Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (31)

Глава 31

Съвпаденията в едно полицейско разследване се срещат толкова често, колкото и честните политици.

С други думи — много рядко.

Разбрах, че семейство Нийдъм е инвестирало в „Нептун“ преди две години. Във фабриката няма кой знае какво за крадене, освен палети, пълни с умрели риби и ракообразни, така че рапортът, за който ми спомена Кънингам — мъж в черна кола пред фабриката посред нощ, — ми прозвуча не толкова като описание на кандидат-крадец, оглеждащ мишената си, колкото на федерален агент, оглеждащ подозрително място.

Преди Били да ми каже, нямах представа, че някои членове на семейство Нийдъм са отправяли заплахи за насилие срещу други хора.

И определено нямах представа, че някои от тях са съсобственици на заведението, в което беше работил Фарзат.

Възможно ли е всичко това да е едно смахнато съвпадение, което ще ме доведе до задънена улица?

Абсолютно.

Но може би не е. Единственият начин да разбера е… да разбера.

И може би — дано! — агент Морган и останалите федерални са сбъркали. Може би никой не планира терористична атака на Марди Гра. Може би става дума за семеен еквивалент на гражданска война, в която едно разклонение на рода най-сетне решава да си разчисти сметките с другите с помощта на опустошителен удар.

На следващата сутрин ставам по изгрев със съвсем лек махмурлук от шампанското и виното, които изпих в „Птит Ами“. Не е редно да оставям Марлийн да се оправя сам-сама. Тя сигурно още спи, затова й пращам съобщение, докато вървя към колата. Казвам й, че ще „тичам по задачи“ цял ден, което е кодираният ни начин да предупредя: „Не питай“. Но добавям, че отивам в караваната по-рано, за да подготвя продуктите за трите смени през деня. Надявам се, че ще разбере. Ако не разбере… е, не може да се разведе с мен втори път.

Слънцето едва започва да се подава над хоризонта, когато свивам по Канал стрийт и продължавам в посока югоизток. Обикновено улицата е натоварена, но в този час моята кола е единствената на пътя. Движа се към Френския квартал и когато наближавам, подминавам няколко наглед зловещи временни полицейски барикади. Само след броени часове целият този район ще е пълен с туристи, ще гърми музика и ще се точат екстравагантни парадни платформи. В момента обаче е почти неестествено тихо. Канавките са задръстени с пъстри мъниста и празни пластмасови чаши. По тротоарите се въргалят гирлянди като валма прах. Предполагам, че дори на най-заклетите купонджии на планетата понякога им се налага да поспят.

Свивам наляво по Бъргънди стрийт и се оглеждам къде да паркирам. Караваната е само на няколко пресечки оттук. Тъкмо намирам място, когато телефонът ми иззвънява. Страхотно. Сега Марлийн ще ме наругае, задето я оставям сама по цял ден и задето съм я събудил. Включвам на задна и започвам да намествам колата, а телефона включвам на високоговорител.

— Мар, съжалявам, но съм страшно зает и се налага…

— Кейлъб? — Гласът е мъжки. — Гордън е. Събудих ли те?

Опа. Гордън Андрюс, чаровният, опитен и високоинтелигентен частен детектив, на когото се обадих вчера — онзи с двете магистратури.

— А, здрасти — казвам. — Не, не си ме събудил. Какво става?

— Обаждам се с новини. Реших, че ще искаш да ги чуеш.

Непременно искам. Хвърлям поглед към часовника на таблото. 6:33 сутринта.

— Определено не си губиш времето, Гордън. Благодаря ти, че се обади толкова бързо. Какво откри?

— Знам, че помоли да проуча Лукас Дод. Още се занимавам с него. Но онзи, другият, когото спомена…

Има предвид Фарзат. Чието име е достатъчно съобразителен да не споменава по открита телефонна линия.

— Чух по полицейския канал, че са го намерили.

— Супер! — възкликвам. — Благодаря ти, Андрюс. Това е най-добрата новина, която би могъл да ми съобщиш. В кой участък са го прибрали?

— Не, Кейлъб — продължава той. — Не ме разбра. Намерили са тялото му. Убийство.