Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (13)

Глава 13

С Марлийн стоим пред ресторанта и чакаме обслужващия паркинга да ни докара колата. Със здравата си ръка ровя из портфейла си в опит да открия няколко дребни банкноти за бакшиша на момчето, когато чувам глас.

— Господин Руни, почакайте!

Обръщам се да видя непознатата, която тъкмо излиза от „ЛБД“… и се опулвам, защото не вярвам на очите си.

Блондинката със синята рокля.

Тя ме познава? И иска да говори с мен?

— Господин Руни — повтаря тя, щом застава до мен, малко задъхана. — Много съжалявам, че станахте свидетели на това. Лукас понякога е… голям перфекционист. Надявам се, че случката не ви е развалила вечерта.

— Шегувате ли се? — намесва се Марлийн. — Получихме и безплатна вечеря, и шоу.

Аз леко сръгвам бившата си жена с лакът, за да замълчи и да остави флиртуването на мен.

— Съвсем не — отговарям. — Храната беше изключителна.

— Благодаря — казва непознатата. — А Лукас… Той цени кулинарния талант. И обича да го подхранва. Знам, че е разговарял с вас двамата за евентуален съвместен бизнес.

Интересно, мисля си. Знае за бизнес офертата, което значи, че трябва да работи за Лукас като някакъв мениджър или на друга подобна длъжност. По-рано реших, като типичен тъп мъжкар, че с такава зашеметяваща външност вероятно е салонна управителка или нещо от рода. Да, тъпо.

— Е, предложението определено е интригуващо — отвръщам. — Доста детайли има да се обмислят, но ще ви кажа, че може да се наложи да дойда отново, за да обсъдим нещата с него, да уточним някои подробности.

Надявам се, че тази прелестна жена не е чула раздразнената въздишка на Марлийн, защото бизнес партньорката ми е наясно, че говоря пълни глупости. Но тя е наясно и колко съм сладкодумен, когато ухажвам жена, затова ме оставя да дрънкам.

— О, радвам се, че го обмисляте — казва непознатата, а в гласа й прозвучава облекчение. — Много се надяваме двамата с партньорката ви да намерите начин да приемете предложението. Всички сме големи почитатели на „Готвачът убиец“.

Хвърлям поглед към безименния пръст на лявата й ръка. Не виждам годежен пръстен и решавам да позасиля натиска.

— Така ли? — питам. — Обикновено съм там, пред печката. И обичам да… държа клиентите ни под око. Не помня да съм ви виждал. Сигурен съм, че бих ви запомнил.

Тя поруменява. Очарователно е. Марлийн започва да проявява нетърпение и отново въздъхва.

— Хванахте ме — признава жената с усмивка. — Лукас разполага с екип от асистенти, които обикалят града в търсене на интересна храна и я доставят в ресторанта. С удоволствие бих дошла при караваната ви някой ден, но обикновено прекарвам дните си затворена в офиса. Поддържам счетоводството, плащам заплати, карам се с доставчици, такива неща. Не е точно работата, която си представях, когато завърших „История на Ренесансовото изкуство“, но — тук жизнерадостният й глас добива нотка на съжаление — животът невинаги се развива така, както очакваме, не мислите ли?

— Напълно вярно — съгласявам се. Взирам се дълбоко в омагьосващите й кафяви очи. Тя не извръща поглед. — Но понякога същият този живот ни поднася приятни изненади.

Разменяме леки усмивки, мимолетен миг на единение… който е прекъснат от свирене на клаксон. Обръщам се и виждам как момчето, което отговаря за колите, паркира сребристия ми шевролет „Импала“ до тротоара.

— Не мисля, че чух името ви — казвам на жената. Нямам намерение да си тръгна, преди да съм научил тази малка подробност.

— Ванеса — отговаря тя. — Ванеса Маккиън.

Стискаме си ръцете. Чиста проба учтивост, но се кълна, че тя задържа дланта си в моята секунда по-дълго от необходимото.

