Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (15)

Глава 15

И почти удрям Ванеса Маккиън в божественото, съвършено лице.

Тя избухва в смях и отскача назад, след което изрича:

— Олеле, когато казвате, че сте затворили, май никак не се шегувате.

Чувствам се глупаво, стиснал ножа, затова го скривам зад изморения си задник, но ако трябва да съм честен, след изтощителната работа, разочарованието, че никой приятел не е наминал да ме посети и изнервящата гледка на тримата бандити, дошли да ме заплашат, искрено се радвам да видя Ванеса. Под меката светлина на близката улична лампа русата й коса и светлорозовата рокля на цветя почти сияят.

Вече не съм чак толкова изморен.

Поглеждам през рамо и виждам как Марлийн целува шеговито въздуха, след което прибира телефона си в джоба и отново се заема с бърсането на плота.

— От всички каравани за бързо хранене във всички градове по света ти реши да се отбиеш точно в моята^[1] — ухилвам се аз и отстъпвам за секунда, за да оставя универсалния нож, а сетне излизам от караваната. — На какво дължа удоволствието?

— Надявах се на малко кулинарно удоволствие — отвръща тя с усмивка. — Наложи ми се да работя, докато останалият персонал вечеряше, и после не ми се седеше да дояждам огризките. Ето защо реших да се отбия до „Готвачът убиец“ за един от легендарните ви сандвичи. Обаче виждам, че сте затворили. Може би някой друг път.

— Не ставай смешна — възразявам аз. — Сега ще те нахраня.

— Сигурен ли си? Наистина?

Ванеса прехапва долната си устна, докато чете развълнувано менюто, написано с тебешир и закачено отпред на караваната. Изглежда толкова сладка, че направо не искам да я прекъсвам.

— Това меню няма да ти свърши работа — предупреждавам. — Почти всичко от него свърши. Но ако ми кажеш, че си в настроение за нещо конкретно…

— Хмм — замисля се тя и кимва. — В такъв случай ще оставя решението на главния готвач. Носят се слухове, че е доста талантлив. — Отправя ми още една сладка усмивка. — Но аз не вярвам на всичко, което чувам. Предпочитам първо да пробвам.

В главата ми вече се оформя идея, затова скачам обратно в караваната. Пускам бучка масло в един тиган и включвам прясно изчистената печка.

Марлийн издишва шумно и слага ръце на хълбоците си.

— Ти сериозно ли, Кейлъб? — пита тя. — При положение че тъкмо приключихме с чистенето?

— Спокойно. Пак ще изчистя — уверявам я аз и въртя тигана в кръг, за да се разнесе маслото равномерно. — Обещавам, че преди да отворим утре сутринта, ще е облизано. Дай ми възможност, става ли? Дай ми и малко лук и зелени чушки.

Изваждам от хладилника филе от сом и го слагам в цвърчащия тиган. Поръсвам го със сол и пипер, после го заливам с импровизирана глазура от мед, лют пипер и кардамон. Когато рибата почернява и от двете страни, прехвърлям филето в препечената багета, добавям малко задушени чушки и лук и завършвам с няколко стратегически поставени капки паста от хрян. Марлийн през цялото време мърмори под носа си за работенето до късно, за цапането на караваната, след като сме я почистили, и как върши всичко това само за да си намери тъпият й бивш съпруг компания за леглото.

Игнорирам я с усмивка и се съсредоточавам върху храната. Увивам сандвича във восъчна хартия и излизам навън, за да го сервирам лично на почетната си гостенка.

— Ухае невероятно — казва Ванеса и вдъхва леко аромата на прясно сготвена храна, като е хванала сандвича в малките си ръце. — Ще ми разкажеш ли какво има в него?

— Ами бих казал, че е доста интересно творение. Отвън е сладко. И много апетитно. Но има и острота. Лека пикантност. Изненадващо произведение. И много изкусително.

Ванеса ме поглежда. После отхапва огромна хапка… и простенва от удоволствие.

— Мммм. Преди не го знаех, но точно това исках.

— Чувството ми е познато — отбелязвам аз.

Ванеса се усмихва свенливо. Готви се да отхапе втора хапка, но размисля и увива сандвича.

— Съжалявам, но трябва да бягам — меко казва тя. — Споменах на Лукас, че съм тръгнала към къщи. Не искам да се разтревожи или… е, сещаш се.

О, да. За момент забравих, че Ванеса е омъжена. За истински мръсник. Богат мръсник, който сигурно би могъл да си купи шест каравани като нашата с дребните пари, попаднали между възглавниците на дивана му.

— А, няма проблем — отвръщам. — Радвам се, че се отби да ме видиш. Може би бихме могли…

— Отбих се за сандвич, Кейлъб — припряно изтъква тя, внезапно охладняла. — Нищо повече, нищо по-малко. Приятна вечер… и предай на партньорката си, че съм изключително признателна, задето останахте след работно време заради мен.

Ванеса се обръща и си тръгва, а нежните й рамене са приведени. Известно време гледам след нея с надеждата, че ще се обърне. С надеждата да ми даде знак, че се интересува от нещо повече от храната, която готвя.

Тя не го прави.