Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (36)

Глава 36

Историята на исляма в Града на полумесеца е богата и сложна. Благодарение на невероятното етническо многообразие в Ню Орлиънс, както и на традиционната му толерантност, мюсюлманското му население е по-голямо, отколкото мнозина биха си помислили, особено за Юга. В града и околностите дори има няколко великолепни стари джамии, с ювелирно изработени арки и издигащи се в небето минарета.

Тази обаче не е от тях.

Стоя на улицата и гледам доста по-скромния мюсюлмански храм от другата й страна. Намирам се в опърпаната източна част на града. Тази джамия е най-близо до последния адрес на Фарзат, който съм проверил по-рано, но къщата беше празна. До този момент жената на Фарзат, Рима, трябва да е разбрала за смъртта му и аз нямам търпение да разменя няколко думи с нея. Тъй като не си е вкъщи, съм решил да си опитам късмета тук. Благоприлично ли е да приклещя една скърбяща вдовица само няколко часа след като е разбрала, че съпругът й е загинал след ужасяващи изтезания?

Разбира се, че не. Но може би не разполагам с повече от няколко часа.

Дявол го взел, просто не знам.

Слънцето се спуска под хоризонта и от джамията започват да излизат хора след вечерната молитва. Мъжете и жените се стичат през отделни изходи от сградата, но аз държа под око само групата на жените. Точно както в целия град, и тук има многообразие, този път в облеклото. Доста от жените носят дълги до земята абая — подобни на роба рокли, и развети хиджаби, които скриват всичко, освен лицето. Други са с обикновени дрехи и открити коси и лица.

Най-сетне зървам Рима. Тя носи затворена черна блуза и скромен черен воал и в момента е заобиколена от групичка приятелки, които я утешават. Дори в здрача и от това разстояние виждам, че очите й са зачервени от плач.

Няма да е леко. Но се налага. Пресичам улицата.

— Извинете, госпожо Фарзат? — изричам колкото мога по-внимателно.

— От полицията ли сте? — сопва се тя, изведнъж обхваната от подозрения. — От пресата? Какво искате от мен?

Обикновено се представям и протягам дясната си ръка, за да се здрависам с човека срещу мен. Сега обаче не казвам нищо и слагам дясната си ръка върху сърцето в знак на уважение към вярващата мюсюлманка срещу мен. Това, изглежда, изненадва приятно Рима и ми спечелва миниатюрна частица от доверието й. Ето защо продължавам:

— Моите най-искрени съболезнования за кончината на съпруга ви. От всичко, което съм чувал, съдя, че много ви е обичал.

Лицето на Рима се вкаменява.

— Струва ми се, че са ви информирали погрешно — остро отвръща тя. — Ибрахим беше добър човек. Работлив. Силно вярващ. Но не и любящ съпруг.

— Във всеки брак има трудности — не се отказвам аз. — Говоря от личен опит.

Очите й се стрелват към лявата ми ръка.

— Виждам, че казвате истината. Вече не носите пръстен. Жена като мен не може да разчита на подобен лукс.

— Звучи невероятно трудно. Много съжалявам. Ако ми позволите да попитам, какво е направило съюза ви така проблематичен? Дадени постъпки на Ибрахим, хора, с които се е събирал, места, които е посещавал, а вие не сте одобрявали? Например… преди две вечери?

Рима поглежда многозначително групичката си приятелки. Те тихо си разменят няколко думи на арабски и после отстъпват назад от дискретност.

— Вече споделих на полицията всичко, което можах.

— А именно?

— Нищо. Религията ми учи на безусловна вярност към съпруга. Абсолютно подчинение. И в живота, и в смъртта.

— Госпожо Фарзат, това е благородна идея — отбелязвам. — Но имам сериозна причина да вярвам, че съпругът ви е бил замесен в планирането на събития, които биха могли да доведат до драматични последици за националната сигурност.

Тя изглежда така, сякаш всеки миг ще се изплюе на напукания тротоар.

— Вие, американците, и вашата „национална сигурност“. Сякаш тези две думи са магия, която ви позволява да вършите каквото си искате! Три ужасни години бяхме уловени в капан в Алепо. После още три живяхме в лагер в Йордания, преди да успеем да стигнем тук. И всичко това заради безценната ви национална сигурност. Ами нашата сигурност?

— Госпожо Фарзат, моля ви…

— Ами сигурността на съпруга ми? — продължава тя, а гласът й се изостря. — Той е мъртъв. Мъртъв! И за какво?!

Рима се вълнува все повече и повече. Аз се старая да запазя спокойствие и да я насоча обратно към темата.

— Точно това се опитвам да открия — изтъквам, като се старая да говоря все така меко и спокойно, както преди. — Мога да помогна да намерим хората, които го нараниха, ако ми кажете…

— Колкото и малко да знам за делата на съпруга си… Ще легна в собствения си гроб, преди да обеля и дума на вас, прасета такива.

Сега тя наистина се изплюва на земята, обръща се гневно и понечва да си тръгне. Без да мисля, аз посягам към рамото й, за да я спра.

— Госпожо Фарзат…

— Не ме докосвай! — възкликва тя и се дръпва, сякаш пръстите ми са нагорещено желязо. — Остави ме на мира!

Наистина се опитвам да запазя спокойствие, само че тя никак не ми помага.

— На карта са заложени човешки животи — настоявам. — Разбирате ли го? Стотици, може би хиляди. А тяхната сигурност? Ако умрат, тяхната кръв ще бъде по вашите ръце!

Най-сетне Рима спира. И свежда глава. Без да се обръща към мен, тя дърпа ципа на чантата си и започва да рови из нея.

— Добре — склонява накрая. — Може и да имам нещо, което да помогне.

Тя се завърта към мен… и пръсва облак кафеникав спрей в лицето ми.

— Аааа! — изкрещявам, като се опитвам едновременно да приклекна и да отстъпя назад, за да избегна прякото попадение. Само че до очите ми успява да стигне достатъчно от спрея, че да ги изгори като открит пламък.

Рима се връща при приятелките си с бърза крачка. Аз се навеждам, подпирам ръце на коленете си и започвам да мижам и да подсмърчам, а изгарящата болка се засилва.

След няколко изпълнени с агония минути — които вероятно са били само секунди — съумявам да се върна при колата си, където изплаквам очи с вода от бутилка в опит да понамаля болката. Дори успявам да забравя за пулсиращата си глава, разранените ръце и пукнатото ребро. В края на краищата последните няколко дни си казват думата и аз заспивам.

Когато се събуждам, наоколо цари пълен мрак, а аз усещам как телефонът ми вибрира в джоба. Изваждам го, уцелвам вярното място на екрана и го доближавам до ухото си.

Марлийн е.

И звучи по-уплашена, отколкото някога съм я чувал.

— Кейлъб — изрича тя с треперещ глас. — О, Кейлъб… ела тук… ела веднага!