, разбира се, това вече е невъзможно. Сега съм просто поредният редови гражданин и униформените се отнасят с мен точно като с такъв.

— Чакай малко — обажда се вторият член на тактическия отряд, обръща се и смъква тъмните си очила. — Вие не бяхте ли детектив Руни от Углавни?

Най-сетне някой ме е познал, най-сетне малко уважение.

— Бях — отвръщам. — Сега просто седя и гледам как bon temps rouler^[1].

— А, да, точно така — сеща се и застаналият по-близо до мен и кимва. — Бордът май доста сол ти потри на главата, преди да те изритат. Гадна работа.

Оценявам съчувствието, но в момента ме тревожи друго.

— Малко по-сложно беше — отговарям. — Каква е тази работа с униформения патрул по Бърбън стрийт? Да не се готви нещо?

Спецполицаите се споглеждат и свиват рамене.

Вторият обяснява:

— Лейтенантът нареди всички членове на отряд да дават двойни смени и заяви, че през следващите две седмици ще трябва да правим обходи из целия град двайсет и четири часа в денонощието. Да следим за необичайни дейности.

Партньорът му се смее.

— Да бе. Необичайни дейности на Бърбън стрийт. Струва си да се види, а?

— Но защо?

— Да не мислиш, че ни казват причината? — обажда се другият. — Ще трябва да питаш по-нагоре по веригата, детективе. Някой се е стреснал от нещо. Имаме дори хора под прикритие, смесват се с цивилните. Грижат се всички да си останат щастливи и невредими. Е, трябва да продължаваме. Умната.

Двамата спецполицаи тръгват надолу по претъпканата улица. Отвсякъде се носи такъв шум, а навалицата е толкова голяма, че никой не им обръща внимание.

Аз обаче им обръщам.

Замръзвам на място и плъзвам поглед по тълпата.

Ето го.

И още един.

Двама купонджии, мъж и жена, на около петнайсет метра един от друг, облечени в ярки дрехи, с мънистени нанизи около мускулестите си шии. Единият се обляга на улична лампа, а другият стои пред входа на бар, който бълва рок музика. Отпива от чаша с течност, която със сигурност не е алкохол, защото тези не са дошли да се забавляват.

И двамата имат твърдия поглед на ченгета, който на мига разпознавам, и точно като спецполицаите, които срещнах по-рано, оглеждат внимателно тълпата.

Усещам бегло съжаление, лек пристъп на угризение, че съм напуснал полицията. Дори да бях в принудителен отпуск, щеше да ми е по силите да разбера какво е уплашило шефовете така внезапно, може би дори да помогна.

Само че вече не съм ченге.

В такъв момент, когато в града, който обичам, се случва нещо опасно, мразя да си припомням този тъжен факт.