— Беше ми приятно да се запознаем, Ванеса — добавям. Ръката ми още е топла от допира й. — Въпреки драмата, прекарахме чудесна вечер.

— Много се радвам да го чуя, Кейлъб. И се надявам да приемеш сериозно предложението на съпруга ми. Той знае какво харесва и е изключително добър в откриването на редки таланти.

Пфу. Задръж малко. Онзи задник Лукас Дод е съпруг на този ангел? Толкова съм разочарован, че почти усещам вкуса на разочарованието в устата си.

— Е, поздравявам го за умението му да разпознава таланти със съпруга като теб — казвам. — А сега ти пожелавам лека нощ.

Подавам на момчето няколко долара, пъхам се в колата, чийто двигател работи, и се тръшвам на седалката. Марлийн сяда до мен и започва да пее високо: Кейлъб и Ванеса на дърво седят…

— Много смешно, Марлийн. И много зряло, също така.

— О, я по-ведро. Какво толкова — няма да можеш да преспиш с всяка хубавица в Ню Орлиънс, а само с повечето. Още е рано. Имаш предостатъчно време да идеш в някой бар и да си намериш компания.

Поглеждам си часовника. Права е. Още няма девет часа. Бих могъл да изляза. Или пък, ако отворим веднага „Готвачът убиец“, ще можем да обслужим цял тон клиенти.

— Не, прави ми се нещо друго. Хайде да вървим да готвим.

— Кейлъб? — обажда се тя и спуска прозореца си, за да пусне малко свежест в колата.

— Да? — питам и също спускам прозореца си. Топлият вечерен въздух ме облъхва.

Бавно тръгвам напред и спирам на кръстовището на Сейнт Чарлс Авеню. По пешеходната пътека пред нас се точат тълпи туристи.

Марлийн продължава:

— Моля те да приемеш думите ми приятелски, скъпи мой бивши съпруже, но се държиш като идиот.

— Марлийн…

— Знам, че се смяташ за несъкрушим, но в момента имаш цицини, синини, болки и бинтована ръка. Току-що излезе от болницата. И малкото мозък, с който разполагаш, беше на косъм да свърши размазан по земята от някакви си бандити.

— Марлийн…

— Нямам нищо против, че не си във върхова форма, но ако тази вечер започнеш да готвиш, ще бъдеш небрежен, ще допускаш грешки и ще изпускаш неща. Което значи, че ти и само ти ще разочароваш клиентите ни. И ще навредиш на бизнеса. Няма да допусна това да се случи. Ето защо, неземни красавецо, единственото, което ще направиш сега, ще е да ме откараш вкъщи, след което ще закараш собствения си жалък, натъртен задник у вас и ще се наспиш. Ще се видим утре в караваната.

Пътят пред мен се разчиства и аз поклащам глава. Не ми е приятно да го призная, но бившата ми жена е права.

Потеглям по Сейнт Чарлс Авеню, но някакъв силен тътен привлича вниманието ми.

Рязко натискам спирачки и подавам глава през прозореца, след което поглеждам нагоре.

Ето ги.

Един, после още един „Блек Хоук“ — военни хеликоптери.

Летят над нас, ниско над земята, и тъкмо минават над Гардън Дистрикт.

Марлийн също ги наблюдава.

— Полицейски ли са?

Прибирам глава обратно. Зад мен някой нетърпеливо натиска клаксона.

— Не — отвръщам. — Нюорлиънската полиция няма хеликоптери, а щатските полицаи използват „Бел“. Тези са „Блек Хоук“. Или са на Националната гвардия, или на армията.

Свивам наляво и мисля за онова, което ми казаха онези спецполицаи.

Някой се е стреснал от нещо.

— Сигурно е някакво учение, а? — пита Марлийн.

— Сигурно — съгласявам се, макар дълбоко в себе си да знам, че това не е учение и че в моя Град на полумесеца се е появила неприятност, която е изплашила и местните полицаи, и военните.

А аз не мога да направя абсолютно нищо по въпроса.