Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (57)

Глава 57

Както изключим факта, че съпругът на жената, в която се влюбвам, се появи и заплаши да съсипе живота ми, сутрешно-обедната смяна в новата ни и подобрена каравана минава без засечки. Днес ще работим само сутринта и на обяд, тъй като ще мине още ден, преди да заредим пълноценно с продукти.

Но смяната минава добре. Новото оборудване функционира. Храната се получава страхотно. Клиентите ни си тръгват доволни. Около обяд обаче започва да не ме свърта.

Направо рия с копита да изляза оттук. Да се потопя отново в разследването си. Да продължа да сглобявам парченца от пъзела, преди да е станало твърде късно.

Ето защо, след като се заклевам на Марлийн да й се реванширам, тя се съгласява да почисти сама. В мига, в който сервираме последния сандвич, аз скачам в колата и потеглям.

Целта ми е Лейк Теръс. Богаташки квартал на брега на Пончартрейн.

По-точно, целта ми е кичозното имение на Ориол стрийт, което Дейвид Нийдъм нарича свой дом.

В ума ми няма и сянка на съмнение, че този човек знае много повече, отколкото признава. В ресторанта си, заобиколен от телохранители, той отказа да говори с мен. Но тази вечер ще му дам още един шанс. Да си признае.

Разчитам ли на признание? Разбира се, че не. Но този път идвам с доста повече от предчувствие.

Нося снимката, на която позира до Фарзат на събитието, организирано от „Кресънт Кеър“.

Нося и снимката от цеха за бомби в онзи гараж.

Нося си и смит и уесъна, с който никога повече няма да се разделя.

Вливам се в И-10… и преди да измина и два километра, осъзнавам, че идеята е била глупава. Още е рано, но магистралата вече е задръстена.

Въздъхвам и облягам изтощената си глава на седалката.

Поне не бързам. Дейвид сигурно ще работи до късно в някой от ресторантите си. Ще се наложи да постоя пред къщата му няколко часа, докато се прибере. Добре че си нося специалитета на „Готвачът убиец“: сандвич с препечено филе от сом и пържени в патешка мас картофки, заедно със зареден с песни айпод и спомените ми за отминалата нощ с Ванеса за компания.

Не съм изминал и сантиметър в кошмарното задръстване, когато телефонът ми иззвънява.

За вълка говорим… Ванеса е.

Чудя се дали е разговаряла с Лукас. Дали знае, че съпругът й ни е разкрил и е дошъл на работното ми място, за да ме заплаши. Дали знае откъде е разбрал той — което, като се замисля, и аз самият искам да науча.

Вдигам телефона и я пускам на високоговорител.

— Здрасти, Ванеса — казвам весело. — Какво става?

— Кейлъб — прошепва тя уплашено. — О, Боже, помогни ми!

На мига се изправям на седалката. В гласа й има страх. Искрен и дълбок.

— Ванеса? — питам, вдигнал телефона пред лицето си. — Добре ли си?

— Не… определено… не съм!

Думите й са отсечени и напрегнати, произнесени на пресекулки между бързи вдишвания и издишвания.

— Къде си? Какво става?

— В… Сентръл Сити, мисля. Проследиха ме. Удариха ми колата. Накараха ме да катастрофирам! Успях да избягам. Сега се крия… в тоалетната на една бензиностанция. Ще ме убият!

— Ей, ей, забави малко — примолвам й се. — Проследили са те? Да те убият? Къде се намираш в момента?

Тя подсмърча. На път е да се разплаче.

— На ъгъла на „Клейборн“ и „Фелисити“. Мисля, че са съвсем близо. Побързай!

Бързо поглеждам задръстването, в което съм се натресъл.

— Ванеса, успокой се. Ще се обадя на полицията…

— Не! — вика тя. — Недей. Не искам полиция. Ела бързо, Кейлъб, моля те!

Без полиция? Само аз?

Ако вашият живот е в опасност, няма ли да искате полицията да пристигне колкото може по-скоро, а не да звъните на любовника си — бивше ченге, който е сам?

Обаждането на Ванеса е толкова странно, толкова нехарактерно, че започвам да се чудя дали някой не я е принудил да ми се обади.

Може да е Лукас… Или Дейвид… или някой водач на бандата от Франклин Авеню… или някой друг. Да е насочил пистолет към главата й. Да използва сценария с безпомощна жена в опасност, за да ме вкара в капан.

Господи, в какво ни въвлякох?

Но какъв избор имам?

Измама или не, тя е в реална опасност.

— Добре, тръгвам — отсичам. — Без полиция, само аз, колкото мога по-бързо.

Тя не казва нищо.

— Ванеса? Там ли си?

Но линията е прекъснала.