Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (10)

Глава 10

Гледката на страдащо невинно човешко същество събужда нещо дълбоко в мен. Превключва реле, облива ме вълна от адреналин и мигновено заставам нащрек. Не мога да устоя, дори да исках.

— Кейлъб, чакай… — вика Марлийн.

Аз обаче не чувам останалото, защото отварям широко задните врати на караваната и изскачам в прохладната вечер.

Все още съм с престилка, когато разбутвам обърканите тълпи празнуващи, шляещи се нагоре-надолу по Декатюр стрийт, и се втурвам към пищящата жена.

Малко преди да я стигна, виждам как нападателят й — закрил е носа и устата си с кърпа за глава — издърпва таблет от ръцете й, блъска я и хуква да бяга.

Иска ми се да побягна след наглото копеле, но първо искам да се уверя, че тя е добре. Спирам рязко и коленича до жертвата, двайсет и няколко годишна афроамериканка с няколко мънистени наниза около шията. Блузата й с прасковен цвят е разпрана отстрани. Тя трепери и плаче, но иначе не изглежда наранена.

— Госпожо, аз съм по… бивш полицай, ранена ли сте? — питам.

— Май не… Но ми взе чантата! — хлипа тя. — С телефона, с портмонето, с всичко!

Посочвам най-близките зяпнали минувачи, които виждам — двойка мъж и жена на средна възраст, които гледат ококорено.

От сандалите и чорапите заключавам, че са европейски туристи.

— Хей, говорите ли английски? — провиквам се.

— Англичани сме — изрича мъжът с отчетлив акцент.

— Знаете ли телефон 911? — питам пак. — Добре, чудесно. Останете с тази жена и веднага наберете номера!

Спокоен съм, че жертвата е в безопасност, изправям се и търся с поглед нападателя й, оглеждайки пълната с народ улица, докато не го зървам да тича към Конти стрийт.

— Спри! — провиквам се. Но той, разбира се, не ми обръща внимание.

Нямам намерение да го изпускам, затова се затичвам след него по Конти и гледам как разбутва хората, за да си проправи път. Независимо дали го знае, или не, мъжът се е насочил към една масивна, четириетажна постройка от бял мрамор: Върховния съд на Луизиана. Сериозно! Навсякъде из Френския квартал има камери, но около старата сграда на съда, освен висока ограда има и доста охрана. Какъв идиот.

Естествено, в даден момент мъжът вижда накъде тича, връща се няколко крачки назад и свива вляво, по Ексчейндж Плейс — тясна уличка между две високи сгради, едната оранжево-розова, другата яркожълта.

Аз не го изпускам. Тясната уличка ни изплюва на Айбервил стрийт, доста по-голяма улица, пълна с празнуващи, колоездачи, които карат на зигзаг между тях, и не един, а цели два джазови брас бенда.

Той ми хвърля поглед, докато се опитваме да се промушим между тълпите, стичащи се към Роял стрийт. В този момент дробовете ми пламват, а краката ми омекват. Не, не може да го изпусна, няма…

И следващото, което виждам, е, че е изчезнал!

По дяволите!

Трескаво оглеждам натовареното кръстовище, търся следа от мъжа.

Нищо.

Трябва да погледна по-отвисоко.

Без да се колебая, се качвам на пожарния кран до мен, отделям секунда да си възвърна равновесието, после подскачам и се хващам за най-долната пръчка на металната ограда, обграждаща балкона на втория етаж на близката жилищна сграда. Пъхтя и напрягам мускули, призовавам всяка частица сила в гърдите, гърба и ръцете си, успявам да се изтегля нагоре и да се прехвърля на балкона.

Използвам няколкото секунди след прехвърлянето да си поема дъх и сетне поглеждам от тази доста по-висока точка надолу към човешките маси. Оглеждам ги като ястреб, дебнещ плячка.

Ето го!

Тича по Роял стрийт. Аз се втурвам по балкона… после прескачам на следващия, който почти се допира до първия… и после на следващия.

Когато ми свършват балконите, нямам друг избор, освен да се хвърля в нищото. Буквално. Зървам един зелен навес и скачам към него с надеждата да го употребя като огромна пързалка и да омекотя удара.

Не ми излиза късметът.

Падам право през брезента и се удрям в паважа. Тежко.

Боли жестоко, но аз веднага скачам на крака и продължавам да тичам, а тълпата около мен се пръсва и отнякъде блясва светкавица на камера — някой записва гонитбата.

Пред мен заподозреният започва да забавя темпо, защото го е настигнала умората. Напрягам се още малко, понеже усещам, че възможността да хвана престъпника наближава.

На метри съм от него, когато той свива рязко по покритата алея към някакъв паркинг. Продължавам да го следвам с мисълта, че може да е паркирал там колата или пикапа си.

Той се качва по тъмната рампа и спира пред една заключена гаражна клетка. Няма накъде да бяга.

— Вдигни ръце, да ги виждам! — провиквам се и бавно пристъпвам към него.

Определено ми се иска в този момент у мен да бяха старият ми пистолет и значката, вместо престилката и термометъра за месо, пъхнат в джоба. Дори радиостанция би ми свършила работа, за да извикам подкрепление.

— Пусни чантата, падни на колене и…

Усещам рязък, остър удар в тила и падам напред.

Изсумтявам, когато главата ми удря пода на гаража, а после пак изсумтявам, когато втори удар се стоварва отдясно върху ребрата ми. Чувам хрущене и болката нахлува, пронизваща и гореща, и ме лишава от въздух.

Претъркулвам се настрани, стенейки в агония, и вдигам поглед. Зрението ми е замъглено, но успявам да различа три фигури, надвесени над мен.

„Войниците от Франклин Авеню“, Дори на оскъдната светлина в гаража се вижда, че и тримата носят по нещо жълто. Единият държи метална бухалка за бейзбол: Тай Грант.

— Вдигни ръце, да ги виждам — имитира ме той. — Мамка ти, Руни, на всеки бандит ли говориш така, преди да го застреляш? И на брат ми ли каза същото?

Той отново замахва към мен, цели се в главата. Аз трепвам и инстинктивно блокирам удара с лявата си ръка… която моментално се схваща от сблъсъка.

— Господи, Тай! — изкрещявам. — Луд ли си? Смяташ да убиеш ченге във Френския квартал насред Карнавала?

Тай избухва в смях, подсмърква, набира порция слюнка и сополи и я изплюва право в лицето ми.

— Няма да те убия — изрича той с усмивка. — Но и ти вече не си ченге.

Удря ме зверски за последен път в незащитения корем. След това кимва на приятелчетата си и четиримата, включително мнимият крадец на чанти, изчезват.

Докато ги гледам как се спускат по рампата и излизат на улицата, болката ми достига връхната си точка и после отслабва, защото изгубвам съзнание.