Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (49)

Глава 49

Ел-Шариф нервно ме въвежда в приемната. Куцането му се е засилило и той няколко пъти се блъска в купчини натрупани картонени кашони. Стига до стената, щрака няколко контакта и флуоресцентните лампи на тавана се събуждат със съскане. Мястото е доста потискащо. Покрай стените са наредени няколко сгъваеми стола. На корково табло за обяви са забодени няколко стари брошури и снимки. Единствената украса е голям, избелял плакат с фотография на Голямата джамия в Мека, закачена на отсрещната стена.

Достатъчно дълго съм работил като детектив, за да видя веднага, че фондацията е само параван.

— Ние… не държим пари тук — заеква той. — Моля ви. Ние сме само една бедна фондация. Просто помагаме на братята и сестрите си мюсюлмани, които тъкмо са пристигнали в страната…

— Аз пък мисля, че перете пари, Салил — отбелязвам аз. — Помагате на терористи.

Нервността му преминава в тих гняв.

— Трябваше да се сетя — казва той. Гласът му се засилва заедно с гнева. — Глупав американец. Как смееш да ни обвиняваш в…

Мисълта за хилядите невинни души, сред които съм вървял само преди часове, и собствената ми нетърпелива ярост ме надвиват. Блъсвам мъжа към тънката гипсова стена и събарям таблото за обяви на земята.

— Един откачен мултимилионер превежда хиляди долари на тази фондация! — крясвам. — Защо? Какво, по дяволите, ще се случи на Марди Гра?

— Нищо, доколкото знам — отговаря той. — Аллах ми е свидетел. — После плюе на пода и добавя: — Освен че цял ден ще цари пошлост и богохулство, които петнят исляма.

— А Ибрахим Фарзат? — питам. — Той беше мюсюлманин бежанец, който полагаше усилия да се нагоди към новия си живот тук. Точно типът човек, на когото вашата група „помага“. Или трябва да кажа вербува?

— Не познавам човек с това име — казва презрително Ел-Шариф. — А и единствената кауза, за която съм „вербувал“ хора, е каузата на мира.

Търпението ми започва да се изчерпва.

— С кого се виждаше Фарзат? Какво планирате?

Той се поколебава, затова аз отпускам хватката си… и вадя пистолета.

— Моля ви, кълна се — нарежда с омекнал глас. — Не обичам насилието. Не съм терорист. Каквото и да се опитвате да откриете, не знам нищо. Може би някой друг тук знае, но…

— Именно — изтъквам, хванал оръжието така, че той да може да го вижда. — И поради тази причина ще ми трябва документацията ви. Името на всеки, който някога е прекрачвал прага. Телефонни номера, адреси, имейли. Данъчните и финансовите отчети също. На хартия, дигитални, всичко, което имате. Веднага!

Той преглъща. После кимва примирено.

— Всичките ни документи са в задния офис. Можете да изчакате тук или да дойдете с мен.

Изсмивам се подигравателно.

— Хайде да се поразходим.

Без да свалям пистолета, тръгвам с него по тесен коридор с по няколко отворени врати от всяка страна, които разкриват вътрешността на стаи. Едната е мрачна, гола конферентна заличка с няколко копия на Корана, пръснати по масата. Друга прилича на стая за молитви, с навити на руло пъстри постелки, наредени до стената в ъгъла. Третата е нещо като забавачка — има конструктори лего, кукли и други играчки, разпръснати по мърлявия килим.

Стигаме до последната врата в края на коридора.

Той отключва и влизаме в мрачен, прашен офис. Когато включва лампата, разкрива пълния хаос, който цари вътре. Стаята е пълна с купчини хартия. Има метални кантонерки на видима възраст от по няколко десетилетия. Бежов настолен компютър върху бюро, което не изглежда по-ново.

— Ще започна с компютъра — предупреждава той. — Ще отнеме около минута да се включи.

— Не ми трябва да го включваш — казвам. — Просто ми го дай.

— Много добре.

Той се пъхва зад бюрото и започва да дърпа кабели.

— Дейвид Нийдъм — изричам. — Разкажи ми всичко, което знаеш за него.

— И това име ми е непознато — отвръща мъжът. — Кой е той?

Поклащам раздразнено глава. Инстинктът ми отново ми подсказва, че Салил ме лъже. Наистина не ми се ще да се налага да го нараня, за да науча истината. Но дали ще имам избор?

Докато той приключва с ваденето на кабелите, аз оглеждам планините от хартия в търсене на нещо, което може да се окаже полезно. Текстът по повечето от тях обаче е на арабски.

— Ще ми трябва и телефонът ти — добавям и се извръщам за момент. — И всички останали компютри и таблети тук. Текстови съобщения, имейли, телефонни записи, всичко, което би могло…

ЧИК-ЩРАК!

Това е звук, който съм чувал по-често, отколкото бих искал.

Зареждането на патрон в пушка-помпа.