Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (73)

Глава 73

— По-живо с клатушковците! И ми дай хрупки, патета и мустаци!

Старая се да се подчиня на Марлийн и ускорявам темпото. Въпреки това вече работя по-бързо, отколкото съм работил когато и да било през живота си, над убийствено горещата печка. Ножът и шпатулата ми се движат толкова скорострелно, че не се виждат, докато пека алигаторски наденички, правя сандвичи с пържени скариди, запичам патешки гърди и пъхам филето от сом в багетата — сандвичът стана свръхпопулярен за нула време. Подавам готовата храна на Марлийн като на конвейер.

— Чу я, Кейлъб — обажда се друг глас. — Стига се помайва.

Усещам добронамерено сръгване в ребрата от най-новото попълнение в екипа на „Готвачът убиец“: успешен мениджър на елитен ресторант с дълъг стаж и безупречни препоръки, решил да смени работното си място.

Да, точно така. Ванеса.

С тениска на „Готвачът убиец“, затегната с колан около кръста, и червена кърпа на косата, тя опакова сандвичите във восъчна хартия и добавя салфетки, преди да ги подаде на ордите гладни купонджии, струпани пред караваната. Опитът й в сервитьорството се оказва ценен: справя се с обедната навалица като професионалист.

— Така ли се говори с новия шеф? — питам я с усмивка.

— Охо, да не се наложи новият шеф да ме… накаже?

Марлийн се провиква:

— Ей, вие двамата, оставете флирта за след работа!

Свеждам глава и се връщам към задачите си. Радвам се, че тези две забележителни жени са до мен… макар да умолявах и двете да се махнат оттук.

Молих и Ванеса, и Марлийн да напуснат града преди Марди Гра, или поне да си останат вкъщи, на сигурно място и далеч от улиците. Обясних им на какъв риск се излагат, каква опасност ги грози. Ванеса просто повтори онова, което каза и преди — че ако аз оставам, значи и тя остава. И тази сутрин се появи в караваната, за да помогне със сутрешно-обедната смяна и да се присъедини към екипа на „Готвачът убиец“.

Що се отнася до бившата ми жена, тя направо ми се изсмя в лицето.

— Ами да ме гръмнат — изсумтя Марлийн. — Какво толкова?

Черен хумор. Типично. После обаче поклати глава и спря да се усмихва.

— Не — продължи. — Няма начин да си остана вкъщи. Няколко откачени типове не са достатъчни, за да ме изплашат, особено в най-натоварения ни ден в годината. „Готвачът убиец“ ще храни хората на Марди Гра, Кейлъб, независимо дали това ти харесва, или не.

Бог да я благослови. Не можах да откажа.

Взимам си няколкосекундна почивка от трескавото готвене, за да избърша потта от челото си, да лапна нова люта чушка и да надникна през прозореца за сервиране.

Паркирали сме се на Биенвил стрийт, в сърцето на Френския квартал, само на няколко пресечки от маршрута на парада покрай Канала. От всички посоки се носи джаз — картинката е смесица от пълна невъздържаност и неподправено веселие.

Хиляди хора с ярки, крещящи костюми са задръстили тесните улички. Около шиите им се люлеят мънистени нанизи, в ръцете им се плискат чаши с алкохол, а те самите танцуват, пляскат с ръце, пеят и се смеят — прекарват си страхотно.

Енергията е наелектризираща. Животът пулсира из целия град.

Марди Гра в Ню Орлиънс е най-великият шибан купон на земята, без конкуренция. Ако беше която и да е друга година, щях да вземам дейно участие във веселбата. Да пия флуоресцентен „Ураган“, докато се трудя, за да поддържам доброто настроение. Да тактувам на музиката. Да храня безценните си клиенти — и редовните, и туристите, извадили късмета да вкусят от сандвичите ми за първи път.

Но днес нервите ми са по-изопнати от струни на китара. Притеснен съм. Раздразнителен. Напрегнат.

Опитвам се да си придам смело изражение. Заради Ванеса, заради Марлийн, заради доволните ни клиенти, струпани пред прозореца за сервиране. Опитвам се да потисна лошите мисли и да се съсредоточа върху готвенето.

Обаче го правя само за пред хората.

Единственото, за което мога да мисля, е Дейвид Нийдъм и атаката му. И крайното невежество на специален агент Морган и старшия полицейски офицер на нюорлиънската полиция Фонтейн.

Тъкмо е станало обяд. Денят тепърва започва. Всичко може да се случи. Навсякъде. На всекиго. Във всеки момент.

— Добре ли си, Кейлъб? — пита Ванеса и слага ръка на рамото ми. — Изглеждаш…

— Да. Аз… Да, добре съм. Трябва ми малко чист въздух.

Свалям престилката, без да дочакам хапливата забележка на Марлийн. Проверявам дали пистолетът ми е все така затъкнат в колана на джинсите. И излизам от караваната.

Просто не мога да издържа и секунда повече свит вътре.

Не и когато съдбата на родния ми град виси на пъстър косъм.