Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (63)

Глава 63

Допирам студената стомана на дулото в тила му.

Приглушените му изплашени крясъци се засилват.

— Какво ще стане оттук нататък, зависи от теб — предупреждавам. — Кой те нае да нападнеш Ванеса? Какво ще се случи на Марди Гра? Каква е връзката между двете? Говори!

За моя изненада, Ангъс започва енергично да клати глава. Счува ми се, че изсумтява „не“, последвано от звуци, които звучат като псувни. Невероятно!

— Ако си готов да умреш, за да защитиш някакъв терористичен боклук, значи животът ти струва дори по-малко, отколкото мислех — изтъквам. — Но добре. Щом така искаш…

Притискам пистолета по-силно към главата му. Освобождавам предпазителя и се премествам, за да му видя скапаното лице.

Той стиска малките си очички. Показалецът ми потрепва като жица, по която тече ток. Налягане от няколко килограма на квадратен сантиметър е всичко, което ми е нужно, за да залича този задник от лицето на земята. Толкова е лесно. Толкова приятно. И даже най-вероятно ще ми се размине.

Но не. Аз не съм такъв човек. А и никой не заслужава да умре по този начин, убит хладнокръвно. Особено човек, който въпреки всичко може да се окаже полезен.

Отдръпвам пистолета от главата му, като не забравям да вдигна предпазителя, след което затъквам оръжието обратно в колана на джинсите ми. Дръпвам Ангъс от парапета, пускам го да седне на земята и развързвам кърпата на лицето му. Той вдига поглед към мен, изумен, онемял. Облекчен, че още е жив. Но още по-изплашен, защото не знае какво ще направя сега… надявам се.

Изваждам нещо от джоба си. То го кара да трепне, но е просто цигарата, която по-рано съм взел от Ванеса, и запалката „Бик“, която използвах на бензиностанцията.

— Цигара?

Той приема нервно. Аз му я запалвам и Ангъс дръпва няколко пъти, все така притеснено, сякаш очаква цигарата да избухне в лицето му.

Лека-полека обаче се успокоява. И изглежда, че започва да сваля гарда.

— Виж, Ангъс — ако това е истинското ти име, — приличаш ми на сравнително разумен човек — започвам аз. — Човек, който се е замесил с разни неприятни типове. Разкажи ми какво стана. Колкото повече ми споделиш, толкова по-голяма помощ ще мога да ти окажа.

Той държи непохватно цигарата с две ръце. Взира се сърдито в нея. Огънчето й хвърля зловеща сянка върху жилестите му, татуирани крайници.

— Да — отвръща той, — обаче хич не съм толкова умен. Затова ме изхвърлиха. Вместо да участвам в екшъна, те ме пратиха да гоня някаква нещастна жена.

Целият се напрягам. Това може да се окаже голям пробив… но ключовата дума е може.

— Кой те изхвърли? Какъв екшън?

— Преди няколко месеца се разнесоха слухове — отговаря той. — Най-вече онлайн. Разни форуми и такива, ама от онези, които ти искат пароли, за да влезеш. Някой от шефовете на Братството — май имаше предвид Арийското братство — се нуждаеше от помощ. Планираха нещо голямо и гадно за тая човешка сган, наречена Марди Гра. Нещо, което щеше веднъж завинаги да подплаши маймуните и помиярите, дето ни нахлуват в града. Да ни го върне.

— И какво беше то? — питам.

— Не успях да науча подробностите — отвръща той. — Обаче по едно време търсеха хора, които разбират от експлозиви. Така се замесих. Изкарах три назначения в Ирак и Афганистан. Видях доста крайпътни бомби да разкъсват приятелите ми.

— Бил си в армията?

Той отново дръпва ядно от цигарата.

— За малко.

— Как така за малко?

Той издухва облак дим.

— Оправих се с началното обучение, тъкмо се готвех за допълнителното в пехотата и ме изхвърлиха. И то само щото се посбих и не им хареса онова… как се казваше? Психопортрета. Ама няма страшно, бързо си намерих работа.

— В охранителна фирма? Подизпълнител?

Той кимва.

— Точно така. На тях не им пукаше дали се бия с разни чернилки от армията, или че психопортретът ми не е стопроцентов. Трябваше им някой, който знае как да стреля… и може да се научи да залага експлозиви. Което отне известно време. И после реших, че мога и сам да си правя бомбите.

Показва ми белезите от изгаряне с химикали, които бях забелязал.

— Май не се уча много бързо.

— Кой ръководеше групата? — настоявам. — Кой даваше заповедите?

— Там е въпросът. Като че ли всеки получава заповедите си отделно. Всеки си знаеше само неговото парче от мозайката. И двата пъти, когато се срещахме в различни изоставени къщи в града, бяхме като излезли от шибаното ООН! Имаше няколко тюрбани. Двама-трима мексикански цигани. Отврат. Но както се казва, врагът на моя враг е мой приятел.

— А материалите за бомбите, които спомена — те откъде идваха? — продължавам разпита. — Кой плащаше за тях?

Ангъс свива рамене.

— Говореше се, че е някакъв богаташ, дето върти ресторанти. Привърженик на каузата.

Майка му стара. Да, Дейвид Нийдъм може и да е параноичен задник. Но наистина ли е възможно тайно да е расист и националист?

— И после какво?

— Накрая доведоха някакви нови пичове, които разбираха от бомби — казва той и вдига цигарата за поредното дръпване. — А мене ме изритаха. Докато не им потрябваха хора, за да ги пратят след онова момиче. Не я познавам и нямам представа какво искаха от нея, но реших, че е част от плана.

Той дърпа дълбоко от цигарата и я хвърля през моста в мастилената вода на канала. Аз прехапвам устни от раздразнение. Очевидно е, че този е най-обикновено колелце в една ужасна машина. Нищо не знае. Не е просто тъп расист. Той е пешка.

— И сега какво? — чуди се той. — Може ли да си ходя?

Направо ми иде да се изсмея на глупостта му. Готвя се да му отговоря отрицателно, когато в далечината зървам нещо, което на мига пресича желанието ми за смях.